Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (67)

66

Вашингтон, окръг Колумбия

Мич лесно взе решението да тръгне към летището. Раймър все още нямаше отговор от руснаците, а арестуваните в акцията заподозрени тепърва трябваше да дават информация. Разследването, върху което Рап нямаше никакво влияние, беше навлязло в задънена улица. Освен това хората на Мич предполагаха, че ал Ямани вече си е заминал. Членовете на висшия ешелон на терористичната организация не бяха склонни да се превръщат в смъртници-камикадзета. Те оставяха новобранците да гинат вместо тях. Неколцина от най-добрите аналитици на ЦРУ прогнозираха, че ал Ямани вече е напуснал страната и е на път за пещерата си.

Рап погледна часовника си. Беше 3:08 часа. Налагаше се да побърза за самолета. Тъкмо паркираше в паркинга на летище „Дълес“, когато мобилният му телефон звънна. Провери кой го търси и вдигна. Беше Макмахън от Центъра за борба с тероризма.

— Какво има?

— На летището ли си още?

— Да. Тъкмо паркирам.

— Ами… изникна нещо интересно. Мисля, че ще искаш да чуеш.

Рап свали стъклото и си взе талона за паркиране.

— Слушам те.

— Обадиха се от Щатската полиция на Вирджиния. Най-вероятно са идентифицирали Имтаз Зубаир.

Рап отпусна педала на газта.

— Прибрали ли са го?

— Не, защото тук нещата се объркват. В доклада се казва, че е разпознат от заместник-шериф, който спрял някакъв камион за рутинна проверка. Изглежда полицаят е вървял към патрулната си кола, когато го е ударила минаваща по шосето кола. Изпаднал е в безсъзнание.

— Кога и къде е станало това?

— На север от Ричмънд. Някъде около един часа днес.

Ричмънд се намираше само на час и половина път южно от Вашингтон.

— Говорихте ли със заместник-шерифа?

— Не, засега не е възможно. Току-що са го вкарали в травматологията заради мозъчния отток.

От видеозаписите от охранителните камери на хотел „Риц“ в Атланта Рап знаеше, че Зубаир е бил там в сряда вечерта и си е тръгнал в полунощ. „Защо ли се е насочил към Вашингтон?“

— Разполагаме ли с описание на колата?

— Да, такси. Форд F-150, модел от края на деветдесетте години, зелено-бял. Пътувал е с други двама. В доклада се казва, че шофьорът е имал акцент.

— Имало ли е нещо в товарния отсек на камиона?

— Не сме чули да е имало, но в момента препроверяваме информацията по показанията на други свидетели.

Рап спря колата.

— Вече може да са във Вашингтон.

— От Щатските патрули не са на същото мнение. Изпратили са техен полицай на местопроизшествието само четири минути след като шерифът е бил ударен. Веднага са получили описанието на колата. Двайсет минути по-късно са вдигнали самолет и хеликоптер. Самолетът е патрулирал над шосето, а хеликоптерът е претърсил околния район. Моят агент, който разговаря с тях, ми каза, че не им липсват хора. Гарантират, че камионът не е напускал района на Ричмънд.

— Възможно ли е единият от пътуващите в камиона да е бил ал Ямани?

— Нямам представа. Заместник-шерифът няма да излезе от операционната поне до един час.

— Ще оживее ли?

— Не знам. Пределно ясно ми е, че жена ти много ще ми се ядоса, но в момента се нуждая от теб повече от всякога. Има някои неща… — Макмахън се поколеба. — Някои неща, за които двамата с Пол искаме да ни помогнеш.

Каквото и да имаше предвид Макмахън, той не искаше да говори за него по незащитения срещу подслушване телефон.

— На мен ще ми се ядоса двойно повече. Идвам до двайсет минути.

Рап затвори, наруга се три пъти и остана неподвижен още десет секунди. Беше се вторачил в телефона и се мъчеше да измисли как ще обясни това на любопитната си жена, без да й дава подробности. Хвърли телефона на задната седалка и реши малко да отложи нещата. Ако имаше късмет, когато се върнеше в офиса, бегълците вече щяха да са заловени. Тогава евентуално можеше да склони Кенеди да му даде един от служебните самолети на Ленгли. Да, подобни мисли влизаха по-скоро в сферата на мечтите. При всички случаи така беше по-добре, отколкото сега да се обади на жена си и да чуе разочарования й глас.