Стефан Дичев
Равни колиби (1)

1

Когато закритата с чергила каруца влезе в двора на селския ага, там вече гъмжеше от разседлани коне. И навред заптии. Ядяха. Миеха се. Кърпеха се или се бореха.

Юмер, грубоват, симпатичен турчин на средна възраст, завърза поводите на коня за климията и слезе от каруцата. Брадясалото му кривоносо лице изненадано оглеждаше шумната тълпа. Все мъже. И все заптии. Какво става тук, закъде са тръгнали тия, мислеше си той. Но разсеяно и уморено, защото си имаше достатъчно свои грижи. Пък и не беше любопитен.

— Ти си лежи, лежи си! — успокои той жена си, скрила се под чергилото. — Аз само ще разпитам за прохода и веднага ще се върна.

Пътем той срещна Драгни, ратая българин; носеше котле с димяща чорба.

— Спри да те питам, бе аркадаш!… — рече. — Ама спри де!…

— Чорба за бея нося, аго… Прощавай, бързам! — с привичен страх отвърна ратаят.

И отмина. А Юмер неволно тръгна подире му. Насмешливо си говореше: Ага ме нарече; какъв ага съм аз, ой аллах!…

Насреща, под навеса, с мъка подвил късите си крака, се разполагаше дебел пълнобузест османлия. Хаджи Билал му беше името. На главата му чалма, същинска тиква. На врата — гердани като у жените. А на паралията пред него паници, хляб, суджук. И тъкмо там спря Драгни, пред хаджи Билал. Насипа с черпак в паницата още врящата чорба. Поклони се, пожела приятен обяд. Но хаджи Билал дори и не посегна за лъжицата. Очите му, потънали в тлъстина, не се откъсваха от изстъпилия се наблизо заптийски началник. Защото това не беше друг, а самият Ибрахим бей. Дяволито намигвайки, неизменният Узун Гирай му поливаше с ибрика и беят, разголен до кръста, миеше се и сладостно пухтеше.

— Аа… а… а! — викаше той и се пляскаше по косматите гърди. — Благословено нещо е водата… Още, още поливай, Узуне!… Ааа!…

— Ама хайде, бей, хайде джанъм, ще изстине чорбичката!… — не изтрая и ласкателно го подкани хаджи Билал. Чудеше се какво толкова хубаво намира в студената вода Русчуклията. За него самия най-висша радост бяха хапването и сънят.

— Е, като си рекъл да ядем и да вървим, хаджи — приближи го най-сетне бинбашията.

Облякъл се беше. Кръглото лице — свежо. Черната брада — къдрава и влажна.

— Какво, дойдоха ли ония, твоите? — попита той, когато хвана лъжицата и шумно засърба.

Сърбаше и сумтеше. Защото това неделно пладне беят беше в слънчево настроение. Също като времето.

— Кои, ратаите ли?… — заклима хаджи Билал. — Сега пък на черкова отишли…

— Как на черкова?… Аз няма да ви чакам вас!…

— Ама ти нямай грижа, бей… Яж, хапни си, че си и пийни!… Аллах! Ще ги доведе той, чорбаджи Дръндьо!… Нямай грижа!… — убеждаваше го хаджи Билал и мазна усмивчица се разливаше по още по-мазното му лице. А може би и за да подсили думите си, той лекичко се оригна.

— Наздраве!… — кимна Ибрахим, но мисълта му вече препускаше нанякъде.

— Не искам да го знам аз твоя Дръндьо! — продължи. — Доведе не доведе ратаи, аз тръгвам! — поклати той заканително глава. Все пак слънчевото настроение не го напусна.

— Ама ти снощи ми обеща, бей!… Аллах е свидетел, обеща ми!

— Снощи за снощи!… Казах ти, че тръгвам да завардя прохода.

Внезапно изпъкналите очи на бинбашията съвсем се ококориха. Открил бе спрелия недалече от тях Юмер. Подозрение блесна в погледа на заптийския началник; ръката му неволно откопча кобура на револвера. Защото напоследък за него всеки непознат беше станал подозрителен.

— Ти кой си?! — викна той остро и без да снема погледа си от непознатия.

— Кой, аз ли?… Ами… аз, таквоз, жената водих на хекимина в града, че се връщам… — нерешително запристъпя Юмер.

— Я! Че аз тебе те знам бре! — възкликна учудено хаджи Билал. — Ти нали… дето си от Равни колиби… Нали си от Равни колиби, а?!

— Оттам сме, хаджи Билал ага! И аз те знам и затова рекох…

— Ха! Как няма да ме знаеш!… Че нали горният ми чифлик до вашето село допира бре — рече горделиво и самодоволно хаджията. А не преставаше и да сърба чорбата си на големи, шумни глътки.

— Вие кога най-сетне ще ми продадете мерата си? — сети се той внезапно.

— Мерата… амчи тя, мерата, си е селска, ага…

— Селска била, ха-ха! Виж го… Ама ти смешки приказваш, бе човек… Че аз не знам ли, че е селска!

— Какво искаш ти? Защо клечиш тук? — попита Ибрахим с пълна уста.

Юмер съвсем се смути.

— Рекох… нали такова, казват… Нали с каруцата жената водих на хекимин, та, ако пътува някой през прохода, да вървим, рекох, с него!…

— Ей го още един плашлив!… — викна Ибрахим. — Ама тоя, Баш комитата, ви е взел страха на всички ви бре!… — разсмя се той гръмко.

И дори не видя как ратаят Драгни трепна и как веднага даде ухо на разговора.

— Ама засрамете се, бе правоверни! — продължаваше да се смее и да дъвче беят. — То кой го знае къде се е скрил сега в миша дупка оня хаирсъзин, а вие: пази ме, та пази ме!…

— Аз за никакъв комита не знам, ефендилер — заоправдава се Юмер. — Аз защото жената на хекимина водих…

— Как? Не си ли чул?

— Ама аз… Нали се е случвало там, в прохода, разбойници…

— Че от тоя по-голям разбойник има ли бре!… Тъй ли е, хаджи Билал ага? Речи му на тоя аджамия!

— Този е той, този е — потвърди веднага и с омраза агата. — Разбойник не, ами Баш разбойник. На царщината динена кора слага той!…