Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (83)

82

Река Потомак

В събота сутринта небето почерня от гъсти сиви облаци. Силният дъжд размъти тихите води на залива. Хипнотичният ефект от ръменето послужи като идеален звуков фон за утринната им молитва. Бяха стигнали до река Йорк и оттам — до залива Чесапийк под прикритието на мрака. В момента плаваха на север. Единайсетметровата моторница, собственост на господин Хансън, беше повече от подходяща за задачата, особено в спокойно море. Нейната спътникова навигационна система им помогна умело да минат в непознатите води.

Също като ал Ямани Хасан и Халед се бяха обучавали да управляват съдове в Каспийско море. Те отговаряха за приемането и подготовката на нови смъртници. Кандидатите пристигаха с кораб от целия регион. Настаняваха ги за ден-два и чакаха ал Ямани да се върне с плоскодънната баржа. През това време, преди да дойде следващото попълнение, нямаха други задачи. Именно в свободните си дни бяха обучени в корабно и морско дело. Парите не бяха проблем, затова винаги когато изскочеше възможност, те наемаха кораб или лодка и се упражняваха в тихите води на Горганския залив, на югоизточния бряг на Каспийско море.

Въпреки наученото обаче те не бяха в състояние да запомнят всичките назъбени брегове и скали на залива Чесапийк. Системата за сателитна навигация и картата на борда обаче много им помогнаха. Те не бяха очаквали, че ще управляват морски съд точно в тези географски ширини. Първоначалният план беше да тръгнат от Далгрен на река Потомак и да стигнат до Вашингтон, шейсет и четири километра по на юг. Речният маршрут излизаше малко по-дълъг от сухоземния, но бе незначителен в сравнение с тристате километра шосе, които щяха да преодоляват в дъжд и при лоша видимост.

Ал Ямани беше коленичил, но не се молеше, а отново повръщаше. Това не беше добър знак. Вече не можеше да задържи в стомаха си и един залък. Страдаше от неутолима жажда, но с всяка следваща чаша вода повръщаше все по-неудържимо. Слузта беше сменила цвета си от розов в тъмноален. Хвана се с две ръце за стените на миниатюрната тоалетна и се приготви за новите спазми.

Гаденето му премина. Беше увиснал над тоалетната чиния, от устата му капеха кръв и лиги. Цялото му тяло бе покрито с пот и се тресеше. Това щеше да е последният му ден на този свят, независимо дали ще успее или не. Но не вярваше да се провалят. Не и след вчерашния ден. Аллах ги напътстваше, показваше им сигурния път към тяхната съдба.

Те всички щяха да умрат. Трябваше да излъже учения, нямаше как. Но не изпитваше никакъв срам. Някои хора не бяха достатъчно силни да се примирят с истината. Ученият беше изкарал по-голямата част от пътуването седнал в леглото на малката кабина, възможно най-далеч от бомбата. Той изрично настояваше да сложат бомбата на рампата от фибростъкло, която се намираше на кърмата. Доста се бяха постарали да покрият устройството, но то продължаваше да излъчва силна радиация. Поради тази причина го поставиха по-далеч, встрани от вятъра, който духаше към тях.

Ученият беше попитал какво предстои по план, след като стигнат до Вашингтон. Ал Ямани му обясни, че ще задействат часовниковия механизъм на бомбата, ще завържат моторницата на пристана и ще изчезнат. „Как ще се измъкнем?“ — попита го Зубаир. Ал Ямани му каза, че в града ще ги чака техен човек. Поредната лъжа, но пакистанецът нямаше никога да разбере това, защото щеше да е мъртъв, преди да са стигнали Вашингтон.

В малката кабина слезе Халед.

— Наближаваме реката.

Ал Ямани едва събра сили да стане. Той вдигна ръка, Халед го подхвана и му помогна.

— Още ли вали?

— Да.

Дори и с чужда помощ за саудитеца беше цяло изпитание да се изправи на крака. Ал Ямани с големи усилия тръгна да изкачва стъпалата към палубата, Халед го побутваше и го придържаше отзад. Когато стигнаха горе, той седна на пейката до Хасан, който управляваше моторницата.

Ал Ямани впери поглед през мокрото от дъжда предно стъкло и изчака чистачката да забърше капките, за да види ясно какво ги очаква напред.

— Някакви неприятности?

— Не, но изглежда имаме още път.

— Къде се намира реката?

— Според сателита трябва да стигнем след около километър и половина, пада се вляво.

Ал Ямани не виждаше нищо от дъжда, но имаше пълно доверие на бойния си другар.

— Ако видиш нещо тревожно, ще минем покрай устието, после ще решим дали да отидем в Балтимор или да опитаме отново.

— Ясно. Може би е хубаво да накараме учения да сглоби оръжието сега.

Ал Ямани също го бе обмислял, но още се колебаеше — не искаше да прибързва. Възможно бе лошото време да отложи церемонията по откриването на мемориала. Докато не разбереше със сигурност, щеше да чака.

— Каква е метеорологичната прогноза?

Хасан не отделяше поглед от водата, но посочи към таблото на радиото.

— И те не знаят дали скоро ще се оправи или не. Според тях вероятността днес следобед да се проясни е петдесет процента.

По-малко от минута след това те забелязаха воден знак, указващ устието на Потомак. През нощта се бяха движили по-бавно от очакваното, наложи се Хасан да компенсира с по-висока скорост, докато се намираха във водите на залива. Сега обаче издърпа назад дроселите и моторницата свали скоростта си рязко от петдесет на около десет километра в час. На хоризонта не се виждаха други съдове.

Двамата се усмихнаха доволно.

— Колко време ще ни е необходимо да доближим града? — попита ал Ямани.

— Би трябвало да стигнем до обяд. Цял час преди началото на церемонията.

Саудитецът се ухили.

— Добре, много добре.