Стефан Дичев
Нетърпелив (1)

1

В керван-сарая Шакир пристигна тъкмо когато някакъв файтон излизаше от голямата му порта. Изморен и нетърпелив, Шакир бегло спря поглед на пътника във файтона. Повече се загледа в конете, отпочинали и яки. Мислеше си, че такива именно трябва да получи и той. Нямаше време за губене. И без това небето бе покрито с тъмни облаци. Всеки миг можеше да плисне дъжд.

Последван от слугата си, Шакир влезе във вътрешния двор на керван-сарая. Но там беше безлюдно.

— Има ли тук хора? — извика той и скочи от коня.

Две женски глави се показаха на горния прозорец, препречен от дървена решетка. Очите закачливо гледаха напетия офицер. Устата се плезеха.

— Ханджийо, хей, ханджийо, къде си? — дигна глас младият валийски адютант. Бързаше. Не му беше до шеги и закачки.

В отговор на неговия вик от страничния яхър един след друг излязоха ханджията Омар ага, нисък, възпълничък старец с голяма бяла брада, и друг някакъв мъж на средна възраст, неугледен и свит, по дрехите личеше, че е ратай.

— Селям алейкюм!… Аз съм адютантът на Вали паша — представи се веднага делово Шакир, а и с чувство на достойнство.

— Алейкюм селям, синко… — отвърна на поздрава му ханджията, очичките му, малки и остри, внимателно го оглеждаха. — Ха̀ добре си дошъл!… Рече ми той Ибрахим бей, знам аз, че ще минеш… Хей, Стояне, какво зяпаш, вкарай конете в яхъра де! — извърна се към ратая. А после пак на Шакир, любезно и прелюбезно: — Влез, синко, отдъхни си.

— Бързам, Омар ага!

— Ама едно кафе поне да изпиеш!

— Остави кафето. Давай коне!

— Коне…? То имаше коне…

— Как имаше? — вторачи се в него адютантът. — Има или няма?

— Имаше, но нали такова, Цариградчанина…

— Какъв Цариградчанин ми разправяш? Беят не ти ли каза, че трябва веднага да продължа? Заповед на валията, ти разбираш ли?

— Ами той, беят, по едно време разправяше едно, после друго… Аллах ми е свидетел, нищичко не разбрах от приказките му, синко! Пък като се чу за Баш комитата, че бил в града, така набързо и замина. Нито плати… Ама аспра, дето се казва, не остави… Влез де, от бързане никой не е прокопсал.

— Ай, шейтан!

Въпреки яда си, ще не ще, Шакир влезе в керван-сарая. Насреща в камината пламтеше огън. И нещо вреше в котлето там. Той неволно приближи да се сгрее. Седна на миндера. Рейзи, слугата му, се излегна недалеч на козяка. Поднесоха кафе и локум. В съседната одая се смееха жени. Някой свиреше на саз.

Младият валийски адютант на големи глътки сърбаше кафето и гледаше как започналият дъжд ръси стъклото на прозореца.

— Каква е тая пролет, слънце не видяхме! — рече той.

— Воля на всевишния, синко! — въздъхна примирително Омар ага. — Пък и нека вали… Я само в каква одая ще те настаня. Мекичко, хубаво, конак същи. И не е скъпо, не съм скъпчия аз. Колкото да не съм без хора тук!…

Адютантът отегчено слушаше. Извади лулата си. Запали я. Запуши.

Омар ага продължаваше все тъй монотонно.

— Викам аз на Цариградчанина: остани бе, джанъм, викам му. Не! Бърза! Нещо всички бързат.

— Тоя, дето с файтона ли?

— Той, той, добър човек! Сече му пипето. Пък едни приказки. Хем гяурин!

— Каквоо?! — измъкна лулата от устата си адютантът. Гледаше го недоумяващ. — И ти посмя… посмя да му дадеш конете, които трябваше да пазиш за мен?!

— Бе гяурин той, ама от ония!… Пък и откъде да те знам кога ще дойдеш сани ефенди!… Ама не се гневи де! Нали твоят паша, нали Мидхат им дава криле на такива!

— Теб са ти казали каква е моята мисия!

— И той бърза, бе човек! Аллах, от някое време всеки бърза! По важна работа на царщината пътува, тапия с ей такива печати ми показа. На кого по-напред тогава, а?

— Повечко лири ти е сложил той в ръката, това е! — процеди през зъби адютантът. В гнева си той дигна празното филджанче и понечи да отпие.

— Още едно кафе да ти сваря, а, сани ефенди?

— Нищо не искам!

— Ама слушай, няма защо да се сърдиш. Аллах, какво лошо има? Щом дава повече — вземам. Нали за това съм тук. Не е като твоя Ибрахим бей. Напи се, изпочупи де какво види, а за плащане дума не обелва! Е, виждам аз, друг човек си ти, ама де да съм знаел! Пък почакай да починат конете и… Ей го, засилва се дъждът!

— Не!… Уморени не уморени, ще вървя! — скочи Шакир. — Баш комитата е в града. Тоя път известията са категорични!

— Нали беят отиде…

— Беят… Само може да я забърка някоя той!… — Гласът му бе мрачен, но имаше и нотки от самоувереността на Мидхат, неговия кумир. — Рейзи! Ставай! Ставай, тръгваме!…