Винс Флин
Измяната (22)

21

Рап рязко отвори алуминиевата врата на контейнера и погледна отгоре Газич. По бледната кожа на пленника ставаше ясно, че действието на морфина е преминало. Челото и горната му устна бяха покрити от едри капки пот, цялото му тяло трепереше под тънкото сиво одеяло. Рап от личен опит знаеше какво е в такова състояние рязко да те измъкнат от мрак на светло. И когато босненецът стисна очи, той самият трепна, сякаш беше на негово място. Не харесваше Газич, но и не изпитваше удоволствие от това, че му причинява страдания.

През последните пет минути той беше разговарял по телефона с Маркъс Дюмонд, който му беше съобщил нова информация за Газич. Газич и Уикър бяха открили в офиса му в Кипър паспорти, финансови документи, ключове за депозитни кутии в трезори, пари в брой, оръжия, компютри, хард дискове и какво ли още не. Всичко това беше подробно прегледано, фотографирано и изпратено във Вашингтон на Дюмонд. На пръв поглед събраното даваше доста изчерпателна информация за дейността на Александър Декас през последните седем години. Дюмонд вече беше разграничил в пленника две абсолютно различни самоличности. Гаврило Газич беше издирван от Юготрибунала в Хага за военни престъпления в Босна, а Александър Декас беше привидно порядъчен бизнесмен, който притежаваше компанията „Ейд Лоджистикс“ със седалище град Лимасол, Кипър.

Хакет и Уикър бяха взели хард дисковете както от служебния, така и от домашния компютър на Газич и чрез сателитна връзка бяха препратили информацията на Дюмонд. Засега кодиращите програми още се опъваха на завършилия Масачузетския технологичен институт, но той очакваше да пробие кодовете до края на деня. Рап му заръча да не казва с какво се занимава на никого от Ленгли, включително и на директора на Централното разузнаване Кенеди. Дюмонд беше свикнал да работи при подобна конспирация, но Кенеди винаги беше в кръга на осведомените и затова геният се поинтересува каква е причината за подобна тайнственост. Рап отговори, че сега няма време и ще му обясни, като се прибере. По-належащо в момента беше да накара Газич да говори, преди да го предаде на ФБР.

Мич направи крачка настрани и засенчи лампата, която светеше право в лицето на босненеца. Извади спринцовка и каза:

— Ето как ще играем оттук нататък. Ще ти задам няколко въпроса. Ако отговориш вярно, ще получиш доза морфин. Ако ме излъжеш само веднъж, няма да има инжекция.

Газич кимна охотно.

— Нека ясно да се разберем… Знам за теб повече, отколкото предполагаш. Вече разговарях с дебелия руснак — излъга Рап. — Онзи, чието лице ти беше започнал да дялкаш. Той ми разказа някои много интересни неща за теб.

— Руснаците са патологични лъжци — изръмжа босненецът.

Мич вдигна предупредително пръст.

— Претърсихме офиса и къщата ти и вкарахме фотографията ти в нашата компютърна система за лицево разпознаване. Имаме те на запис как си купуваш кафе от „Старбъкс“ на Уисконсин Авеню сутринта, когато избухна бомбата. Ако ме излъжеш само веднъж, ще затворя вратата и след половин час ще дойда, за да започнем отначало.

— Ще ти кажа всичко, каквото поискаш. Побързай с инжекцията.

— А, не. — Рап се изсмя. — Първо ще говорим, а после ще получиш морфин.

— Тогава побързай с въпросите.

Мич имаше своя версия и искаше да я провери след няколко по-лесни въпроса.

— Кой те нае?

— Не знам — изпъшка Газич безпомощно.

— Добре. — Рап отстъпи назад и понечи да затвори вратата.

— Кълна се! — извика босненецът. — Всички преговори се водеха по Интернет.

Мич остана на мястото си, наполовина затворил вратата на контейнера. Точно такъв отговор беше очаквал. Ако Газич му беше дал някакво име, той щеше да се усъмни в искреността му. Поръчките за големи суми като тази рядко се уреждаха лично.

— Ти не ги познаваш, но те те познават, така ли? — попита той.

— Били чули за репутацията ми.

— Тогава как те откриха?

— Не знам. Бях на крачка да го разбера, когато ти нахлу в офиса ми и ме простреля.

— Как влезе в Щатите?

Газич се поколеба, преди да отговори. Досега той отричаше каквото и да е участие в атентата срещу кортежа.

— Внимавай. Помисли си хубаво какво ще ми отговориш. Ако ме излъжеш, ще стане лошо за теб.

Газич се размърда, доколкото му позволяваха ремъците, с които беше завързан.

— Предния ден пристигнах в Ню Йорк със самолет.

— На кое летище кацна?

— „Кенеди“.

— А експлозивите?

— Те бяха подготвени тук.

— Къде?

— В Пенсилвания.

— Щата Пенсилвания?

— Щата. А сега ми бий морфин.

— Още не. Засега обаче се представяш добре. Значи взимаш от Пенсилвания микробуса, докарваш го във Вашингтон… Кога? В петък?

— Не — тросна се Газич. — Нали ти казах, че в петък пристигнах в Ню Йорк.

Напълно възможно беше да кацне на летище „Кенеди“, да се отбие в Пенсилвания и да стигне до Вашингтон за един ден, но Рап не искаше да спори с него. Още не. Фактът, че прагът на издръжливост на босненеца беше толкова нисък, само щеше да му помогне за разпита.

— Значи пренощува в Пенсилвания в нощта на петък срещу събота?

— Да… Да! Микробусът ме чакаше и аз го докарах във Вашингтон рано сутринта в събота. Намерих уреченото място, паркирах го и зачаках. Когато дойде време, го взривих. Толкоз по въпроса. А сега ми дай морфин.

Рап се наведе и повдигна одеялото. Във вената на дясната китка на Газич беше забит и залепен с лейкопласт към кожата къс маркуч. Стробъл го беше прикрепил, за да прелее на босненеца кръвна плазма и да му даде първите две дози морфин. Рап взе спринцовката и тъкмо се канеше да инжектира дозирания морфин, когато му хрумна още един въпрос.

— Къде стоеше, когато задейства бомбата?

Газич гледаше така напрегнато и съсредоточено спринцовката, че не чу въпроса.

— Какво?

— Когато бомбата избухна… ти къде стоеше?

— Зад проклетото дърво! — изкрещя атентаторът. — Бях застанал зад едно проклето дърво на половин пресечка от кортежа! Бий ми морфина!

Рап кимна. Агент Ривера беше права. Той пъхна върха на спринцовката в белия маркуч. Количеството щеше да стигне за не повече от трийсет до четирийсет и пет минути и после болката щеше да се завърне с нова сила. Газич почти веднага се отпусна облекчено. Дишането му се нормализира.

— Значи те се опитаха да те изиграят и да не ти платят останалата част от сумата — спокойно продължи Рап. Като един професионалист към друг.

— Останалата част?! — повтори с насмешка Газич. — Те искаха да им върна и аванса.

— Не е много професионално от тяхна страна. — Мич се престори на разочарован. — Понеже ти забави взрива с няколко секунди и гръмна само едната лимузина вместо двете.

Наркотикът действаше доста бързо. Газич го погледна с разширените си зеници и провлачено отговори:

— Направих точно така, както ми казаха. Изпълних моята част от сделката. Не аз, а те се провалиха.

— Как така?

— Казаха ми да ударя втората лимузина.

Рап изненадано свъси вежди. Нямаше логика. Микробусът беше зареден с достатъчно взривна мощ да отнесе и двете лимузини. Ако целиш да поразиш само едната, намаляваш шанса си за успех наполовина.

— А защо не и двете?

— Не знам. Клиентите не ми плащат, за да задавам въпроси.

— И кога ти казаха да удариш втората лимузина?

Вероятно босненецът беше получил нареждането, след като беше взел микробуса от Пенсилвания.

— Двайсет-трийсет секунди преди взривът да ги отнесе.

— Преди експлозията? — попита изненадано Мич. — Да.

Значи сигурно сутринта бяха поставили човек да следи кандидатите и колите им. Дали агент Ривера не беше променила реда на лимузините, след като кортежът беше потеглил от имението? Което беше доста често практикувана от Тайните служби тактика. Това обясняваше защо от експлозията беше пострадала другата лимузина.

— Откъде взе телефона, по който ти се обадиха?

— Беше оставен в микробуса.

— С него ли активира бомбата? — Да.

— Предполагам не си го запазил?

— Не.

— Добре. — Рап се опитваше да се постави на мястото на хората, стоящи зад акцията. Той би постъпил по друг начин, но пък врагът не за пръв път показваше, че владее добре наличните сили и средства. Изправи се и погледна Газич. — Още един въпрос. Прочетох досието ти. Ти явно мразиш мюсюлманите. Защо тогава работиш за тях?

Газич за пръв път се усмихна.

— Врагът на моя враг е мой съюзник.

— М-да. А и са ти платили доста пари.

— Парите си бяха отделно, но аз исках да отмъстя за родината си.

Рап с удоволствие би поспорил с него по този въпрос, но сега всяка минута беше скъпоценна. Хората като Газич не променяха току-така мнението си. Преди да затвори вратата на товарния отсек, той каза на пленника:

— Кацаме след около час.