Винс Флин
Измяната (15)

14

Раните в слабините могат да бъдат много сериозни. С много кръв и болка. Тъй като руснакът не престана да говори, Рап си каза, че дебелакът ще се разквичи като прасе, което колят, ако го простреля в тестисите. Той не беше от хората, които отправяха празни закани и нежеланието на руснака да си държи устата затворена постепенно го изкарваше от равновесие. Този беше един от онези досадници, които разсъждават на глас и разказват очевидни неща. Ту си мърмореше под носа, ту се опитваше да подкупи Рап, като сумата растеше всяка секунда.

Рап разговаряше с Коулман по телефона и му разясняваше последните събития. Групата беше на по-малко от минута от сградата. Рап му каза да накара Брукс да ги свали пред входа. Ако някой се опиташе да ги спре да се качат по стълбите, да кажат, че имат среща с Александър Декас от „Ейд Лоджистикс“. През цялото това време руснакът не спря да дърдори.

Рап вече беше претърсил Газич и след като даде инструкции на Коулман, се зае с бюрото на наемния убиец. Всичко вървеше гладко с изключение на руснака. Този тип нямаше спирка. Накрая Коулман го попита кой вдига шум. Чашата преля. Рап вдигна пистолета и дръпна спусъка. Куршумът се заби в дървената седалка на стола, само на някакви си пет сантиметра от чатала на руснака. Онзи се ококори уплашен.

Рап се приближи, тикна още димящата цев между краката му и изръмжа:

— Затваряй си устата!

Руснакът затвори очи, проплака за секунда, но после млъкна.

— Побързайте — каза Рап на Коулман. — Трябва ми помощ. — После натисна червения бутон за прекъсване и започна да обмисля следващия си ход.

Отиде до вратата и надникна в коридора, за да провери дали старецът е там. Заради слабата светлина в дъното обаче се виждаше само тъмният под. В Кипър беше десет часът вечерта, което предвид часовата разлика означаваше четири следобед във Вашингтон. Кенеди можеше да е навсякъде по това време. Реши да позвъни на защитения срещу подслушване телефон. Набра първо кода на страната, после на окръга и накрая номера. Свързването стана почти моментално.

Хората от научно-техническия отдел в Ленгли бяха разработили за началството телефони с възможно най-добрата защита, като допълнително бяха инсталирали специален софтуер за дешифриране. Сменяха моделите всяка година, а понякога и на шест месеца. Телефоните на Рап си стояха по кутиите. Той им нямаше много доверие и не защото се страхуваше от руснаците или от китайците. Най-много се притесняваше от собственото си управление и от Агенцията за национална сигурност. Малцина знаеха за широкия спектър на възможностите на АНС и онова, на което те бяха способни с техните спътници, подслушващи централи и осемте суперкомпютъра „Крей“, които държаха под земята в просторни охладявани камери. Това, което и Рап не знаеше, беше, че всекидневно те записваха огромен брой разговори между САЩ и чужбина. Обажданията от Близкия изток се удостояваха със специално внимание. АНС действаше като голям риболовен траулер. Хвърляха мрежите си, после ги издърпваха с улова и решаваха кои риби да запазят и кои да изхвърлят обратно в океана. Разликата беше, че вместо с риба мрежите се пълнеха с телефонни разговори, електронни писма и друга електронна кореспонденция. Приоритетът се определяше според дадени критерии. Като рибарите, които изхвърляха безполезните риби в океана, АНС ставаше все по-ефективна при оптималното използване на ресурсите си.

Основното им предназначение беше разбиването на вражески кодове. Така беше от десетки години и така щеше да бъде и занапред. Милиардите прехванати кореспонденции губеха смисъла си, ако не бъдеха разшифровани. Рап знаеше, че в АНС работят елитни екипи от супергении чиято единствена задача е да пробият софтуерни програми за шифриране. Колкото и добри да бяха момчетата от научно-техническия отдел в Ленгли, в действителност те не можеха да стъпят и на малкия пръст на талантите, работещи в АНС. Човек би си казал, че всичко това е малко безсмислено. В края на краищата всички бяха на една страна — ЦРУ, АНС, Пентагонът, Министерството на правосъдието с неговото ФБР — всичките американци в тях работеха за победата над глобалния тероризъм.

На практика нещата бяха много по-сложни. Само защото едно правителство проповядва определена политика, не означаваше, че следващото също ще я възприеме или че някой политик опортюнист от Конгреса или Сената няма да се възползва да застане в светлината на прожекторите и да поиска разследване на някоя от десетките операции, проведени от Рап само за миналата година. Това, което ветеран от тайната служба смяташе за редно, често коренно се различаваше от становището на юристите от Министерството на правосъдието.

На всичкото отгоре отделните служби водеха война за бюджетите. В много отношения домашните аспекти на професията криеха повече опасности от операциите в чужбина. Когато действаше зад граница, Рап поне знаеше кои са враговете му. В родината му главни фактори бяха политиката и личностните взаимоотношения, в резултат на което провеждането на единна обща мисия от няколко служби ставаше почти невъзможно.

Напоследък климатът толкова се беше влошил, че Рап вече не можеше да се довери на собствените си колеги в Ленгли. Инспекторатът на ЦРУ също беше решил да влезе в играта, като оттам редовно изтичаше информация към журналистите. Високопоставени служители от управлението помагаха за кампаниите на политици, съпругите им работеха като консултанти на кандидатите. Шефове от администрацията пък редовно вечеряха с журналисти, лобисти и политически стратези. Като се добавеха към тях и „Амнести Интернешънъл“ и дузината други правозащитни организации, климатът наистина беше крайно негостоприемен за хора с професията на Рап. Дори не можеше да има доверие на службата в която работеше. От инспектората можеха да записват всяка негова дума. Според Рап такова нещо като защитена срещу подслушване линия нямаше. Буквално всеки месец той си купуваше нов телефон с нов номер. И всеки път, когато заминеше на мисия като тази, си избираше апарат, който рядко издържаше до края на мисията. Дори и при тези предпазни мерки пак внимаваше какво говори. Даваше само неясна информация и използваше само кратки изрази.

Когато най-накрая Кенеди вдигна, той направо каза:

— Трябва ми самолет.

Последва кратка пауза.

— Какъв самолет.

— Самолетът.

И сякаш беше чакал реда си, руснакът започна пледоарията си отново. Рап го погледна с пистолета в едната ръка и телефона в другата. Лицето му сякаш казваше: „Ти подиграваш ли се с мен?“

— Работя за КГБ — изрече руснакът.

— Кой е този? — попита Кенеди.

— Изчакай секунда. — Рап се приближи до руснака. — Казах ти да мълчиш, скапаняк!

— Аз съм от руското разузнаване. Бившето КГБ. Сега работим на една страна. Америка и Русия.

Газич лежеше обездвижен на пода и без съмнение изпитваше силна болка, особено след като адреналинът в кръвта му беше спаднал и след като беше ранен на четири места, все в чувствителни части на тялото. Въпреки цялата сериозност на ситуацията той се изсмя и каза:

— Ти работиш за руската мафия.

— Не е вярно! — извика руснакът.

Газич се засмя още по-силно:

— Ти си слуга на руските олигарси и нищо повече.

Рап стоеше между двамата и ако те не му бяха още нужни, щеше да ги гръмне в главите само за да млъкнат. Руснакът беше проточил врат и го гледаше в очите, в същото време говореше нещо за бляскавата си кариера в КГБ. Мич пристъпи още крачка към руснака и посочи компютъра на бюрото.

— Я виж какво има там.

Руснакът се обърна към големия бял монитор.

Мич премести тежестта си върху левия крак и вдигна десния, който застина във въздуха за секунда. Нанесен правилно, този удар можеше да причини по-големи вреди от всеки друг. Дори изпълнен погрешно, той съдържаше значителна мощ. А при подготовката на Рап погрешните изпълнения бяха изключени. Ръбът на петата и очите му също като трите зелени точки на глока образуваха идеална линия, насочена към брадичката на руснака. Десният му крак се изправи светкавично подобно на пружина и подметката се заби в челюстта на руснака. Ударът беше концентриран и счупи челюстта. От удара главата му се извъртя рязко и той загуби равновесие. Ефектът приличаше на внезапното изгасване на осветлението в стаята. Тялото на руснака се отпусна неподвижно и той, седнал на стола, се килна напред в безсъзнание. Единствено завързаните му китки го предпазваха да не падне на пода.

Доволен от резултата, Рап продължи разговора си:

— Извинявай за забавянето.

— Какво става там? — попита Кенеди раздразнено.

— Нищо съществено, не се тревожи. — Мич погледна Газич и добави: — Само ми осигури самолета.

Последва дълга пауза, след което тя попита:

— Откри ли го?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Сто процента. Иди при Маркъс и му кажи, че беше прав за босненеца. Оттам нататък той ще ти обясни всичко.

— Къде се намираш?

— В Лимасол, Кипър.

— Мисля, че самолетът е в Източна Европа. Ще проверя и ще ти изпратя разписанието.

— Само побързай, защото трябва да изчезвам оттук.

— Какво си направил? — притесни се Кенеди.

— Нищо не съм направил, но се намеси трета страна и някои от техните хора пострадаха.

— Лошо ли?

— Фатално лошо.

— Ясно. И ти нямаш нищо общо с това?

Рап никак не обичаше с него да се отнасят така мнително хора, които прекарваха дните си в удобен кожен стол зад голямо баровско бюро, докато той непрекъснато рискуваше живота си.

— Внимавай какви ги говориш! — каза той. — Не стига, че съм тук с някаква новобранка, ами Блонди и момчетата му цял ден ги мотаят по летищата. Точно в момента имам нужда от силна поддръжка. Трябва ми самолет, и то веднага. После ще ми трябва логистичен екип, който да дойде тук и да почисти.

По тона му Кенеди разбра, че е сбъркала с неприятните въпроси. Десетки пъти бяха попадали в подобни ситуации и винаги изходът беше негативен.

— Ще ти дам отговор до десет минути — отвърна тя.

— Още нещо. Задокеанските ни братовчеди имат база наблизо. Така ще е най-добре. Без митнически контрол. Доставка на товара до вратата. Ще направим прехвърлянето на пратката в хангара. Никой няма да види нищо.

— Абсолютно. Аз ще го уредя. Нещо друго?

— Засега и това стига.

— Добре. Страхотна работа, браво на теб! Дай ми няколко минути да задвижа нещата и ще ти се обадя.

— Благодаря. — Рап прекъсна разговора и погледна Газич. Беше пребледнял и започваше да трепери. Рап беше уверен, че не е засегнал важни артерии. Първо, защото се беше прицелил добре и второ, защото на пода нямаше кръв. Въпреки това босненецът бързо изпадаше в шоково състояние. Организмът му се опитваше да изключи някои системи, за да преодолее ужасната болка. Мич не се боеше, че може да го загуби. Газич беше млад и в добра форма. Щеше да го преживее, а и честно казано, си го заслужаваше, даже му беше малко.

Рап клекна до босненеца и го погледна в очите:

— Мисля си, че няма да е лошо да ми кажеш кой те нае.