Винс Флин
Измяната (46)

45

Хотел „Уилард“, Вашингтон, окръг Колумбия

Първото нещо, което Гарет направи, беше да отведе щъркела по-далече от персонала на щаба. Петимата души доста бяха прекалили с пиенето, но на него не му мигна окото. Той хвана под ръка мераклията за губернатор и го заведе в другия край на фоайето, донесе два стола и срещата започна. Щъркелът се оказа баптист, който не пропускаше неделните проповеди в църквата. За щат като Индиана тази подробност беше важна. Още повече за демократ. Семейството му беше фрашкано с пари. Дядото беше започнал да изкупува радиостанции през трийсетте години на миналия век. Таткото през шейсетте добавил към инвестициите си и няколко телевизионни канала, а през осемдесетте умножил семейното богатство, като установил монопол върху кабелните канали. През деветдесетте щъркелът, който междувременно взел диплома за инженер от „Пърдю“, разбрал накъде се движи браншът, и убедил баща си да го включи в бизнеса със сателитните канали. Сега компанията притежаваше три комуникационни спътника на орбита около Земята, а състоянието на семейството възлизаше на около пет милиарда долара.

Щъркелът твърдеше, че е щастливо женен от тринайсет години и верен на съпругата си. Имаше три деца и нито те нито той имаха проблеми с наркотиците. Нямаше и никакви перверзни страсти или поне не искаше да си признае за такива. Гарет му каза, че преди да се съгласи да оглави кампанията му, той иска да проведе няколко предварителни социологически проучвания в Индиана, за да види какви са нагласите на хората към него. Щъркът отговори, че вече разполага с резултати от такива проучвания, но Гарет държеше на своето. Заяви, че иска да направи собствени проучвания. Вдъхновеният кандидат естествено щеше да поеме разходите. Гарет също така щеше да наеме частен детектив, който да провери за „кирливи ризи“. Един от принципите в работата му беше предварително да проверява всички клиенти. Не обичаше изненадите. А и неведнъж си беше патил от кандидати с прекалено самочувствие и склонност да търсят вината у другите.

Един агент от Тайните служби влезе във фоайето. Гарет разпозна в него член на охраната на Рос. Мъжът се спря, сканира като робот помещението отдясно наляво и вдигна лявата си длан към устата, за да съобщи в скрития в ръкава микрофон, че теренът е чист. Гарет разбра, че Рос всеки момент ще влезе, и затова се извини, че трябва да прекъсне срещата. Обеща да се обади в началото на следващата седмица. Дори и да нямаше разговор с Рос, пак щеше да приключи с този по-рано.

Влязоха още двама агенти. Единият започна да оглежда гостите на хотела, а другият продължи към асансьора. Секунда по-късно във фоайето се появи Рос. Присъстващите веднага зашепнаха и замърмориха. Тези, които го забелязаха първи, тихо казаха на другите и всички глави мигом се обърнаха по посока на втория най-важен човек в партията. Един от гостите извика нещо, но Гарет не можа да разбере какво. Рос се усмихна и вдигна юмрук в знак на победа. Жестът беше посрещнат с бурни овации.

Гарет стана и тръгна с намерението да пресрещне Рос някъде между вратата и асансьорите. Щъркът го извика по име, но той не си направи труда да се обърне. Мераклията за политик сигурно искаше да се запознае с нов вицепрезидент, но Гарет нямаше време за любезности и представяне. Искаше да се качи в апартамента на Рос и да включи Си Ен Ен. Постепенно настигна вицепрезидента и бодигардовете му и се устреми към чакащия асансьор. Двамата не си размениха нито дума.

Рос, Гарет и четиримата агенти се качиха в асансьора. Когато вратите се затвориха, Гарет попита:

— Как мина посещението в Ленгли?

Рос продължи да гледа към светещото табло с етажите над вратата на асансьора и промърмори:

— Интересно.

„Интересно“ — повтори си наум Гарет. „Интересно“ означаваше, че има да му каже нещо, но не иска да говори пред агентите. Останалата част от краткото пътуване догоре мина в мълчание. Когато вратите се отвориха, на етажа вече ги чакаше друг агент. Още един стоеше на пост пред вратата на апартамента. Агентът пъхна магнитна карта в сканиращото устройство и отключи вратата. Вътре още ухаеше на сутрешната закуска.

Щом вратата се затвори, Рос свали сакото си и каза:

— Нямам търпение да видя физиономията на кучката.

Гарет вече беше взел дистанционното и превключваше каналите.

Рос сложи сакото на облегалката на стола и добави:

— Да вземем да накараме Министерството на правосъдието да започне разследване. Ако имаме късмет, ще я тикнат в затвора.

— Радвай се на победата си и не си усложнявай живота. Само още едно разследване ни трябва сега.

— Трябваше да я видиш сутринта. — Рос се подпря на облегалката на стола и погледна към телевизора. — Беше толкова самодоволна. Седеше си в кабинета с нейното проклето каменно лице и ми каза, че не смята за уместно да коментира статията. Когато бях началник, тя пак ми излизаше с такива номера.

— А ти какво очакваше да ти каже? — Гарет усили звука и с фалцет имитира женски глас: — Провалих се, извинявай. — Поклати глава. — Хората като Кенеди те винаги си мислят, че са най-умните. Тя да признае, че е оплескала нещата? Да, да!

На екрана се появи залата за пресконференции на Белия дом. В момента в кадър бяха само подиумът и синият фон с изрязан силует на Белия дом. До логото имаше голям плосък монитор, окачен за тавана. Лентата с анонси в долната част на екрана съобщи, че президентът всеки момент ще направи важно изявление. Кореспондентът на Си Ен Ен от Белия дом излагаше предположението си, че директорът на ЦРУ Айрини Кенеди ще обяви оставката си.

— Без майтап — изсмя се Гарет. — Не е ли страхотно?

— Да, така е. — Рос гордо се усмихна. — Това се казва истинска власт. Да можеш да манипулираш събитията от световно значение.

— Ето, пристига „клатушкащата се глава“.

Рос се изсмя. Понякога Гарет беше убийствено забавен. След като президентът Хейс оттегли подкрепата си за кампанията и категорично заяви, че няма да агитира за Рос и Алекзандър, Гарет започна да го нарича „клатушкащата се глава“ — заради треперенето от Паркинсоновата болест.

— Тази сутрин сигурно си е взел лекарствата. Треперенето му не е толкова силно.

— Увеличи го — изкомандва Рос.

Президентът приготви листовете си. Изражението на лицето му беше много сериозно. Накрая Хейс се покашля и придърпа по-близо до себе си микрофона.

— Ще направя кратко изявление — каза — и после ще дам думата на директор Кенеди. — Направи пауза, за да погледне записките си. — През живота си имах щастието да работя с някои изключително големи таланти. На първо място в списъка бих сложил жената, която седи отдясно на мен. — Усмихна се на Айрини.

— Нещо много я окуражава, преди да удари секирата — отбеляза Гарет.

— Директор Кенеди беше един от най-близките ми съветници през последните четири години — продължи президентът. — Тя и екипът в ЦРУ са едни от най-добрите и самоотвержени хора, които някога са работили за държавата. Никога няма да разберете за голяма част от успехите й, защото операциите са засекретени. Провалите обаче за нещастие често се озовават на челните страници на вестниците в страната и в чужбина. — Хейс отново спря и удостои събралите се журналисти с поглед, в който се четяха гняв и разочарование. — Днес искам да кажа на нацията, че няма друг, от когото да съм бил така зависим през изминалите четири години, както от Айрини Кенеди. Не мога да изразя с думи колко съм благодарен и задължен. Страната е задължена. Цяло щастие беше за мен да работя с толкова талантлив и лоялен професионалист.

Президентът се отмести от подиума и подкани с разперени ръце Кенеди.

Гарет поклати глава от отвращение.

— Виждаш ли ги! Когато ти свърши мандатът, не гледаш с кого се прегръщаш. Ако му предстоеше да го преизбират, щях да го видя аз дали щеше да я прегръща. Обзалагам се, че нямаше да иска дори да стои в една стая с нея.

Кенеди застана на трибуната. Беше значително по-дребна от президента, но излъчваше увереност. Правата кестенява коса беше прибрана зад ушите. Носеше очила и перлена огърлица на врата. Имаше строг вид, вид на човек, който владее положението.

Погледна напред към журналистическата гилдия и започна:

— След извършения терористичен акт тук, във Вашингтон, през октомври миналата година ЦРУ положи големи усилия, за да открие организаторите и извършителите на атаката. Миналия уикенд, след близо едномесечно следене, екип на ЦРУ залови мъж на остров Кипър. Този мъж беше разкрит от „Ню Йорк Таймс“ като Александър Декас. Тази сутрин гръцкото правителство протестира официално пред Организацията на обединените нации и обвини Съединените щати, че отвличат незаконно негови граждани. Гърция настоява Декас да бъде върнат в Кипър незабавно.

Кенеди погледна надясно и почти незабележимо кимна на някого отстрани. Секунда по-късно окаченият за тавана монитор оживя. Тя се приближи до екрана и вдигна ръка. Появи се черно-бяла снимка.

— Това е кадър от видеозапис, направен в заведението „Старбъкс“ на Уисконсин Авеню, само на няколко пресечки от мястото, където миналия октомври избухна взривът. Базирайки се на показанията на агент от Тайните служби, който е бил в кортежа, смятаме, че мъжът с червената бейзболна шапка, застанал на щанда, е човекът, взривил бомбата.

Кенеди отново натисна дистанционното и екранът се раздели на две. На лявата половина се показа кадърът от „Старбъкс“.

— Дясната фотография е заснета на летище „Кенеди“ ден преди атентата — продължи тя. — Анализирахме двете фотографии с помощта на програма за лицево разпознаване. Експертите са единодушни, че има вероятност над осемдесет процента и на двете снимки да е изобразен един и същи човек.

Рос присви очи и изрече:

— Какво, по дяволите, е намислила?

— Мъжът отдясно е влязъл в САЩ с гръцки паспорт на името на Николас Панагос. — Кенеди натисна дистанционното. — Екранът се раздели на три. — Новата снимка най-вдясно е на Александър Декас, който беше заловен в Кипър. С оглед резултатите от анализите на компютърната система за лицево разпознаване специалистите са на мнение, че между фотографията от летището и тази на Декас съществува сходство от деветдесет и девет процента. — Тя спря и погледна към журналистите.

Някакъв мъж вдигна ръка и се изправи, закривайки картината, предавана от камерата. Веднага се включи другата камера, която показа репортера отпред. Докато той говореше, в долната част на екрана се изписаха името му и вестникът, в който работеше. Казваше се Сам Коен, кореспондент от Белия дом на „Ню Йорк Таймс“.

— Директор Кенеди, вярно ли е, че ЦРУ е отвлякло господин Декас от дома му?

Камерата отново показа Кенеди.

— Бих предпочела думата „заловило“.

— Значи не отричате?

Тя стисна устни и отговори:

— Не.

Коен си записа в бележника и продължи с въпросите:

— Отричате ли, че Мич Рап е прострелял заловения четири пъти в коленете и дланите?

Тя отново отвърна само с една дума:

— Не.

Журналистът остана видимо изненадан.

— Тези травми от мъчения ли бяха причинени? Рап ли го измъчва?

— Тези травми бяха нанесени при задържането на заподозрения, но ти прибързваш с въпросите, Сам.

— С цялото ми уважение, директор Кенеди, мисля, че е чудовищно да се измъчва човешко същество в каквато и да било ситуация. Нашият закон казва същото. Изтезанието на заподозрян, чиято вина тепърва предстои да бъде доказана, е изопачаване и манипулиране на истината.

— Ако той беше невинен и наистина беше измъчван, щях да се съглася с теб.

— Вие не ни показахте нищо, което ясно да доказва, че този Декас е извършил атентата срещу кортежа. Някак не мога да си представя как някой бива прострелян в коленете и дланите при арестуването му.

Кенеди се усмихна и отговори:

— Не можеш, защото ме прекъсна, Сам. Изглежда, в „Ню Йорк Таймс“ е практика да си вадите заключения, без да разполагате с всичките факти.

Усмивката накара Рос да се замисли. Тя се усмихна така, както го прави шахматист, когато опонентът му сам влиза в капана. Нещо не беше наред. Не така си я беше представял. Та нали пресата трябваше жива да я изяде. Тя се обърна към екрана и натисна дистанционното, фотографията на Декас остана, но към нея се присъедини друга, на която той беше по-млад.

— Господин Декас в действителност не е гръцки гражданин. Истинското му име е Гаврило Газич и се издирва от Юготрибунала в Хага за военни престъпления. Газич по произход е босненски сърбин, подозиран в избиването на над трийсет мъже, жени и деца по време на гражданската война. Преди пет години той се е преместил в Кипър с фалшива самоличност и е основал компания за доставка на хуманитарни помощи в страдащите от масов глад региони на Африка. След като прегледахме информацията, събрана в офиса и дома му, смятаме, че може би е извършил над шестнайсет убийства през последните десет години. Сред жертвите му са представители на ООН, хуманитарни работници, политици, военни водачи, генерали и поне един журналист.

Гарет отмести поглед от телевизора и попита:

— Какви, по дяволите, ги говори?

Но преди Рос да отвърна, Кенеди продължи:

— Господин Газич сам призна участието си в случилото се във Вашингтон миналия октомври.

— Това признание го направи, преди или след като беше прострелян четири пъти? — раздаде се отново гласът на Сам Коен от „Таймс“. Този път той не стана от мястото, си.

Кенеди насочи вниманието си към него и същевременно на екрана се появиха две нови фотографии. Пребледнели лица на мъртъвци.

— Докато държеше под наблюдение Газич в Кипър, екипът на ЦРУ видя с очите си как той уби тези двама души. Още не знаем кои са те, но имаме причини да мислим, че са руснаци. Също така смятаме, че са били изпратени да премахнат Газич, защото този, които го е наел да взриви кортежа на новоизбрания президент Джош Алекзандър, е искал да се отърве от свидетелите.

Ето един кратък откъс от признанието на Газич. Не мога да ви го пусна целия, защото той ни каза някои неща, които още са следствена тайна. — Тя отново натисна бутон и на екрана се появи записан с думи откъсът от признанието. Секунда по-късно се чуха и гласовете:

— Как влезе в Щатите? Внимавай. Помисли си хубаво какво ще ми отговориш. Ако ме излъжеш, ще е лошо за теб.

— Предния ден пристигнах в Ню Йорк със самолет.

— На кое летище кацна?

— „Кенеди“.

— А експлозивите?

— Те бяха подготвени тук.

— Къде?

— В Пенсилвания.

— Щата Пенсилвания?

— Щата. А сега ми бий морфин.

— Още не. Засега обаче се представяш добре. Значи взимаш от Пенсилвания микробуса, докарваш го във Вашингтон… Кога? В петък?

— Не. Нали ти казах, че в петък пристигнах в Ню Йорк.

— Значи беше в Пенсилвания в нощта на петък срещу събота?

— Да… Да! Микробусът ме чакаше и аз го докарах във Вашингтон рано сутринта в събота. Намерих уреченото място, паркирах го и зачаках. Когато дойде време, го взривих. Толкоз по въпроса. А сега ми дай морфин.

Гарет скочи на крака.

— Това са глупости… нали? Искам да кажа… тя го е скалъпила. Нали?

Рос беше скръстил ръце и подпрял брадичката си с юмрук. Без да поглежда към Гарет, той се сепна:

— Млъкни, за да чуя какво казва.

— Директор Кенеди — обади се отново Коен, — този запис кога беше направен? Преди да бъде прострелян заподозреният или след това?

— Какво намекваш, Сам?

— Когато някой е прострелян в двете колене и после го разпитват, логично е да предположим, че ще признае всичко, само и само да облекчат болката му. Това се нарича принуда чрез насилие. И ако Мич Рап го е прострелял, преди да го разпита, в тази страна няма да се намери и един съдия, който да приеме записа за доказателство пред съда.

— Не знам дали си наясно, Сам, но тази работа е изключително опасна. Не можеш да пратиш един младеж да залови хладнокръвен убиец като Гаврило Газич. За целта ти е необходим човек като Мич Рап. Не викаш „Стой!“, не му показваш полицейската си значка, не му четеш правата. Просто го обезвреждаш както можеш, за да не направиш компания на онези двама мъртъвци. Колкото до въпроса ти дали признанието е било добито чрез принуда или не, мисля, че записът красноречиво говори сам по себе си. — Тя остави на екрана фотографията на Газич. — Това е човекът, взривил бомбата, от която загинаха деветнайсет американци. Освен всичко друго ние открихме и някои доста важни улики в дома и офиса му, които ще ни отведат до поръчителите. Благодаря ви за отделеното време и внимание, готова съм да отговоря на въпросите ви.

В залата отекна от залп от гласове, след като десет кореспонденти скочиха от местата си и с викове започнаха да задават въпросите си.

Рос тихо изруга, а Гарет изстреля цяла тирада от нецензурни изрази и думи.

— И сега какво ще правим, мътните да го вземат? — попита изборният стратег. — Онези задници казаха, че щели да се погрижат за проблема.

Рос остана неподвижен, със скръстени ръце, сякаш щеше да пробие с юмрук брадичката си. Бавно и постепенно той се разтрепери като лист, а лицето му стана яркочервено.

Гарет закрачи пред него и се разфуча.

— Чу ли какво каза кучката? — Спря и с театрален жест посочи телевизора, сякаш Рос не знаеше за кого говори. — Каза, че имат информация. Информация, която ще ги отведе при поръчителите на атентата! Ти чу ли това?

— Да, чух го! — Рос стисна юмруци, готов да смаже този, който го беше довел до сегашното положение. Приближи се до Гарет и с по-нисък тон продължи: — Ще ти кажа какво ще направим, Стю. Още днес ще се качиш на самолета и ще отидеш да кажеш на онези идиоти, че не ми пука кого трябва да убият, но искам тази работа да се потули. Искам да не остане нито един свидетел. Повтарям: нито един. И не им вярвай на глупостите. Те обещаха, че ще се оправят с този тип, и се провалиха. Да не смеят да ми говорят за никакво помилване, преди да заличат всички възможни следи и връзки между тях и този Газич. Достатъчно ясно ли се изразих?

На Гарет не му се ходеше никъде другаде освен в Калифорния, но Рос беше прав. Прекалено близо бяха до победата, за да оставят точно сега всичко да се провали. Освен това на Грийн и хората му не можеше да се вярва.

— Да, ясно. Ще отида.