Винс Флин
Измяната (24)

23

Международно летище „Дълес“

Рос беше предпочел обикновен пътнически лайнер, въпреки че един от милиардерите, участвали в конференцията, предложи да му услужи с частния си самолет. Предложението беше доста изкусително, но той добре познаваше журналистите. Да се прибереш с частен самолет от международно мероприятие, посветено на запазването на природата, намирисваше на снобизъм и двуличие. Нищо не му пречеше да почака още една седмица, докато на негово разположение щеше да е „Еър форс — 2“.

Освен това и обслужването на „Ер Франс“ не беше лошо. Стюардесите в първа класа бяха изключително привлекателни и непрекъснато се умилкваха около него. Пътниците искаха да се снимат с него. Рос беше народен човек. Неприятният разговор с Грийн във винарната предната вечер го беше накарал да изпие малко повече вино от обикновено и той се качи на самолета с махмурлук и силно главоболие. Събитията от полунощ нататък му се губеха. Спомняше си, че е бил в кухнята с Шпейер и със стройната блондинка. Тримата бяха разговаряли, но за какво, и да го убият не можеше да си спомни. Музиката свиреше силно и блондинката стана уж да танцува. В следващия миг той беше притиснат към хладилника, а задникът — плътно притиснат към члена му. Той държеше чашата с вино в лявата ръка, а дясната тя беше обвила около тялото си и я беше насочила опасно близо до лявата си гърда.

Рос би я оправил още на секундата, в кухнята, ако не беше Шпейер с лукавия му поглед. Президентът на една от най-конфиденциалните банки в света не толкова пазеше тайните, колкото ги събираше и търгуваше с тях. Принц на неофициалната европейска гей мафия, той би дал мило и драго да притежава такъв компромат за Рос. Новоизбраният вицепрезидент на Щатите все пак съумя да се измъкне от неловката ситуация, като закачливо плесна Шпейер и целуна дългокраката блондинка с обещанието, че ще я вмести в графика си на следващата конференция.

Сикрет Сървис бяха уредили, след като Рос слезе от самолета, да мине бързо през митническия и граничен контрол. Освен това от службата бяха опаковали багажа и ските му и ги бяха пратили директно на домашния му адрес. Рос бодро вървеше из терминала. Беше успял да прогони от главата си всякакви мисли за Сай Грийн и за дълга си към него. Неговите охранители го пазеха — трима вървяха отпред, по един от всяка страна и още двама зад него. Приличаха на подреден във формация отбор по американски футбол, което му напомни, че днес ще играят неговите любимци, „Патриотите“ от Нова Англия. Рос беше роден и израснал в околностите на Уилмингтън, Делауеър и като дете беше викал за „Жребците“. След като завърши в Принстън, той работи няколко години в ЦРУ, след което взе диплома по право от Йейл и се премести на Уолстрийт, където и направи своето състояние. На трийсет и пет той и съпругата му се преместиха да живеят в квартала на свръхбогатите в Гринуич, Кънектикът. Там отгледаха дъщерята и сина си и там Рос стана запалянко на „Патриотите“.

Синът на Рос живееше в Сиатъл и още се опитваше да стъпи на краката си. Това до известна степен притесняваше бащата, макар и да не искаше да си го признае. Но той беше твърде зает в момента, за да размишлява защо двайсет и пет годишният младеж, следвал в най-елитните учебни заведения в страната, още не знае какво да прави с живота си. Дъщеря му наскоро беше станала майка и живееше в Ню Йорк. Като цяло децата бяха добри. Харчеха парите с бесни темпове, но поне не се забъркваха в неприятности. Майка им ги беше възпитала превъзходно. Рос не беше участвал много в отглеждането им. Беше прекалено зает с печеленето на пари и със забавленията. И ето че всичко това сега му се отплащаше. След шест дни и няколко часа той щеше да заеме един от най-властните и влиятелни постове в света.

От другата страна на пропускателния пункт забеляза да го чака началникът му на кабинета, Джонатан Гордън. Рос се усмихна и му махна. Гордън беше добър човек. Много предан. Всичките агенти от Тайните служби го познаваха и му направиха място да мине във вътрешния кръг на охраната, формацията продължи към изхода, без да забавя скорост.

— Джонатан, много мило, че дойде да ме посрещнеш точно през почивния си ден.

— В нашата работа няма почивни дни.

— Дори и в неделя ли?

— Особено в неделя. — Групата мина през големите плъзгащи се врати и излезе на студения януарски въздух. — Предполагам, че още не си си включил телефона.

— Не съм. — Рос се усмихна и потупа джоба на сакото си. — Всеки път забравям проклетото нещо.

— Ами, оставих ти няколко съобщения и съм сигурен, че не съм бил единственият.

— Какъв е проблемът?

— Няма никакъв проблем. Само една меко казано шокираща новина.

Бяха по средата между вратата на терминала и чакащата лимузина, когато иззад ъгъла със свирене на гумите и форсиран двигател изскочи непозната кола. Рос и Гордън се завъртяха рязко по посока на шума и забавиха крачка.

Агент Браун, който от самолета беше вървял плътно зад Рос, протегна огромната си лапа и сграбчи за гърба вицепрезидента. Гордън остана назад. Тръгнаха по-бързо, като всеки от агентите бръкна към оръжието. Част от членовете на екипа се обърнаха по посока на евентуалната заплаха, други огледаха, за да се уверят, че не е отвличане на вниманието.

Всичко се разви за секунди.

Колата, черен „Линкълн Таункар“, рязко удари спирачки в края на кортежа и задната врата се отвори. Агент Браун понечи да настани поверения му за охрана в лимузината, когато от линкълна слезе Стю Гарет. Браун пусна Рос и оправи костюма си, преди да застане пред агента, който отговаряше за наземната охрана на новия вицепрезидент. Горната рампа би трябвало да е затворена, докато Рос не бъдеше вкаран безопасно в лимузината и не потеглеше.

Гарет бързо тръгна към тях, отмествайки агентите от пътя си, както топката за боулинг избутва кеглите. Той беше облечен в зимно пухено яке с кожена яка.

— Марк — извика Гарет.

Дори Рос беше кисел. Резкият завой на колата и светкавичната реакция на бодигардовете бяха накарали сърцето му да забие учестено.

— Да, Стю?

— Трябва да говоря с теб.

Типично за Гарет. Никакви поздрави или любезности. Никакви заобикалки. Шефът на кампанията и на екипа по смяната на администрацията вечно бързаше.

— Аз също много се радвам да те видя — ядоса се Рос. — Ново яке ли си си взел?

— Направо умирам от студ. Ако нямах толкова много работа, щях да се кача на самолета и да се върна в Калифорния още сега.

Рос вдигна глава към небето, което беше сиво и мрачно. Духаше слаб вятър. Температурата сигурно беше два-три градуса. Не беше чак толкова зле.

— Трябва да се калиш малко.

Гарет влезе в периметъра на охраната.

— А ти трябва да си извадиш главата от задника и да си включиш проклетия телефон — изръмжа той.

Усмивката на лицето на Рос помръкна.

— Моля?

— Влизай в колата. — Гарет го сграбчи за лакътя и му посочи отворената врата. — Хайде, да вървим.

Джонатан Гордън поиска да седне при тях, но Гарет го спря с ръка.

— Качи се в някоя от другите коли. Трябва да говорим насаме.

Гордън и Гарет се изгледаха с омраза. Джонатан напоследък изпитваше неприязън към този неприятен дребосък. Гордън работеше за Рос още от началото на политическата му кариера. Негова задача беше да озаптява бушуващия нарцисизъм на Рос, без при това да го засегне. През цялото това време той беше предан до гроб на шефа си, дори през периода на кампанията, когато кормилото беше поето от Гарет.

— Джонатан — провикна се Рос от вътрешността на лимузината. — Няма нищо. Ще го обсъдим, като се прибера вкъщи.

Гарет се качи в таункара и затвори вратата. Седна срещу Рос и се обърна назад, за да види дали преградното стъкло е вдигнато. Беше вдигнато. Гарет разкопча якето си и веднага изсипа куп ругатни.

Рос протегна крака и каза:

— Виждам, че почивните дни не са подобрили настроението ти.

— Почивни дни… как ли не! Много хитро. Също като пътуването ти с пътнически самолет.

Лимузината потегли. Рос погледна през прозореца и отвърна:

— Предвид факта, че присъствах на екозащитна конференция, идеята наистина беше добра.

— Как мина конференцията?

— Приятно. Карах ски и се забавлявах. Електоратът доста ми се зарадва.

Гарет се наведе напред и подпря длани на коленете си.

— Той беше прав. Ти си опиянен от властта.

— Какви ги говориш? — намръщен попита Рос.

— Да не мислиш, че ми пука за карането на ски или колко много си впечатлил любителите на дръвчета? — Гарет изумено поклати глава. — Сериозно ти казвам… трябва да извадиш главата от задника си.

Рос почервеня от яд.

— Стю, мери си приказките.

— Приказките ми са най-малкият ти проблем в момента. Мамка му! — Той се облегна назад. — Тази сутрин говорих с нашия приятел по телефона почти половин час.

— С кого?

— С нашия приятел. — Гарет изчака Рос да загрее. — Онзи, с когото снощи пи вино.

— А… този приятел ли?

— Да… същият. Бесен е. Каза, че си изпаднал в голяма заблуда. Внушил си си, че имаш оправдание и че можеш да си измиеш ръцете.

— Нищо подобно.

— Той беше по-убедителен.

— Той не се отличава с уравновесеност.

— Съзнаваш ли, че сериозно ти е вдигнал мерника?

— Нищо не мога да направя.

— Започвам да си мисля, че представите ви за това какво можеш да направиш доста се разминават.

— Казах му, че ще сторя всичко, за да му помогна, но в крайна сметка всичко зависи от… знаеш от кого.

— Не, не знам.

— От президента.

— От настоящия или бъдещия?

— От настоящия.

— Сега се сещам, че му обеща, ако Хейс те отреже, да дадеш на Джош да подпише веднага щом положи клетвата.

— Не съм.

— Напротив. Каза на тъста му, че ще издействаш помилването.

— Ш-ш-т… — Рос му направи знак да замълчи.

Гарет хвърли поглед към двамата агенти на предната седалка и отново се обърна към Рос:

— Ама ти наистина ли мислиш, че ни подслушват? Изгубил си си ума.

— В този град никога не можеш да си сигурен.

— Хайде стига, бе… Ти страдаш от параноя.

— А ти си един груб мръсник, Стю.

— Ами вече не съм в гимназията и не участвам в ученически конкурси за популярност. Работата ми беше да те изберат и аз си я свърших.

— Не само ти работи за кампанията.

Гарет поклати глава.

— Според нашия приятел си му се похвалил, че си настигнал по резултат опонента и си набрал инерция без чужда помощ. Не си му казал такава глупост, нали?

Рос извърна очи към прозореца.

— Стю, изборите са странен бизнес.

— Марк, изборите са моят бизнес. Вече над трийсет години се занимавам с кампании и категорично ще ти кажа, че вие доста бяхте загазили. Шансовете ви да спечелите бяха равни на тези републиканец да стане кмет на Сан Франциско… тоест нулеви.

— Няма как да го знаеш със сигурност.

— Напротив, знам го, Марк. И по-добре и ти го приеми, защото нашият приятел от Европа не е от хората, които позволяват да им играят номера.

— Другата събота аз ще се закълна като вицепрезидент на Съединените американски щати. Мисля си, че е крайно време нашият приятел да си даде сметка кого заплашва.

— И така да е, той не е единственият ти проблем, господин вицепрезидент. — Гарет погледна през прозореца и изрече много тихо останалите думи.

— Какво?

— ФБР, Министерството на правосъдието и ЦРУ са насрочили съвместна пресконференция за утре в десет сутринта.

— Защо?

— Разправят, че са хванали типа, който стои зад атентата срещу кортежа.

— Който стои зад атентата? — повтори Рос с ококорени очи. — Искаш да кажеш: който е извършил атентата.

— Или някой от съучастниците му. В момента се носят какви ли не слухове. Не знам точно кого са заловили.

— Медиите докопаха ли се до информацията?

— Да, вече го пуснаха като кратка новина, но не разполагат с подробности.

— По дяволите! Той ми каза, че ще се погрижи да не останат свидетели. Снощи ми го каза, когато разговарях с него.

— Когато аз разговарях сутринта с него, новината още не беше гръмнала и според мен той едва ли знае. Иначе щеше да намекне.

— Могат ли да стигнат до нас?

— И аз се питах същото. — Гарет направи пауза и поклати глава. — Не, не мисля.

— Не мислиш… доста неуверен ми се струваш… не ме успокояваш много.

— А ти какво искаш да чуеш? Единственият начин да стигнат до нас е чрез Сай, а той е изключително предпазлив.

— Ще ни продаде и окото му няма да мигне.

— Така е, но аз го познавам. Няма начин да не е заличил следите си.

— Говори ли с Марти? — попита Рос, имайки предвид главния прокурор.

— Опитах се, но той не вдига.

— Е, на мен не може да не вдигне. — Вицепрезидентът извади мобилния си телефон и го включи. Докато чакаше апаратът да стане готов, внезапно му хрумна план за действие. Мислеше да сподели идеята си с Гарет, но в последната секунда си каза, че ще е най-добре никой да не знае за нея. Първо трябваше да разбере какво знае главният прокурор.