Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (60)

59

Атланта

Беше около десет сутринта, когато стигнаха строежа. Ал Ямани мина с колата два пъти покрай входа, преди да завие вътре. Дори веднъж спря и огледа небето за хеликоптери. Те му напомняха неговите ранни години в Афганистан, когато съветската армия доминираше на бойното поле със смъртоносни крилатите си машини. За пореден път ал Ямани с горчива ирония си припомни, че тогава именно американците им помогнаха с преносимите ракети „Стингър“ да победят безбожните комунисти. За ал Ямани това беше само поредното доказателство, че Аллах е на тяхна страна.

Когато спряха на разчистената от дърветата площадка, слънцето вече надничаше над върховете на високите борове в горите на Джорджия. Саудитецът слезе от колата с чифт евтини слънчеви очила на лицето. Беше ги купил, за да пази все по-чувствителните си към светлината очи.

От фургона излязоха двама мъже с ухилени физиономии.

— Имтаз — Ал Ямани свали очилата, — това са Халед и Хасан.

Тримата си стиснаха ръце. Ал Ямани често беше мислил за двамата си стари приятели, след като за последно ги видя в Куба преди седмица. Успокои се, когато разбра, че до този момент американците не са ги разкрили.

— Нашите пратки пристигнаха ли? — попита ал Ямани.

Хасан, по-високият и по-възрастният от двамата, отвърна:

— Да, главният компонент пристигна вчера.

— Заведи ме при него. Искам да го видя.

Четиримата излязоха навън. Хасан ги отведе при пикапа и отвори вратата отзад. По средата на товарната платформа лежеше дървен сандък с размери приблизително метър на метър. Хасан се качи и подаде ръка на немощния си приятел. С помощта на метален лост отвори капака на сандъка и отвътре се показа завит в брезент пакет с кръгла форма. Двамата за миг застинаха, загледани в разрушителния предмет. Толкова усилия бяха положили, за да се сдобият с него. Слънцето припичаше приятно. Те се спогледаха и доволно се усмихнаха един на друг. На път бяха да извършат нещо велико. Зубаир стоеше долу до пикапа и приличаше на дете, което опитва да види за какво толкова са се развълнували възрастните. Ролята му в начинанието беше да проектира детонаторите и да помогне при оформянето на пластичния експлозив. Поради съображения за сигурност той беше държан далеч от радиоактивния материал и дори още не го беше виждал. И тъй като изгаряше от нетърпение, накрая не издържа и се качи да погледне.

Гледката го ужаси. Очакваше да види блестяща и лъскава сфера, направена от радиоактивния материал, а не полуръждясала метална баскетболна топка. Очите му се ококориха от страх, веднага скочи обратно на земята, като едва не си навехна глезена в бързината.

Зубаир се втурна към фургона, а останалите трима го зяпнаха от изненада.

— Трябва да се махнете по-далеч от сандъка! — извика им той. Без необходимите уреди ученият не можеше да определи до каква степен се е разгрял металът, но беше очевидно, че вече е започнал да излъчва силна радиация.

Ал Ямани гневно изгледа страхливия пакистанец. Беше същият като останалите трима. Саудитецът лично беше вербувал всичките учени и ги бе убил един по един, след като си бяха изпълнили задачата. Надяваше се поне този да покаже малко повече кураж пред лицето на такова величествено събитие, но, изглежда, беше слаб духом.

— От какво толкова те е страх?

— Материалът е изключително нестабилен, а дори не е покрит с безопасен щит. Как го вкарахте в страната?

Халед, който беше застанал между учения и пикапа, посочи към ремаркето.

— Скрихме го в доставка с гранит.

Зубаир се обърна към камиона. Ама разбира се. Гранитът не само че беше послужил като достатъчно надежден щит на устройството, но също така излъчваше собствена радиация, която бе объркала сензорите.

— Не се шегувам — каза той на ал Ямани. — Трябва да слезете веднага.

— Стига си преувеличавал. И без това не може да ми навреди повече, отколкото вече го направи.

— Напротив, може. Ако останеш там за по-дълго, ще си мъртъв още преди залез-слънце.

Саудитецът погледна към сандъка и се съгласи да изслуша учения. Слезе от пикапа, Хасан го последва.

— Обясни ми причината за страха си.

— Устройството не е покрито със защитна обвивка и външно личи, че материалът значително се е променил. Всяко по-продължително излагане на радиацията може да бъде фатално.

— Аз вече умирам.

— Но така смъртта ти ще се ускори още повече. За да транспортираме и сглобим оръжието, то трябва да е надеждно покрито. Иначе ще ни убие.

— Колко ще я ускори? — попита ал Ямани. Единственото, което го интересуваше, беше да се докопат до мишената.

— Най-вероятно ще си мъртъв, преди да стигнем до Вашингтон.

Саудитецът се намръщи.

— И какво предлагаш да правим?

— Вече казах, трябва да покрием устройството.

— Трудно ли е?

— Не, ако разполагаме с подходящи материали… олово или обеднен уран ще свършат работа.

— Колко време ще отнеме? — Ал Ямани беше предвидил време в запас, но то не беше чак толкова много.

Зубаир се замисли, след малко отвърна:

— Няколко часа.

— Имаме ли алтернатива?

— Не, ако искаш да стигнеш до Вашингтон.

Резервният план предвиждаше бомбата да бъде взривена в Атланта, но ал Ямани не желаеше да се задоволи с по-маловажния град. Особено след като сутринта беше изслушал речта на президента.