Юрий Дружков
Приключенията на Моливко и Сръчко (1)

Първа глава

в която може да изядеш нарисувано бонбонче и да летиш на прясна краставичка

В един голям град, на една много красива улица, която се наричаше улица Весели звънчета, се издигаше голям — голям магазин за играчки.

Веднъж в магазина някой кихна.

В това нямаше да има нищо чудно, ако беше кихнал продавачът, който показваше на децата играчките. Ако беше кихнал някой малък купувач, също нямаше да бъде никак чудно. Само че нито продавачът, нито малкият купувач имаха нещо общо с тази работа. Аз знам кой кихна в магазина за играчки! Отначало никой няма да ми повярва, но все пак ще кажа.

Кихна кутийката! Да, да! Кутийката за цветни моливи. Тя се намираше в склада за играчки сред големи и малки кутии и кутийчици. Върху нея бяха напечатани ярки букви:

ЦВЕТНИ МОЛИВИ „МАЛКИЯТ ВЪЛШЕБНИК“

Но това още не е всичко. До нея се намираше втора кутийка. Тази кутийка се наричаше:

МЕХАНИЧЕСКИ КОНСТРУКТОР „МАЙСТОР СРЪЧКО“

И ето че когато първата кутийка кихна, втората рече:

— Наздраве!

После пъстрото капаче на първата кутийка лекичко се повдигна, падна встрани и под него се показа едно-единствено мъничко моливче. Но какво моливче! Не просто моливче, не цветно моливче, а най-необикновено, чудно моливче!

Виж го, моля ти се! Нали е смешно?

Моливчето се приближи до механическия конструктор, почука на дървеното капаче и попита:

— Кой е тук?

— Аз съм! Майстор Сръчко! — чу се отвътре. — Помогни ми, моля ти се, да се измъкна, самичък не мога!… — И в кутийката като че нещо затрака и зазвъня.

Тогава моливчето дръпна капачето към себе си, отмести го и надникна вътре в кутийката. Сред различни блестящи винтчета и гайки, метални пластинки, зъбни колела, пружинки и колелца седеше някакво чудновато желязно човече. То изскочи като пружинка от кутийката, залюля се на тънките си смешни крачка, които бяха направени от пружинки, и започна да разглежда моливчето.

— Ти кой си? — попита то учудено.

— Аз ли?… Аз съм вълшебен художник! Казвам се Моливко. Мога да рисувам живи картинки.

— А какво е това — живи картинки?

— Ами, ако искаш, ще нарисувам птичка. Тя веднага ще оживее и ще литне. Мога да нарисувам и бонбонче, което можеш да изядеш…

— Не вярвам! — възкликна Сръчко. — Такива работи не стават! — И се засмя. — Не стават!

— Вълшебниците никога не лъжат — обиди се Моливко.

— Добре тогава, нарисувай самолет! Ще видим какъв си вълшебник, ако казваш истината.

— Самолет ли? Аз не знам какво е това самолет — призна си Моливко. — По-добре да нарисувам морковче. Искаш ли?

— Не ми трябва морковче! — рече Сръчко. — А ти наистина ли никога не си виждал самолети? Просто смешно!

Моливко отново малко се обиди.

— Не се смей, моля ти се. Щом си виждал всичко, разкажи ми за самолета. Какъв е, на какво прилича? А пък аз ще го нарисувам. В моята кутийка има блокче с картинки за оцветяване. Там са напечатани къщички, птички, морковчета, краставички, бонбончета, кончета, пиленца, кокошки, котки и кучета. В него няма нищо друго! Никакви самолети!

Сръчко подскочи и пружинките му звъннаха:

— Картинките в твоята книжка не са никак интересни! Добре тогава! Ще ти покажа самолет. Той прилича на голяма, голяма дълга краставица с крилца. Аз ще направя модел на самолет от „Конструктор“.

И още неизрекъл, Сръчко скочи в кутийката.

Той тракаше с металните пластинки, търсеше нужните винтчета, зъбни колелца, завиваше ги където трябва, сръчно работеше с отвертката, чукаше с чукчето — чук, чук, чук! — и през цялото време си тананикаше тая песничка:

Всичко знам да правя сам!

Аз конструктор съм голям!

Всичко правя сам, сам, сам!

А Моливко измъкна от джоба си цветни моливчета, помисли-помисли и нарисува краставичка. Прясна, зелена, с пъпчици. След това и нарисува крилца.

— Ей, Сръчко! — повика го Моливко. — Ела да видиш! Нарисувах самолет.

— Една минутка — обади се майсторът. — Само да му прикача перката — и самолетът ще бъде готов. Вземаме винтчето, пъхаме перката… Чукваме веднъж, дваж… и готово! Сега ще видиш какви са самолетите!

И Сръчко изскочи от кутийката. В ръцете си държеше самолет. Съвсем като истински! Ала за тоя самолет аз нищо няма да разказвам. Защото всички деца са виждали самолети. Само Моливко никога не беше виждал.

— Ах, колко хубаво си го нарисувал! — рече той.

— Какво приказваш — усмихна се майсторът. — Аз не мога да рисувам. Направих самолета от „Конструктор“.

И изведнъж Сръчко видя краставичката, прясната зелена краставичка.

— Откъде взе тази краставичка? — учуди се той.

— Това е… това е моят самолет…

Майстор Сръчко затрепера с всичките си пружинки, зазвъня, па като прихна!

Какъв присмехулко е този Сръчко! Залива се от смях, сякаш някой го гъделичка и не може да се спре.

Моливко много се обиди. И тозчас нарисува на стената облаче. От облачето рукна истински дъжд. Намокри Сръчко от главата до петите и той престана да се смее.

— Бррр… — рече Сръчко. — Откъде се взе този отвратителен дъжд? Мож-же да ръж-ждясам!

— А ти защо се смееш? — извика Моливко. — Нали сам ми каза за краставичката!

— Ох, не мога повече! Ох, не ме разсмивай, ще се разглобя… Ама че самолет! Защо си забучил в краставичката тия кокоши перца? Ха-ха-ха! Такъв самолет няма да полети.

— Ще видиш, че ще полети! Крилата ще полетят, и самолетът ще полети.

— Че къде му е моторът на твоя самолет? Къде му е кормилото? Без кормило и без мотор самолетите не могат да летят!

— Тогава седни на моя самолет! Ще ти покажа летят ли, или не летят — рече Моливко и възседна краставичката.

От смях Сръчко просто се строполи върху краставичката. И в същия миг през отвореното прозорче духна вятър, неочаквано крилете се размахаха, краставичката трепна и полетя като истински самолет.

— Олеле! — извикаха едновременно Моливко и Сръчко.

„Бам! Бум!…“

И прясната краставичка, истинската зелена краставичка, излетя през прозореца и пльосна на земята.

Наистина. Самолетът нямаше никакво кормило. А нима може да се лети без кормило? Разбира се, не може. И ето че самолетът се разби. Крилцата му отлетяха встрани. Вятърът ги грабна и ги отнесе върху покрива на къщата.