Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (55)

54

Вашингтон, окръг Колумбия

Рап не можа да се наспи добре. След като се въртя и мята в леглото през остатъка от нощта, в шест сутринта се разсъни окончателно и стана. Умът му не намираше покой, а тялото му, свикнало с усилена физическа дейност поне шест дни седмично, се нуждаеше от разгрявка и упражнения. Затова заряза прохладната си къща в залива Чесапийк и излезе да потича. Влажният сутрешен въздух не представляваше проблем за него. Стъпките му отекваха по асфалтовата настилка на пътя с ритъм, който наподобяваше повече спринт, отколкото обикновено тичане. По голите му гърди се стичаше пот. Буквално усещаше как от тялото му се отделят вредните токсини. Преди да излезе, се поколеба дали вместо бягането да не поплува. Натоварването върху ставите му щеше да е по-слабо, а и напоследък се бяха появили нови болежки. Годините на усилено спортуване и състезания по триатлон, да не говорим за работата му в ЦРУ, си казваха думата.

За щастие предпочете тичането. Когато се разгря, усети как силите му се възвръщат. Погледна часовника и си отбеляза наум времето. Беше взел разстоянието за шест минути. А до скоро го пробягваше за пет минути. Онези дни обаче бяха останали в миналото. Подобни рекорди бяха за по-млади бели дробове и сърца и най-вече за по-млади колена.

Втората половина от маршрута не мина така добре. Енергията му секна и резултатите значително се влошиха. На десетия километър вече изоставаше с двайсет и две секунди от средното си време. Както обикновено спринтира до „финала“ — края на неговата автомобилна алея, и продължи със забавено темпо още петдесетина метра. После се върна по алеята, като се наруга за забавянето.

Отиде при дока и свали маратонките, чорапите и малката си чантичка. В нея се помещаваха бутилка вода, компактния деветмилиметров пистолет, с който никога не се разделяше. Гмурна се във водата, морето му подейства релаксиращо и той се отпусна за около пет минути, за да се разхлади. Реши да отиде първо в Обединения център за борба с тероризма преди срещата в Белия дом. Върна се в къщата, взе си душ и се обръсна. Облече си светлосив летен костюм, набързо закуси и напълни термоса си догоре с горещо черно кафе. В 7:40 той беше в офиса на заместник-директора на ФБР по борбата с тероризма. Рап и Скип Макмахън се познаваха само от няколко години, но се разбираха добре. Дори доста добре — Рап веднага усети, че Макмахън се държи малко странно. Мич седна на единия от столовете пред бюрото на Макмахън. Кабинетът миришеше на прясна боя и нов мокет. Рап беше леко изненадан, когато видя Макмахън облечен в официална риза с къс ръкав и вратовръзка. За щастие модните вкусове на заместник-директора на Бюрото нямаха нищо общо със способностите му на федерален агент.

— Ти си се върнал — бяха единствените думи на Макмахън.

Рап кимна и отпи от кафето. Забеляза и нехарактерно изнервеното поведение на събеседника си. Нещо ставаше. Досещаше се, но първо щяха да си разменят обичайните любезности. Спомни си какво му каза Акрам снощи.

— Скип, не ми се струваш много ентусиазиран.

— Ами… не можем всички да сме чаровни и красиви като теб.

Рап се засмя.

— Да, прав си. — Той прокара пръст по белега на бузата си.

— Още ли мрънкаш за тая дреболия? — Макмахън поклати глава и престорено изрази учудване. — Това не е нищо. Трябва да видиш белега от моята вазектомия. По-дълъг е поне с трийсет сантиметра.

Мич отново се засмя.

— Вярно ли е, че напускаш?

— Откъде го чу? — предпазливо попита Макмахън.

— Подслушваме всичките ви телефони. — Рап запази каменна физиономия, като на играч на покер. — Знам от години за вазектомията ти.

Макмахън се усмихна резервирано и попита:

— Сериозно ли говориш?

— Айрини ми каза.

Заместник-директорът се обърна към празната бяла стена. Беше я помолил да не казва на никого за бъдещите му планове.

— Не се притеснявай — продължи колегата му от ЦРУ. — Разбрах го, защото чух, че Раймър от Министерството на енергетиката мисли да си намери работа в частния бизнес.

— Наистина ли? — Макмахън изрази едновременно облекчение и изненада. — При кого?

— Не знам.

Двамата се намираха в сходно положение. Бяха отдали над трийсет години от живота си в служба на държавата и макар че до задължителното пенсиониране им оставаше малко, и на двамата им беше обещано удължаване на срока поради особената важност на постовете, които заемаха.

— Ами… Не бих казал, че ако се оттегли, ще го виня за нещо. Но със сигурност отсъствието му ще се почувства.

— Това е важи и за теб.

Макмахън не беше убеден в тези думи.

— Месец след като се оттеглим, вие ще сте забравили за нас.

— Не е вярно и ти го знаеш. Бихме предпочели да си останете на местата, но ще ви разберем, ако изберете по-доходния вариант.

Рап знаеше, че на Макмахън са му предложили да оглави охраната на верига казина в Лас Вегас. Само сметката му за служебни разходи щеше да е два пъти по-голяма от държавната му заплата. Да не говорим за останалите привилегии и тлъстата заплата. Човекът си го заслужаваше.

— Е, още не съм решил окончателно.

— Искаш ли да ти кажа какво е моето мнение?

Макмахън се облегна в стола и подпря брадичката си с длан.

— Разбира се.

— Както вече ти споменах, за мен ще е по-добре да останеш. В Бюрото хората с твоите способности и талант се броят на пръсти. В същото време обаче част от мен се надява да получиш работата. Достатъчно глупости си търпял. Искам да се наслаждаваш на живота, докато още можеш да го правиш.

Макмахън се усмихна. Точно така си мислеше и той.

— Оценявам позицията ти. Но не е лесно да взема решение.

Рап сви рамене.

— По-лесно ще е, отколкото си мислиш. — После смени темата: — Докато си още на държавна служба, би ли ме въвел набързо в ситуацията?

— Разбира се. Ти снощи ли се върна?

— Да.

— Добре… Цяла нощ се опитвах да оправя тая бъркотия. Положението се подобрява.

— Как?

— Какво знаеш за случилото се вчера?

— Имам представа за общата картина. Открихме детонатор и пари в брой на един от двата кораба, които плаваха за Ню Йорк, и експлозиви в друг кораб, пътуващ за Балтимор. Единодушното мнение е, че те са искали да съберат всичките елементи на едно място и да сглобят бомбата.

— Точно така.

— Радиоактивният материал в момента се тества в пустинята, а двамата, които са се опитали да го вземат, надявам се, се намират в тъмна килия и с тях вършат много лоши неща. — Рап каза това с престорена усмивка. Съмняваше, че съдбата на терористите е такава.

Макмахън кимна колебливо. Не знаеше откъде да започне.

— Снощи в полицията на Чарлстън се получи обаждане за труп на неизвестен мъж. Нещастникът беше намерен в един закрит паркинг, наръган с нож. По стечение на обстоятелствата този паркинг гледа към дока, в който вчера пристигна нашият малък пакет.

— Идентифицирахте ли трупа?

— Не, но е от Близкия Изток.

Рап изненадано вдигна вежди.

— Някакъв шанс да е ал Ямани?

— Не, освен ако не е изнамерил начин да му поникне нов крак на мястото на ампутирания.

Рап си спомни за отличителните белези на терориста и глупаво премигна. Как можа да забрави.

— Някакви записи от охранителните видеокамери?

— Да… но са скапани. Успяхме да отсеем около десетина коли, паркирани по времето на смъртта. Сега ги проверяваме една по една.

— Нещо друго?

— Мисля, че вече знаем откъде е влязъл твоя човек в Щатите по вода.

— Ал Ямани?

— Аха. В понеделник Бреговата охрана извади тяло на мъж от водата близо до Флорида Кийс. Изгубил толкова много кръв, че почти веднага го отписали. Не вярвали, че ще оживее. Е, вчера обаче той се събуди и разказа доста интересна история. Човекът е британец, който живее на Каймановите острови. Бил е нает като капитан на някаква доста скъпа яхта, която, представи си, е собственост на един от петте хиляди членове на саудитската кралска фамилия.

Рап поклати глава. Вече разбираше накъде бие заместник-директорът.

— Британецът — продължи Макмахън — закарва яхтата в Куба и оттам качва някакъв пътник, когото трябва да отведе на Бахамските острови. Няколко часа, след като излизат от пристанището, пътникът намушква британеца с нож в гърба и го изхвърля зад борда. Явно го е смятал за мъртъв.

— От Бреговата охрана сметнали, че това има нещо общо с наркотици, и се обърнали към Агенцията за борба с наркотиците ДЕА. И тук ни провървя. Агентът, който ДЕА изпрати, за да говори с британеца, е част от Обединения оперативен отряд за борба с тероризма в Маями. Агентът отишъл в болницата точно след като прочел предупредителните инструкции за ал Ямани, които разпратихме, и набързо събрал две и две.

Интересът на Рап бе толкова разпален, че едва не стана от стола.

— Той сигурен ли е, че е бил ал Ямани?

Макмахън сви рамене.

— Единствените фотографии на саудитеца, с които разполагаме, са много калпави. А и на тях той е с брада и чалма. Нали знаеш как е.

— Да, чакай да позная… бил е гладко избръснат и късо подстриган.

— Именно.

— Британецът забелязал ли го е да накуцва?

— Не бил много сигурен, но видял как онзи за малко не се спънал, когато се качил на борда на яхтата.

Рап вече обмисляше варианти как да отскочи до Куба. Трябваше да го засекат, да тръгнат по петите му. С малко повече късмет щяха да го заловят още в самолета. Така и така беше пристигнал в Куба от страна, с която имаха добри взаимоотношения.

Макмахън далеч не беше свършил.

— Бреговата охрана беше поставена в бойна тревога за издирването на яхтата. Откриха я в сряда сутринта. Един служител от Националния резерват на Мерит Айлънд я забелязал.

— Къде е това?

— Близо до Кейп Канаверал.

— Страхотно, няма що. Нали за тази седмица не се планира изстрелване на космическа совалка?

— Не, вече проверих.

Рап сбърчи вежди.

— Защо в Кейп Канаверал тогава?

Заместник-директорът на Бюрото сви рамене.

— Не знам. Предупредихме НАСА и местните власти, но досега не се е случило нищо подозрително. Но имам нещо на другия фронт.

Макмахън започна да рови в някакви папки. Откри търсената и я отвори. После показа на Рап черно-бяла фотография и го попита:

— Сещаш ли се кой е този?

— Не.

— А би трябвало. Никога не бихме го пипнали без твоята помощ.

Мич се вгледа във фотографията.

— Не се сещам.

— Този младеж, който по някаква случайност преминава митническия контрол в летището на Лос Анджелис, е не кой да е, а Имтаз Зубаир, един от нашите изчезнали пакистански ядрени учени.

— Кога е влязъл в страната?

— В понеделник.

— И вече сте го затворили?

— За съжаление, не.

Рап се облегна назад, разочарован от отговора.

— Мислех, че сте го заловили.

— Открихме, че е влязъл в страната.

— Някаква идея къде може да е сега?

Макмахън знаеше, че приближава до кулминацията.

— Знаем, че в Лос Анджелис се е качил на самолет на „Делта Еърлайнс“ и е отлетял за Атланта.

— Значи сте го арестували, когато е слязъл в Атланта?

— Още не. Имаме проблем със записите от камерите, но очакваме да го разрешим тази сутрин.

— Ами какво стана с двамата, които хванахте в Чарлстън?

В този момент Макмахън съвсем се притесни.

— Държим ги под арест — заувърта.

— Къде? — Рап усети нещо нередно.

Макмахън стана и затвори вратата.

— Държат ги в Изправителното заведение на окръг Феърфакс.

— Не, не говориш сериозно. Те са тук, в града?

— Виж… преди да си се втурнал… трябва да ти кажа някои неща. За начало… и двамата са натурализирани американци.

— Ни ме пука, ако ще да са първородните братя на президента! — извика Рап. — Трябваше да ги затворят в казармата на флота в Чарлстън или дори в Гуантанамо. Но най-добре ще е, ако ми ги предадат на мен!

— Мич, те имат адвокат.

— Адвокат! — Рап скочи на крака. — Ти майтапиш ли се?

— Не е обикновен адвокат… Той е специалист по човешките права от Атланта. Има много връзки във Вашингтон. Вчера се обърна към медиите и…

— Не ме интересува кой е! — прекъсна го Рап. — Та това е смешно!

— Вината не е моя — оправда се Макмахън. — Повярвай ми.

— Чакай да позная. Те са араби, нали?

Макмахън кимна.

— Саудитци?

Заместник-директорът на ФБР кимна отново.

— Значи ми казваш, че двамата саудитци, които без съмнение са уахабити, вчера са се появили в Чарлстън, за да приберат ядрена бомба и ФБР е решило да бие отбой, защото са си наели адвокат?

— Ние не бием отбой и заповедта не е по инициатива на Бюрото. Идва директно от Министерството на правосъдието.

— От главния прокурор?

— Малко или много.

— Главният прокурор получава заповедите си от президента. Да не би да намекваш, че идеята е на президента?

— Не. Знам със сигурност, че не е негова идея. Дошла е от някъде другаде.

— Откъде?

Макмахън се поколеба, не от страх, че ще си навлече неприятности, а от предпазливост.

— Добре, ще ти кажа как започна всичко. Но искам да разбереш и гледната точка на останалите.

— Какво ще рече това? — изсумтя Рап.

— На теб не ти се налага да играеш по правилата, но ФБР е длъжно. Искам от теб само да разбереш законовите и политическите последици от случилото се вчера. Изслушай ме и после постъпи така, както намериш за добре.

Рап не разполагаше нито с търпение, нито с желание да слуша повече. Но тъй като искаше да разбере кой стои зад изключително глупавото решение, озапти гнева си за още няколко минути.