Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (94)

93

Въжето, което крепеше хладилника, бе отрязано. Под ръководството на лейтенант Матюс „тюлените“ го покриха с оловно платнище и го понесоха по кея към хеликоптера „Бел 430“. Двама по-възрастни членове на Синия екип и един от Екипа за търсене и реагиране се качиха вътре и огледаха устройството, клатейки глави.

Рап наблюдаваше, застанал пред хеликоптера, с телефон до ухото.

Двамата по-възрастни явно бяха старшини. Старшините бяха гръбнакът на групите на „тюлените“ и когато станеше дума за експлозиви, на света нямаше по-опитни и знаещи хора от тях.

Двамата пилоти още седяха в кабината на вертолета. Рап вдигна нагоре показалеца си и го завъртя. Пилотите кимнаха и запалиха двигателите. Мич вече бе взел окончателно решение. От значение беше всяка секунда и той не възнамеряваше да стои безучастно, нито да си губи скъпоценното време.

Тръгна към хеликоптера, в същото време говореше по телефона:

— Значи един от учените ти е намерил разрешение?

— Да — отвърна Раймър.

— И мислиш, че ще стане?

— Убеден съм. Направихме всички изчисления.

Двигателите на хеликоптера оживяха, секунда по-късно се завъртяха и перките.

— Пол, разполагаш с всички факти, за да убедиш президента. Ще ти се обадя след малко, когато излетим.

Не му се наложи да ходи при лейтенанта, защото той вече бе дотичал при него.

— Искам точен отговор. Можете ли да го направите или не?

— Старшините ми казват, че шансът ни е петдесет на петдесет, в най-добрия случай.

— Не е достатъчно.

— Какво каза президентът?

— Че ако не гарантирате успешно обезвреждане, устройството ще бъде закарано възможно най-далеч от столицата. — Рап, разбира се, изобщо не беше говорил с президента, но със сигурност поне по този въпрос двамата с Хейс нямаше да имат разногласие.

— Къде ще го закарате?

— Още не знам — излъга Мич. Той се качи в задната част на машината, затвори вратата и попита пилотите: — Каква е максималната скорост, която това бебче може да развие?

— Проектирано е за двеста и шейсет километра в час, но ги поддържа в продължение на сто и шейсет километра, в зависимост от метеорологичните условия.

— Чак толкова далеч няма да ходим. Добре, да си вдигаме чукалата оттук. Летете на запад с максимална скорост. Петнайсетина километра след като излезем от града, обърнете на север. Ще ви дам точния курс след няколко минути.

Рап седна и докато хеликоптерът излиташе, той направи изчисленията наум. Трябваше да изминат приблизително сто километра. С максимална скорост това означаваше вертолетът да изминава по четири километра и нещо на минута. Значи се нуждаеха от поне трийсет минути, за да стигнат, без да се смята излитането и кацането. Закръгли го на трийсет и пет минути за по-голяма сигурност. Той отмести тежкото оловно платнище и повдигна капака на хладилника. Най-близкият електронен брояч показваше, че бомбата ще експлодира след четирийсет и шест минути. Така нямаше да им остане много време за останалата част от плана, но все пак имаше някакъв шанс. Рап нагласи хронометъра на часовника си и покри капака с платнището.

Телефонът му звънна.

— Да.

— Готов ли си? — Беше Раймър.

— Да, вече сме във въздуха.

— Сега ще те свържа.

Последваха няколко изпуквания по линията и Рап чу гласа на президента:

— Мич?

— Да, господин президент.

— Добра работа свърши днес.

Рап се изненада от похвалата. Очакваше за пореден път да го насметат, да го сдъвчат и да го изплюят.

— Благодаря ви, сър.

— Пол ми каза, че нашите техници не са сигурни, че ще предотвратят взрива. Така ли е?

— Да, сър. Казаха ми, че шансът в най-добрия случай е петдесет на петдесет.

— Колко време имаме?

— Четирийсет и пет минути, сър.

Раймър се намеси в разговора:

— Това не е достатъчно да я отнесем в морето, господин президент.

— Тогава какво предлагаш?

— Имаме две възможности. Можем да я потопим в Чесапийк. В този случай жертвите ще бъдат ограничени до броя на съдовете и хората в тях. Заливът не е много дълбок, но радиоактивният дъжд ще е доста продължителен. В крайна сметка ще се сблъскаме със значителен радиоактивен облак, който ще се разпростре на стотици километри. И тъй като вятърът духа от изток, облакът ще се движи към по-гъстонаселените райони.

— Ще достигне ли до Вашингтон?

— Вероятно.

— Какви ще са жертвите?

— Първоначално… вероятно около сто, но дъждът бързо ще увеличи броя до над хиляда. Процентът на болните от рак рязко ще скочи. Освен това ще минат десетки години, преди Чесапийк да се възстанови от екологичната катастрофа.

Настъпи мълчание.

— Какъв е вторият вариант?

— Вторият вариант, сър, е малко противоречив, но при него жертвите ще са най-малко, а вредата за околната среда — минимална.

— Да го чуем тогава.

— Отнасяме бомбата с хеликоптера в Маунт Уедър и я вкарваме вътре. После затваряме дебелите врати, за да намалим радиацията.

Маунт Уедър беше огромен укрепен бункер, построен през петдесетте години на миналия век. Намираше се на деветдесет километра от Белия дом. Беше основният обект във веригата на федералната релокация — система от над петстотин бомбоубежища в пет щата, предназначена да приюти ключовите правителствени служители в случай на ядрено нападение или друго извънредно събитие.

— Маунт Уедър! — извика някой. — Аз съм в Маунт Уедър! Не можете да вкарвате това нещо тук!

Рап позна гласа на главния прокурор. Представи си паническия му поглед и се усмихна. Всяко зло за добро.

— Господин президент — намеси се директорът на вътрешната сигурност, — Маунт Уедър е гръбнакът на нашата система за управление и контрол по време на криза. Цената на едно ново съоръжение ще бъде огромна… поне няколко милиарда долара.

— Ние сме богата страна — отвърна Валъри Джоунс. — Ще построим нов обект. Господин президент, не бива да хвърляме бомбата в залива Чесапийк.

Рап отново се изненада. Вероятно за пръв път той и шефката на кабинета бяха на едно мнение.

— Федералната агенция за управление на кризи ФЕМА има сгради близо до обекта, сър — възпротиви се министър Макелън. — А планината Блу Ридж също е национално богатство като Чесапийк. Апалачите минават на три километра оттам.

— Мисля, че сградите на ФЕМА ще издържат на взрива — отвърна Раймър. — Маунт Уедър се състои от най-твърдата скала на Източното крайбрежие. Освен това има двойни противовзривни врати, всяка от които е дебела метър и половина.

Преди Раймър да продължи, телефонната конферентна връзка се превърна в какофония от гласове и различни мнения. Изведнъж Рап се почувства много уморен. Кожената седалка беше удобна, а лекото поклащане на хеликоптера го унасяше. Прозя се и едва не вдигна краката си върху хладилната камера. В последния момент се сепна.

Поклати глава, за да се отърси от съня, и погледна часовника си. Послуша още минута споровете и се включи отново:

— Господин президент. — Шумотевицата продължи и той повтори малко по-силно. Никой не му обърна внимание, тогава Мич изкрещя: — Млъкнете всички! Веднага!

Дебатите спряха и Рап продължи:

— Господин президент, трябва да вземете решение. Аз и бомбата сме вече в хеликоптера и летим на запад от града. Ако искате да я хвърля в Чесапийк, по-добре побързайте, за да ми стигне времето да обърна и да мина отново над него.

— Вече летите към Маунт Уедър? — изуми се главният прокурор.

— Да. Стига сте хленчил. Аз съм този, който прекара последния час заедно с бомбата.

Гласът на президента беше спокоен:

— Не искам никой да говори, ако не го питам. Господин Раймър, на какво разстояние трябва да отведем хората от Маунт Уедър, за да ги предпазим от взрива и облака?

— На не много голямо, сър. Според нашия компютърен анализ, ако противоударните врати са затворени, обектът ще удържи цялата ударна вълна. Има и малка вероятност нещо да изскочи навън, но то ще е незначително.

— Какво е разстоянието?

— Километър и половина е достатъчен.

— Мич, колко време ни остава?

— Трийсет и осем минути.

— А за колко време ще стигнеш до Маунт Уедър?

— Приблизително за двайсет и пет минути.

— Генерал Флъд… какво мислите по въпроса?

— Имаме и други съоръжения, сър, обект „Р“, например, където вие се намирате в момента…

— Но — прекъсна го министър Макелън — Маунт Уедър е най-важният обект в системата.

— Кендъл! — тросна се президентът. — Говоря с генерал Флъд. Когато ти искам мнението, тогава ще се месиш. Та какво казвахте, генерале?

— Първо, най-важният обект в системата е НОРАД. Второ, от гледна точка на Пентагона обект „Р“ е по-важен от Маунт Уедър. Сред генералитета преобладава мнението, че тези бункери са добри за управление и контрол, но ако някой ден влезем във война с руснаците или китайците, Маунт Уедър ще бъде погребан в първите минути на техния мащабен удар по многобройни цели. Или от някоя тяхна мегатонна бомба.

— Значи казвате, че е излишен.

— Сър, според мен той стана излишен, година след като строежът му завърши.

— Колко време ще ни трябва да евакуираме персонала?

— Нямам представа, но знам, че противоударните врати се затварят цели десет минути.

Настъпи мълчание, секундите минаваха. Тогава президентът нареди:

— Искам да евакуирате Маунт Уедър незабавно! Генерал Флъд, настоявам членовете на кабинета да бъдат в първия хеликоптер.

— Слушам, сър.

— И се погрижете Мич да получи всичко необходимо.

— Благодаря ви, господин президент — каза Рап. — След минута ще ви се обадя, за да ви съобщя точно кога ще пристигнем.

Рап затвори телефона и надникна в кабината.

— Знаете ли къде се намира Маунт Уедър? — Пилотите кимнаха. — Добре тогава. Карайте натам със скоростта на светлината.