Стефан Дичев
Годеж (7)

7

И ето че най-после всички си отдъхнаха. Смях, весел и буен и тържествуващ смях изпълни собата. Всеки припомняше как е било и какво е могло да стане.

— Е, годежът, слава богу, свърши! — прекъсна ги Левски. — Благодарим ти за помощта, Ружке!

Думите му я подкачиха да стане. И тя наистина бързешком се затича към вратата, сподирена от майка си, но не се смееше като гостите. Премного бе сериозна и смутена.

— А сега какво, братя, да продължаваме? Да?

Някои кимнаха. Други се настаниха по-удобно. Трети рекоха: „Говори, Апостоле!… Разправяй как трябва да бъде… Изпитай ни дали сме достойни…“

— Та нали изпитът вече мина, братя! — каза Левски. — Да, да. Какъв по-голям изпит… А сега тия, които са се решили да вървим задружно, нека повтарят след мен. — На разчистената маса той положи евангелие и устав, кръстоса върху тях револвер и кама и с глас, който накара всекиго да изтръпне, подхвана клетвата:

— Кълна се — говореше и селяните веднага след него в хор повтаряха, — и нека това свято оръжие ме накаже, ако не сдържа клетвата си, че няма да пожаля имот и живот за освобождението на нашето премило отечество България!…

Вън, в полуосветения пруст, допрял глава о закниженото прозорче, седеше Нойко и слушаше. Все там беше и Ружка. Сгушила се в майчината прегръдка, тя тихичко хълцаше.

— Как да не е истина, бе мале!… — повтаряше. Не можеше, не искаше да разбере. — Та нали утре цяло село ще каже: годена-негодена…

— Недей, недей, дъще, недей плака!… — успокояваше я майка й и галеше косата й. — Не му е до годеж на него, сами го видяхме…

А бай Нойко, откъснал се за миг от прозорчето, рече с топъл, несвойствен за него глас:

— Друга сватба гласи той, Ружке, друга!… Дай, боже, всички да я доживеем!…