Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (6)

5

Лос Анджелис

Боинг 747–400 на австралийската авиокомпания „Куантас“ кръжеше над града със спуснати задкрилки и ревящи двигатели. Пистата на летището на Лос Анджелис блестеше от майската горещина. Самолетите маневрираха, едни се долепяха, а други отлепяха от коридорите-ръкави, за да свалят или качат потоците от пътници. От въздуха всичко изглеждаше като пълен хаос. Имтаз Зубаир пътуваше на втория етаж, в бизнес класата, в отделна каюта. Той непрекъснато си повтаряше полушепнешком „Алхумдулилах“. Думата означаваше „Горд съм да отида при Бог“ и беше част от тасбихите — мюсюлманските молитви. Бяха му взели броеницата и затова потъркваше палеца в показалеца, сякаш държеше добре познатия си наниз с дървени мъниста. Бяха му наредили да не показва наяве никакви признаци на религиозната си принадлежност, докато не изпълни мисията. Но той не можеше да се сдържи.

Зубаир се беше превърнал в развалина, кълбо от опънати нерви. Имаше киселини в стомаха, от които получаваше колики. Макар и да беше учен, той мразеше да лети. Неговото образование се коренеше в утешителната и желязна логика на математиката и физиката, но тук тя не му помагаше. Площта на крилете създаваше подемна сила, двигателите осигуряваха тяга и самолетите летяха. Теорията отдавна беше доказана на практика и всеки ден се прилагаше хиляди пъти по целия свят. Ученият обаче си оставаше неспокоен. Не можеше да го приеме, а дълбоко в душата си освен тази хранеше и други фобии.

Веднъж шефовете му намекнаха, че се нуждае от психотерапия. Зубаир се обиди и избухна. Той беше гений, знаеше много работи, усещаше неща, които другите хора не можеха дори да схванат. Което обясняваше, че фобиите му са просто резултат от повишеното чувство на бдителност, от дълбокото разбиране на вселената и връзката с Аллах. Зубаир предусещаше събитието, говореше с Аллах и гледаше в бъдещето. Ролята му в битката за неговата вяра беше от огромно значение. Никога не го беше споделял с колегите си учени, защото те бяха прекалено тесногръди. За тях религията беше отживелица, фарс, начин простите хорица да се оправят със скучния си, банален живот. Но не и за Зубаир. За него науката беше доказателство, че Бог съществува. Подобен великолепен феномен можеше да бъде създаден само от Бог.

Кацането мина толкова леко, че Зубаир дори не разбра кога са докоснали земята, докато самолетът не забави скоростта си. Отвори очи и погледна през прозореца. Отдъхна си, небето вече се намираше горе, а те — на земята. С усмивка на лицето той бързо прошепна една благодарствена молитва. Веднага след това обаче усмивката му се изпари и мислите му се върнаха към следващото препятствие.

Родината на Имтаз Зубаир се беше отрекла от него. Гениален математик от малък, Зубаир беше получил образование в най-добрите училища на Пакистан, след което специализира в Канада и Китай. Поел бе по пътя към славата и величието. А доктор А. К. Хан, човекът създал и изпитал първата пакистанска ядрена бомба, веднъж го бе нарекъл „най-ярката звезда от новото поколение пакистански учени“. Зубаир си мислеше, че само с помощта на уменията си ще си извоюва място в научната област, която го интересуваше, но уви…

С времето той разбра, че политиката и връзките със семейството са по-важни. И че дълбоката му отдаденост на вярата караше връстниците му да завиждат. Той не отричаше факта, че му липсват най-елементарни умения за общуване, но повече ценеше своя гениален ум, а не някакви си там любезности и превземки. В крайна сметка всички се обърнаха срещу него и организираха заговор, за да не се сбъдне мечтата му — съвместната работа с доктор Хан.

Продължи да храни надежда, че личните му взаимоотношения с д-р Хан ще надделеят, но тази надежда умря, когато генерал Мушараф и неговата шайка военни взеха властта чрез безкръвен преврат. Мушараф беше свиня, привърженик на светската държава и подмазвач на американците. Кланяше се до земята на покровителите си и се зае да прочисти общността на пакистанските ядрени учени от истински вярващите мюсюлмани.

Зубаир беше един от първите изгонени — заточиха го в ужасния ядрен завод Часнуп в Централен Пакистан. Там работеше като куче по седемдесет-осемдесет часа на седмица. Беше на крачка от пълния срив, когато провидението се намеси в съдбата му. Посланик на Аллах пропътува дългото разстояние до отдалечения район с единствената цел да установи връзка с него. В един петъчен ден той тъкмо излизаше от разнебитената джамия, когато загърнатият с халат пратеник му се яви като самия ангел Гавраил. От него научи, че Аллах има задача от изключителна важност за Зубаир, затова ученият веднага последва непознатия.

Така започна неговото поклонническо пътешествие към Иран, Каспийско море, Казахстан и отровната пустиня, Югоизточна Азия, Австралия и сега Америка. Той не беше космополит, но всичките трудности в живота и стресът от пътуването го бяха приближили още повече до Аллах. Беше станал непосредствен очевидец на упадъка на светската цивилизация. Мисълта, че неговата кауза е справедлива, му даваше необходимата утеха и спокойствие.

Самолетът спря напълно, в същия миг Зубаир усети гадене. По челото и горната му устна изби пот. Ученият попи потта с кърпичка. Без мустаците се чувстваше като гол, но така му бяха наредили — да се обръсне. Искаха от него да се адаптира и слее със средата. За пръв път в живота му подстригаха косата късо. Вместо очилата си сложи контактни лещи. В Австралия му бяха купили скъпи дрехи и пътна чанта.

Пътниците започнаха да стават, да отварят багажните отделения над седалките и да си взимат нещата. Зубаир се притесняваше да не се издаде чрез прекалената си изнервеност и затова реши да изчака. Нямаше за къде да бърза. Когато мнозинството от пътниците слязоха, той извади чантата с лаптопа и се насочи към тесните стълби, а оттам — към първия етаж на самолета и изхода. Беше подготвен за всичко, огледа се за мъже в черни костюми. За щастие такива нямаше. Бяха го предупредили, че американците са майстори в залавянето на хора, които се опитват да влязат нелегално в страната.

Две стюардеси с грим, подходящ повече за проститутки, и прекалено къси поли, стояха на вратата на изхода. Те му благодариха, че е пътувал с „Куантас“. Въпреки заръките на неговите инструктори, Зубаир изобщо не ги удостои с внимание и дори отказа да ги погледне. За щастие това му поведение се възприе по-скоро като срамежливо, отколкото като враждебно. Зубаир беше висок само метър и шейсет и тежеше шейсет и четири килограма. Тъй като си беше обръснал мустаците, спокойно можеха да го вземат за пет-десет години по-млад. В действителност бе на двайсет и девет.

Присъедини се към тълпата върху транспортната платформа в очакване на багажа и митническия контрол. Пътниците от различните класи го притискаха от всички страни, а стресът и жегата на задушното помещение отново предизвикаха обилно потене у него. Само след броени секунди солената течност покри всеки сантиметър от кожата му.

Зубаир се почувства като притиснато в капан животно. Сякаш платформата го караше към собственото му заколение. Връщане назад нямаше. Самолетът продължи да бълва пътници, които се редяха на опашка и минаваха през тесните тунели към митническите служители. Зубаир съжали, че не е взел успокоителното, което му бяха дали, за да отпусне нервите си. Беше изхвърлил хапчетата на летището в Сидни. Аллах никога не би одобрил използването на психотропни вещества. Сега отчаяно му се искаше да е запазил хапчетата само за да мине през този етап.

Излязоха от ръкава и за миг му се стори, че неприятното е свършило. По-обширното пространство и прохладният въздух на терминала не му действаха така потискащо на психиката. Тълпата продължи надолу по едни стълби към подобна на гигантска кутия зала, където отново се наредиха на опашки, за да преминат паспортния контрол. Зубаир застана на една от опашките. Митническият служител беше мъж. Не искаше да си има работа с жена.

Когато дойде редът му, той застана пред гишето с черната си чанта на колелца и подаде на служителя паспорта и формулярите за влизане в страната. Мъжът прегледа паспорта, прелисти няколко страници, за да види къде е бил пътникът през последните години.

— За пръв път ли сте в Америка?

— Да — отвърна Зубаир на английски с лек акцент.

— От колко време сте австралийски гражданин?

— От три години.

— А каква е професията ви? — митничарят прелисти формулярите, за да сравни информацията.

— Компютърен програмист съм.

— Цел на посещението ви?

Зубаир не можеше да повярва на късмета си. Дотук мъжът дори не си беше направил труда да го погледне.

— Тук съм по бизнес.

— Сам ли пътувате?

— Да.

Служителят подпечата паспорта и му го върна, като за пръв път го удостои с поглед и забеляза едрите капки пот по лицето му.

— Добре ли сте?

— Ъ-ъ, да — отвърна Зубаир и попи с кърпичка потта от челото си. — Просто не обичам да пътувам.

Митническият служител го изгледа продължително. После му подаде паспорта и формулярите с дясната ръка, а с лявата натисна определен бутон от вътрешната страна на гишето. Така даде сигнал на колегите си в наблюдателната стая, че трябва да проверят това лице чрез системата за физиономично разпознаване. Нищо тревожно, просто стандартна превантивна процедура.

Зубаир взе документите си и продължи към въртящата се гумена лента за багажа. Там го чакаше другата му чанта, с ярко оранжев етикет от бизнес класата. Взе я и отиде на следващия контролен пункт. Там го посрещна жена с десетина сантиметра по-висока от него.

Тя му направи жест да мине и каза:

— Моля, поставете багажа си на масата и го отключете.

Зубаир се подчини. Обзе го неприятното чувство, че всеки момент ще го разкрият. Бяха му казали, че е много вероятно да го накарат да отвори чантите, но пък другите пътници минаха през контролния пункт необезпокоявани, без изобщо да ги проверяват. Защо и него не го пуснаха?

Чакаше изнервен, докато служителката се зае да проверява всяко едно кътче на двете чанти. За да се успокои, си каза, че така или иначе няма какво да намери там. Единствените неща, които биха могли да го издадат, бяха няколко закодирани компютърни файла на лаптопа му. За да ги дешифрират обаче, щеше да им е необходима компетентността на прословутата Агенция за национална сигурност. След няколко минути жената затвори чантите и разреши на Зубаир да продължи.

Изненадан, Зубаир взе багажа си и подаде формулярите на следващия служител. Мъжът му направи жест, че може да излезе навън. Ученият прибра паспорта в джоба си и погледна към дългия коридор пред него. Някъде там се виждаше дневната светлина. Теглеше чантите на колелца и все още не можеше да повярва, че е минал през митническия контрол. Развълнуван, той ускори крачка. Беше се изплъзнал от желязната хватка на американската машина за сигурност и вече не можеха да сторят нищо, за да го спрат. Беше свободен да броди из Америка и да изпълни задачата си. „Ямуд Дийн“, денят на страшния съд, наближаваше и Зубаир щеше да помогне за идването му. Ислямът щеше да нанесе своя унищожителен удар.