Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (62)

61

Вирджиния

С всеки следващ километър от пътя Мустафа ал Ямани се връщаше към мисълта за собствената си смърт. По тялото му нямаше и сантиметър плът, която да не го боли. Все повече и повече волята го напускаше и той искаше да се откаже — да остави другите да довършат започнатото дело. Но не можеше да се предаде, нямаше право. Тепърва предстоеше да се направи още много, а той не можеше да се довери на този слабохарактерен пакистанец да запали пожара. Глупакът щеше да се напикае в гащите като уплашено малко дете и при най-малката опасност.

Ал Ямани бе в състояние да надвие болката още малко. Няколко дни агония не бяха нищо в сравнение с борбата на неговия народ. Той беше тръгнал на кръстоносен поход, продължение на хилядолетната битка между арабите и неверниците. Никога преди в историята обаче залогът не бе толкова голям. Време беше да се разпали истински световен джихад, да покажат на останалите правоверни, че Америка може да бъде заставена да падне на колене.

Ал Ямани обаче нямаше да се справи сам. Едва му бяха останали сили да ходи, а зрението му се влошаваше с всеки изминал час. Не искаше да мисли какво би станало, ако не бе срещнал Хасан и Халед. Неговите бойни другари бяха голяма утеха. Тримата заедно бяха минали през толкова много изпитания. Тяхната жертвоготовност и отдаденост бяха непоклатими. Те щяха да сторят всичко по силите си, за да доведат мисията до нейния славен завършек.

Дори Зубаир, въпреки всичките си притеснения, беше доказал своята полза за каузата. Ал Ямани не беше човек на науката. Той нямаше медицински познания, не знаеше как радиацията уврежда човешкото тяло. Разполагаше само с практически знания. Видял бе с очите си как десетки ислямски воини стават жертва на невидимия убиец. Копали бяха месеци наред сред онази корава пустош на северния бряг на Каспийско море в търсене на ядрените останки, зарязани и забравени от Съветския съюз. Цената беше висока, но в крайна сметка загубите щяха да се оправдаят многократно.

Тъй като по себе си знаеше на какво е способен невидимият убиец, Ал Ямани се вслуша в предупрежденията на Зубаир. Предположението на пакистанеца, че ще им трябват два часа, за да покрият сферата, се оказа погрешно. На практика им отне шест часа, но ал Ямани гледаше на това действие не само от съображения за собственото си здраве. Град Вашингтон беше опасан със сензори, които засичаха радиацията. Всеки мост, който водеше към града и всеки голям път бяха оборудвани със сензори. Ако ал Ямани искаше да прекара оръжието до точка, от която ще нанесе най-големи поражения, се налагаше някак си да мине покрай тях, а за тази цел оръжието трябваше да е покрито с обезопасителен щит. Първоначално си мислеше, че пътуването по вода ще излъже сензорите, но сега Зубаир ги убеди, че бомбата ще бъде открита моментално, ако не е покрита както трябва с друг материал.

Под ръководството на Зубаир Хасан набави значително количество обеднен уран от изхвърлени тежести за асансьор. За нещастие, сметището, в което ги забеляза, се намираше на другия край на града. Докато Хасан отиде да ги вземе, Халед придружи Зубаир до магазин за медицински консумативи, откъдето пакистанският учен купи четири оловни престилки като тези, използвани от рентгенолозите, няколко чифта дебели гумени ръкавици и два дозиметъра за измерване на радиацията. Като допълнителна застраховка наеха закрито ремарке с открадната от Хасан кредитна карта.

От намиращия се наблизо хипермаркет „Уолмарт“ купиха вода, сапун, нови дрехи и голям бял хладилник. Когато се върнаха на строежа, Зубаир нареди хладилника до асансьорните тежести, след което с помощта на парчета стиропор, взети от един склад за опаковки, направи гнездо за ядрения материал. От безопасно разстояние ученият нареди на Хасан и Халед да преместят ядрения материал от сандъка в хладилника и да го покрият със стиропор и обеднен уран. Зубаир няколко пъти им каза да работят бързо и да внимават. Когато свършиха, хладилникът беше поставен в ремаркето, а всичко останало изхвърлиха, включително и дрехите. Зубаир накара голите Хасан и Халед да се измият с вода и сапун зад фургона. След като си облякоха новите дрехи, всички заедно напуснаха Атланта.

Това бе преди близо дванайсет часа. Сега, докато слънцето изгряваше, те наближаваха следващата си точка. Беше петък сутринта и им оставаше по-малко от ден и половина, за да заемат уречената позиция. Спряха да закусят в Брейси, Вирджиния, и изчакаха да стане седем часа, за да се обадят по телефона. Ал Ямани откри един телефонен автомат и набра номера, който беше научил наизуст. Обади се мъжът, чийто глас не беше чувал от години.

— Франк там ли е? — попита ал Ямани.

Последва кратко колебание и гласът отвърна:

— Съжалявам, набрали сте грешен номер.

Ал Ямани затвори и отиде при чакащия го пикап. Зубаир и Халед седяха отзад, Хасан беше зад волана. Ал Ямани се качи вътре и взе картата. Посочи някакво място и каза:

— Ето тук трябва да се срещнем с него. В дванайсет. В Националния парк в Ричмънд.

Хасан кимна и включи на скорост.

— Ще стигнем дори по-рано.

— Добре.

Ал Ямани се загледа през изцапаното с размазани мухи предно стъкло. Отчаяно много искаше да направи и последната крачка. Мъжът, на когото се беше обадил, щеше да го попита кой номер търси, ако подозираше, че го следят. За щастие, той не изрече тези думи. Ако го беше сторил, ал Ямани нямаше да знае как да постъпи. Ако не се свържеха с този човек, всичките им надежди щяха да са изгубени. Толкова много бе жертвано досега, че Аллах не би позволил да се провалят.