Винс Флин
Денят на Апокалипсиса (16)

15

Вашингтон, окръг Колумбия

През последните два часа Айрини Кенеди беше помагала на сина си да напише поредната домашна работа. Беше късно, тя бе уморена и двамата се канеха да си лягат. Томи щеше да бъде първокласник още три дни, после излизаше във ваканция. Момчето изключително много се гордееше, че ще мине в по-горен клас. Кенеди пък бе щастлива, че повече няма да му преподава госпожа Джонсън. До лятото оставаше една седмица, а тя продължаваше да дава на децата домашна работа, като че бяха студенти по време на сесия.

Кенеди изпрати сина си в банята да си измие зъбите, след което отиде в другата баня да си вземе душ. Когато свърши, той вече се бе завил в леглото, готов за сън. Със сигурност беше попретупал миенето на зъбите, но Кенеди беше твърде уморена, за да му направи забележка. Той бе добро дете, възпитано и послушно, получаваше отлични оценки в училище и не се замесваше в неприятности. Някой и друг кариес нямаше да го убие.

Започни деня с позитивна нагласа и го приключи с позитивна нагласа. Това беше девизът й, поне вкъщи. Имаше и неща, които не можеше да контролира: политиците на Капитолия, президента и неговите съветници, журналистите и дори някои от служителите си в Ленгли. Кенеди изслуша как Томи си каза молитвата и го целуна по челото.

— Обичам те.

Той се обърна на другата страна и смотолеви:

— И аз.

Вече го губеше. Сякаш беше вчера, когато го носеше на ръце до леглото, а той я поглеждаше в очите и й казваше, че я обича. Сега навлизаше във възраст, в която момчетата се отнасяха отчуждено към момичетата и жените, включително и майките. Кенеди го погали по гърба, стана и излезе от стаята.

Сега, след като се беше погрижила за детето си, можеше да посвети малко време и на себе си. Една приятна дълга и гореща вана щеше да й се отрази добре. Щеше да зареже всички тревожни мисли за работата в продължение на половин час. Влезе в малкия дрешник и свали дрехите си. Сложи копринената блуза в чувала за химическо чистене и се запъти към банята. Направената в старовремски маниер вана беше наполовина пълна с вода, от която се вдигаше пара. Кенеди добави във водата лосион и спря чешмата. Трябваше да издържи някак си още три дни, после щяха да прекарат заедно страхотен и спокоен уикенд. Тя, Томи и майка й планираха да отидат на гости на братовчедите на морето. Щяха да се препичат на слънце, да сърфират и да се забавляват. Идеалният начин да се започне лятото. Поне така се надяваше да стане, макар че не бе изключено за пореден път да я извикат по спешност в службата и Томи и майка й да прекарат уикенда край морето без нея.

Тъкмо се канеше да потопи единия си крак във водата, когато цялото спокойствие и идилия бяха нарушени от познат звън. Кенеди, която по характер беше хладнокръвна, отправи към телефона с мигащата червена лампичка гневен поглед. Апаратът за специална връзка нямаше телефонен секретар. Ако не го вдигнеше, просто щяха да се обадят на служителя от охраната й и той любезно щеше да качи и да почука на вратата на банята.

Нервно грабна халата си от закачалката и отиде до нощната масичка в спалнята. Опита се да разчете номера върху дисплея без очила. Изглежда бяха от Центъра за глобални операции на ЦРУ. Кенеди сграбчи слушалката.

— Директорът на Централното разузнаване Кенеди слуша. — Умората не й пречеше да се държи професионално.

Гласът от другата страна на линията звучеше дрезгаво и някак доста отдалечено:

— Айрини, Мич е.

Кенеди погледна часовника на масичката. Наближаваше десет вечерта, което означаваше, че там, където се намира Рап, още няма шест сутринта.

— Наред ли е всичко?

— Да…

— Къде си?

— Прелитаме над границата. Виж, не искам да те тревожа, но в селото открихме доста сериозна информация. Необходимо е да повикаш хората, отговарящи за Югозападна Азия в Центъра за борба с тероризма, да се обадиш на шефа на резидентурата в Кандахар и да му наредиш да бъде на разположение. Особено ако ми потрябват преводачи.

Кенеди се намръщи.

— Колко сериозна е тази информация?

— Още не знам.

— Тогава защо е това бързане? — Кенеди не харесваше идеята да задейства цялата машина без основателни причини.

— Имай ми доверие. Трябва да действаме бързо.

Кенеди долови нещо странно в гласа му.

— Мич, звучиш ми малко омърлушен. Какво става там?

Рап замълча за известно време.

— Чуй ме, не искам да бия алармата и да вдигам всички под тревога, преди да проверим нещата. Открихме подземно скривалище под къщата.

— Какво скривалище? — Кенеди вече беше нащрек.

— Беше пълно с папки и досиета. Повечето от тях са написани на пущу, но някои са на арабски. Имаше също няколко компютъра и карти.

— И? — Кенеди знаеше, че има и още нещо, иначе Рап не би се обадил.

Последва дълга пауза.

— Една от картите е на Вашингтон и на нея са показани последиците от ядрен взрив.

— Боже господи! — Кенеди седна на кревата и си представи как се сбъдва най-лошият й кошмар.

— Айрини, само се погрижи да прикриеш задниците ни. Дай ми няколко часа да проверя цялата документация, преди всички да се разтичат.

Кенеди трескаво обмисляше различни възможности и никоя от тях не беше добра. Финансовите движения от последния петък, прехванатите разговори за предстоящо голямо събитие от неизвестен вид, а сега и това.

— Как да остана спокойна, Мич!

— Дай ми само няколко часа. — Рап добре си представяше какво става в момента в главата й. Тя също беше виждала плановете за онова, което наричаха Продължаване на държавното управление. Плановете предвиждаха само през първия час да бъдат вдигнати под тревога хиляди хора. — Веднъж щом джинът излезе от бутилката, няма да сме в състояние да го натикаме обратно. Само изчакай да проуча находката, за да видя дали наистина са се снабдили с необходимите материали, или всичко е фалшива тревога.

Кенеди не го слушаше. Мозъкът й беше блокирал от факта, че президентът, вицепрезидентът, председателят на конгреса и на сената, държавният секретар и министърът на финансите — всички в момента се намират в столицата. Поне част от тях трябваше да бъдат преместени.

— Айрини, сега е вторник вечерта. Знаеш как работят терористите. Искат максимум публичност. Ако ще правят нещо, то ще е посред бял ден, когато Вашингтон е пълен с народ.

Кенеди потърка носа си.

— Може би си прав, но не мога да оставя всичко на случайността. — Трябваше да се придържат към плановете и процедурите.

— Ако имат бомба, нашият приоритет номер едно е да се погрижим да не я взривят. За тази цел имам нужда от време. Само задръж за малко и недей да предприемаш нищо прибързано в следващите няколко часа. Само за това те моля.

Гласът му отново беше ясен, но умоляващият тон се усещаше.

— Разполагаш с всичко необходимо, Мич — отвърна тя накрая. — Само работи бързо и ми се обади, веднага щом научиш нещо повече. Сега трябва да затварям.

Кенеди прекъсна връзката, но слушалката й остана в ръката. Умът й препускаше, опитваше се да съпостави току-що чутото с информацията, с която вече разполагаше. Сети се за подобна ситуация, при която много влиятелни хора във Вашингтон пренебрегнаха всички сигнали за наближаваща атака. За съжаление бездействието им доведе до смъртта на хиляди. Директорът на ЦРУ взе решение. Щеше да върви по тънък лед, но при така създалите се обстоятелства нямаше друг изход.