Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (58)

57

Вашингтон, окръг Колумбия

Рап не гледаше на професията си с категориите на любовта и омразата. Това беше призвание, дълг, а не нещо, което зависеше от настроението му. Важен беше само приносът му за каузата, в която той искрено вярваше. Съществуваха обаче и някои аспекти в работата му, които не пораждаха ентусиазъм у него, и се стараеше да избягва. Един от тях бяха посещенията му на Белия дом.

Най-напред, Рап и шефката на президентския кабинет не можеха да се понасят. Тя представляваше пречка за всеки негов план или действие. Самият факт, че политиката играе такова голямо значение за всяко едно решение на президента, не се побираше в ума на Рап. Тук се прибавяше и двуличната, замъглена политическа коректност, с която беше пропита почти всяка среща. В крайна сметка се стигаше дотам, че се спореше и обсъждаше незначителното, а истински важните проблеми се подминаваха и оставяха на другите. На подобно място човек на действието като Рап никак не се чувстваше комфортно. Въпреки това в четвъртък сутринта седеше в залата с портрета на Теодор Рузвелт. Настроението му беше все така мрачно, но заради Айрини той стори всичко, за да го прикрие. Само четири от осемнайсетте кожени стола бяха заети. Екипът по националната сигурност се беше събрал и чакаше началникът си да дойде.

Президентът Хейс влезе с усмивка на лицето и доста бодра крачка. Всички станаха, дори Рап, макар да не му се нравеше. Когато мина покрай него, президентът му стисна рамото като знак на благодарност. Това беше първата възможност да изрази благодарността си лично, откакто Мич се беше върнал.

Хейс седна на мястото си, което гледаше към портретите на Линкълн и Джеферсън. Началничката на кабинета Валъри Джоунс, винаги наблизо до господаря си, седна отдясно на президента. Не за пръв път на Рап му хрумна, че ще е по-уместно тя да седи от лявата му страна. После влезе главният прокурор Стоукс, следван от висока блондинка. Рап предположи, че е онази прословута Стийли, за която му беше казал Макмахън. Мич изпитваше толкова силно негодувание към нея, че това му попречи да забележи красотата й. Служителите от Министерството на правосъдието заеха местата си срещу президента и съвещанието започна.

Рап беше гледал част от пресконференцията в лимузината на Кенеди. Очевидно Стоукс се стремеше да извлече максимална изгода от хвалбите на президента. След като съветникът по националната сигурност Хейк обяви дневния ред, Пол Раймър от Министерството на енергетиката взе думата.

Тонът на човека, отговарящ за екипите НЕСТ, беше мрачен:

— Нашите учени стигнаха до заключението, че ако всички компоненти на устройството бяха сглобени, взривът ще е с мощност двайсет килотона. Ядрено оръжие от такъв мащаб щеше да унищожи столицата, над сто хиляди души щяха да загинат само от ударната вълна. В рамките на един месец броят на жертвите щеше да се удвои от радиацията и топенето.

В залата настъпи гробна тишина. Тъй като в една или друга форма беше свикнал да обсъжда стратегически сценарии, първи реагира генерал Флъд:

— Имате ли предположения откъде може да е дошло това нещо?

— Въпросът още ни измъчва — отвърна Раймър. — По нашите стандарти двайсет килотона не са много, но в никакъв случай не са и малко. Подробното изследване на радиоактивния материал може да отнеме до шест месеца, но някои елементи в начина на проектиране на устройството ни карат да смятаме, че оръжието е произведено в Съветския съюз.

Президентът усети, че има и още.

— Много неуверено звучите.

— Имаме леко разногласие сред учените. Деветдесет процента от тях обаче са уверени, че оръжието е направено в Съветския съюз.

— Какво казват останалите десет процента?

— Има малка вероятност да е от ранните проекти на пакистанците.

Президентът погледна към държавния секретар за малко и отново се обърна към Раймър:

— Въз основа на информацията, с която разполагаме, съм склонен да мисля, че вероятността бомбата да е пакистанска, е много по-голяма.

— Именно информацията, сър… изчезналите учени най-вече… ни карат да не отхвърляме пакистанската версия. От чисто научна гледна точка обаче сме сигурни, че е съветско.

— Защо?

Раймър огледа останалите участници.

— Както вече споменах, ще са ни необходими шест месеца, за да разберем какъв радиоактивен материал е използван. С други думи да установим с голяма точност кой е ядреният реактор, в който е бил произведен. Но това не е единственият начин да се идентифицира материала — чрез анализ на схемата на устройството. В началото бяхме като ошашавени. Не бяхме виждали подобно нещо, което ни наведе на мисълта, че е проектирано по пакистанска схема, за която не знаем нищо. И тук започнаха разногласията. От въпроса за схемата.

— Вкарахме схемата в компютрите, но без резултат. Обикновено главите с мощност от десет до двайсет килотона се проектират за торпеда, крилати ракети или артилерийски снаряди. Нашето оръжие обаче не се вмества в нито един от тези носители. Тъкмо бяхме изчерпали всичките си идеи, когато един от нашите по-стари учени си спомни за серия ядрени опити, които Съветският съюз проведе в края на шейсетте и началото на седемдесетте години. — Раймър прелисти някаква дебела папка и продължи: — Колко от вас са запознати с ядрения полигон в Казахстан?

Единствените, които вдигнаха ръце, бяха генерал Флъд и директор Кенеди.

Раймър вдигна във въздуха географска карта.

— Казахстанският ядрен полигон е разположен в западната част на страната, на северния бряг на Каспийско море. От 1949 та чак до 1990 г. Съветите извършиха 620 официално известни ядрени експлозии там. Това прави приблизително две трети от всички съветски ядрени опити. Над триста мегатона ядрени оръжия бяха взривени там. Което е равносилно на около двайсет хиляди бомби като тези, пуснати над Хирошима, и почти два пъти повече от мощността на всички извършени американски опити.

Рап чу само първата част. Останалото не беше толкова важно за него. Той вдигна ръка.

— Пол, ти каза, че полигонът се намира на северния бряг на Каспийско море.

— Точно така.

— Интересно е да спомена, че когато нападнахме лагера на „Ал Кайда“ в Пакистан, открихме сред другите неща и карта на Каспийско море.

Раймър искрено се изненада.

— Можеш ли да ми я пратиш, след като свършим?

— Разбира се.

Раймър си надраска някаква забележка в тефтера и продължи:

— От края на шейсетте до средата на седемдесетте Съветите направиха поредица от изпитания на ядрени експлозиви. Не знаем много за тях, защото не бяха предназначени за военни цели.

— Тогава за какво са били? — попита президентът.

— Значителна част от недрата на казахстанския полигон е богата на солни залежи. Идеята за опитите беше да се създаде изключително евтино и голямо съоръжение за складиране на петрол, природен газ и радиоактивни отпадъци.

— И докъде стигнаха?

— До никъде. Съветски учен, който беше участвал в програмата, избяга на Запад през 1979 г. и ни даде подробна информация за резултатите. Нашите учени провериха информацията и единодушно излязоха със заключението, че подобен план е безсмислен.

— Добре де, но как „Ал Кайда“ е спипала бомбата? — попита президентът.

Според Раймър възможностите бяха само две. Първата, че руснаците са продали радиоактивния материал, беше малко вероятна и той нямаше намерение да я излага пред тези хора, докато не се сдобиеше с повече информация. Другата възможност, че „Ал Кайда“ е изровила материала от недрата на полигона, беше по-вероятна, но тук, на масата, седяха хора, които много по-добре можеха да отговорят на този въпрос.

— Не знам, господин президент.

Държавният секретар се обърна към Кенеди:

— Трябва да информираме руснаците.

— Съгласна съм. Те могат да натиснат казахите по-добре от нас.

Президентът погледна към Флъд.

— Генерале?

— Съгласен съм. В техен, както и в наш интерес е тия проклетии да не циркулират така свободно. Може и да не ни кажат всичко, което разберат, но със сигурност ще решат проблема.

— Какво точно искате да кажете? — попита Джоунс.

— В Русия при подобни случаи подходът е един — заподозрените се изправят за разстрел и ако искат да спасят себе си и своите близки, започват да се изповядват пред следователите.

Рап не се сдържа да изрази мнението си по този въпрос:

— Така би трябвало да постъпим и ние с онези двамата, заловени в Чарлстън.

Ако някой друг беше направил коментара, щяха да го възприемат като остроумна шега и да се засмеят, но тъй като беше Рап, присъстващите разбираха, че предложението му е напълно сериозно.

Президентът остави думите без реакция. Кенеди го беше предупредила, че Мич никак не харесва стъпката на Министерството на правосъдието. Хейс обаче се надяваше при първа възможност да му втълпи малко здрав разум.

— Не е необходимо да казвам, че трябва да запазим пълно мълчание по въпроса. До този момент пресата не е надушила колко разрушително можеше да бъде оръжието. Искам да наблегна на думата „можеше“. Говорих с Пол. — Хейс погледна към Раймър. — Терористите нямаха шанса да сглобят напълно устройството, но дори и да имаха, само много опитен и образован човек би се справил с тази задача. Затова най-вероятно щяхме да си имаме работа само с „мръсна“ бомба. Ето защо… поради очевидни причини, оттук нататък за устройството в официалните кръгове ще се говори като за „мръсна бомба“.

Рап стисна юмруци от вълнение. Катастрофата беше предотвратена, но все още предстоеше доста работа, а вместо това те си играеха на думи. Не можеше да се сдържи и да не отправи забележка.

— Пол, доктор Имтаз Зубаир не е ли достатъчно опитен и образован, за да сглоби оръжието? Ако това беше станало, нямаше ли бомбата да постигне максималния си ефект?

— Да. — Раймър кимна.

— Кой е доктор Зубаир? — попита Джоунс.

— Пакистански ядрен физик, който в понеделник е влязъл с фалшив паспорт в страната. — Рап погледна към президента и към Джоунс. — Не сте ли чували за него?

— Да, чухме — троснато отвърна Джоунс. — Достатъчно грижи си имаме, за да се тревожим за всеки един терорист поотделно, който се опитва да ни нападне.

— Вал, след като е пристигнал в Лос Анджелис, знаеш ли накъде се е запътил?

— Не. — Началничката на президентския кабинет започна да си води някакви записки, сякаш Рап не я вълнува изобщо.

— В Атланта. — Мич се обърна към главния прокурор и заместничката му. Директорът на ФБР Роуч, който седеше до Стоукс, знаеше какво следва и леко издърпа стола си назад, по-далеч от фронтовата линия.

— Друг от Атланта познаваме ли? — попита Рап със зловещо спокоен тон. — Май че имаше двойка саудитски имигранти, които вчера се опитаха да приберат ядрената бомба, а?

Главният прокурор понечи да отговори, но Пеги Стийли го изпревари:

— Накъде биете, господин Рап?

Мич до известна степен беше изненадан от репликата, но бързо се окопити:

— Не ви ли мина през ума, че точно ония двамата, дето ги държите във Феърфакс, могат да ни кажат къде да търсим Зубаир?

— Господин Рап, разследването ни върви много добре, така че продължавам да не разбирам гледната ви точка.

— Открихте ли Зубаир?

— Не, господин Рап, не сме, но ви уверявам, че ще го открием.

Мич не възнамеряваше да се дава лесно.

— Е, простете ми, че не споделям вашата увереност.

Стийли предпочете да не реагира на последната нападка.

Но и Рап не беше свършил.

— Каква информацията извлякохте от двамата мъже в затвора?

Стийли го погледна с досада, сякаш се беше уморила от въпросите му и едва сдържа нетърпението си към него.

— Господин Рап, това е вътрешен въпрос и материалите вече са предадени на съда.

— Тоест?

— Двамата заподозрени имат адвокат. — В тона й вече ясно се долавяше раздразнение. — Нали не препоръчвате да прибегнем до мъчения, за да ги накараме да проговорят?

— Не ме интересува как ще ги накарате да проговорят, просто го направете, и то бързо.

Лицето на Стийли почервеня, но пронизващите й очи не се отлепиха от Рап.

— Та това е нелепо!

— Ще ви кажа какво е нелепо. Мустафа ал Ямани, един от водачите на „Ал Кайда“, в момента се намира в Америка. И ви гарантирам, че двамата мъже, които сте задържали, могат да ни дадат информация, благодарение на която да го заловим.

— Господин Рап, Министерството на правосъдието не ви казва как да си вършите работата извън страната, така че ви предлагам да ни върнете услугата и да не ни се месите във вътрешните работи.

— Напротив, опитвате се да ми казвате как да си върша работата. Просто аз не ви обръщам внимание.

— Ами тогава и ние ще трябва да сторим същото.

— Откъде сте сигурни, че нямат друга бомба? Откъде сте сигурни, че не са планирали друга атака? Не можем да оставим всичко на случайността. Двамата арестувани трябва да бъдат разпитани. И не ми се оправдавайте, че не може да намерите федерален съдия, който да им отнеме гражданството. Защото аз се сещам за един, който ще свърши всичко за половин час.

— Не стига, че сме изправени пред медиен скандал — намеси се Валъри Джоунс, — ами сега трябва да търпим и това. Писна ми от подобни изблици. — Тя погледна към шефката на Рап. — Ако не можеш да го контролираш, не го води на нашите съвещания повече.

Мич се изправи така рязко, че столът му се преобърна. Той силно удари с длан по масата.

— Изблици! Онези двамата негодници възнамеряваха да изтрият от картата Вашингтон! Нима американските граждани ще възнегодуват, ако откажем на двама правото на съдебен процес!

— Стига. — Президентът стана и посочи към Рап и Кенеди. — Двамата, кабинета ми! Веднага!