Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (13)

12

На височина три хиляди метра над селото, Рап наблюдаваше боя върху екраните в кръжащия хеликоптер. Страшно много искаше да повика Гърмяща змия едно и да го попита кои са пленниците, но засега гледаше да сдържа желанието си. Момчетата от „Делта“ в момента бяха доста заети. Планът на генерал Харли вървеше по мед и масло, но ситуацията при военните сблъсъци имаше неприятната склонност рязко да се променя. Ако противникът съумееше да се организира, съществуваше реална опасност да унищожи Гърмяща змия и хората му. Генерал Харли обаче беше готов да се обзаложи, че врагът ще предпочете друга тактика, особено сега, когато в сражението се включваха тежките сили на американците.

Хилядолетия наред хората от селото и техните предци бяха използвали планините като оръжие срещу нашествениците. Те бяха майстори в партизанската война. Удари врага и се скрий в планините, където негостоприемният терен и климат са в състояние да възпрат и най-елитните сили на агресора. Последен Съветският съюз научи тази съвременна военна аксиома: не използвай конвенционални части за воденето на партизанска война. Обаче между войната на руснаците и тази, която се водеше сега, имаше една съществена разлика. Още през осемдесетте години ЦРУ и американските специални части бяха осигурили обучение и оръжие на муджахидините, за да победят комунистическите агресори. И най-важното — на бунтовниците бяха предоставени преносими ракети земя-въздух „Стингър“.

По ирония на съдбата и за нещастие на талибаните и „Ал Кайда“, сега те се биеха със същата страна, която им беше помогнала срещу съветската агресия. Онези модерни за времето си ракети „Стингър“ сега вече бяха остаряла технология. Всеки хеликоптер и самолет под командването на Харли беше снабден с противоракетна система последна дума на техниката. Тази система беше в състояние да неутрализира почти всички ракети земя-въздух, изключение бяха единствено последните модели. Малкото „Стингъри“, които бяха останали в арсенала на талибаните, се бяха амортизирали с времето и използването им беше крайно несигурно.

Това означаваше, че врагът ще прибягва до по-старовремски методи, за да сваля американските хеликоптери — зенитни оръдия или РПГ. И едните, и другите, бяха почти безполезни срещу здравите американски хеликоптери. Шанс за успех имаше само ако машината бъдеше поразена на ниска височина, но дори тогава огневата мощ на хеликоптера беше опустошителна и човекът, осмелил се да се изправи срещу него, все едно извършваше самоубийство. Харли не искаше да губи никоя от винтокрилите машини, затова постоянно променяше тактиката и ги държеше на височина над шестстотин метра.

Генералът и неговият отряд биеха талибаните на тяхната игра. Използваха партизанската тактика, съчетана с въздушна мобилност и огнева мощ. Така те можеха да избират сами мястото и времето на сражението. Непрекъснато дразнеха противника, след което се връщаха в базата си на стотици километри от полесраженията. Така объркваха врага, обезкуражаваха го и му причиняваха значителни щети. Харли и неговите воини водеха срещу лошите война на изтощение.

Рап се заслуша в разговора между офицерите в хеликоптера, които направляваха и ръководеха бойните действия на земята. Хеликоптерът „Апачи“ беше унищожил още едно зенитно оръдие и няколко сгради в другия край на селото. Минохвъргачният бараж на рейнджърите тъкмо беше започнал и в момента в южния край на селото се виждаха ярките отблясъци на взривовете. След още минута рейнджърите щяха да приближат огъня към центъра на селото, методично засипвайки с мини улица след улица. Целта беше на врага да се остави само една посока за оттегляне — към планините. Имаше заповед домовете на хората да не се пипат, ако не е наложително. След това рейнджърите щяха да се разпръснат и да превземат цялото село сграда по сграда. Генерал Харли искаше по възможност да отдели терористите и талибаните от мирното население.

Харли си знаеше работата. На Рап беше казал, че врагът ще постъпи така, както беше постъпвал от векове — ще избяга в планините. А там генералът им беше приготвил доста изненади.

Рап беше обзет от чувство за удовлетворение, че участва в акцията. Тези хора прекарваха през границата оръжие, експлозиви и свежо попълнение. Те устройваха засади на американските войници, които строяха пътища и болници и возеха питейна вода за нуждаещите се. Това бяха фанатиците, които мразеха Америка. Мразеха и свободата, независимо от нейната форма — религиозна, политическа или каквато и да е друга.

Много се лъжеха, като си мислеха, че пакистанската територия ще бъде сигурно убежище за тях. За пореден път бяха подценили противника. Мислеха, че Америка няма достатъчно смелост и решителност, за да се заеме с тях. Те бяха безмилостни бандити, заслепени от фалшивото убеждение в своята правота. Войната беше единственото, което можеше да ги възпре.

Първата 60-милиметрова мина излетя към целта с характерен зловещ писък, който даде секунда-две на по-опитните да се прикрият. Един от тези хора беше Кориган, който светкавично залегна на земята и се сви на кълбо. Минохвъргачните разчети на рейнджърите бяха добри, но докато не се насочеха към конкретната цел, можеше да стане всичко. Огневата и въздушната поддръжка бяха причина номер едно за жертвите от приятелски огън сред американските войници.

За щастие мината експлодира на три пресечки оттук. Последва кратка пауза, а след нея — свистенето на втора мина. Този път експлозията беше по-близо. Няколко секунди по-късно бе изстреляна нова мина. Кориган се надигна на коляно и погледна през прозореца. Светлинната феерия беше в разгара си. Разчетите бяха фиксирали огъня срещу целта и сега стоварваха върху вражеската позиция смъртоносния си товар.

За миг старши сержантът съжали онези, които бяха обект на артилерийския бараж. Войната беше неприятно нещо, с всичките несгоди, жертви и жестокости, но за пехотинеца нямаше по-ужасно нещо от минохвъргачния обстрел. Самият метод на стрелба имаше голямо психологическо въздействие. Някой, който се намира твърде далеч от теб, за да отвърнеш на атаката му, те обстрелва с мощни бомби. И без да можеш по никакъв начин да отблъснеш нападението, ти се оставяш да те води инстинктът за самосъхранение и хукваш да бягаш.

Само че имаше един проблем. Ако тръгнеш да бягаш, почти сигурно е, че ще бъдеш разкъсан от шрапнел, ако не и разнесен на ситни парченца при пряко попадение. Оставен си да се бориш с един от най-силните ти инстинкти — този за оцеляване. Трябва да се научиш да не му обръщаш внимание и да превъзмогнеш хилядите години човешка еволюция. Да останеш на мястото си. Ако теренът позволява, е добре да притиснеш тялото си в някоя дупка или зад тежък и здрав предмет. Пълзи ако трябва, но никога не се изправяй в цял ръст и не бягай.

Кориган забеляза пламък от цев от другата страна на улицата и погледна натам през мерника за нощно виждане. Изстреля откос от три изстрела. Онзи беше или мъртъв или сериозно ранен. И за да не му се случи същото на него, Кориган се премести от другата страна на прозореца.

Небето над покрива от другата страна на улицата беше ярко от проблясъците от взривяващите се мини в южния край на селото. Между експлозиите можеше да различи тракането на автоматично оръжие, което означаваше, че рейнджърите също са влезли в бой.

Кориган леко се отпусна, спокоен, че нещата вървят по план. Това състояние мигновено се изпари, когато чу поредица от ругатни. Погледна нагоре, към тавана. Ругатните със сигурност не идваха от вътрешността на сградата, а и му се стори, че позна гласа.

— Брайън — повика той подчинения си по радиостанцията, — какво става горе при вас?

Последваха отново ругатни и накрая:

— Удариха ме.

Преди Кориган да реагира, Дани Гоблиш, един от двамата медици в екипа, се отзова:

— Аз съм при него, Кор.

— Сериозно ли е?

— Пряко попадение в рамото. Ще знам повече след една минута.

— Прието. Дръж ме в течение.

Кориган отпи вода от мундщука на специалния резервоар на гърба си и се върна при външната врата.

— Шефе, Лу е.

— Какво има? — попита го старши сержантът.

— Мисля, че един от враговете се канеше да влезе в скривалище, преди да го очистя.

Кориган се намръщи. Ако къщата се окажеше свързана с други чрез подземен тунел, това можеше да представлява сериозен проблем.

— Веднага идвам.

Старши сержантът погледна към командосите в предната стая. И тримата го посрещнаха с вдигнат нагоре палец.

— След минута се връщам — каза им той и се насочи към тъмния коридор.