Петър Христозов
Царски гамбит (8)

8.

Симеон Втори щеше да се завърне в България точно петдесет години след прогонването му от комунистите и земеделците, обединени в Отечествения фронт от Георги Димитров и дошли на власт на 9 септември 1944 г. Той не разчиташе на спонтанно и всенародно посрещане. Бяха се сменили няколко поколения българи, заразени от атеизъм и болни от амнезия за Бог, Цар и Отечество.

Царят беше разчел точно възможностите си. Седем години след свалянето на Тодор Първи от Правец на 10 ноември 1989 г. демокрацията продължаваше да бъде подвластна на Държавна сигурност и на партийните пари на бившата комунистическа партия. Възстановените буржоазни партии бяха по един файтон хора и бързо се напълниха с властогонци и провокатори. Завърналите се от емиграция лидери зачакаха със страх какво следва да се случи, повечето избягаха отново.

Това, което сменящите се едно след друго правителства наричаха политика и реформи, беше ликвидация на стопанството, довеждане на държавата до финансов банкрут, разчитане на чуждестранни помощи. Близо милион млади и умни българи избягаха на Запад. Човекът на КГБ в САЩ и външен министър Стоян Ганев поиска от трибуната на Народното събрание да съди Съветския съюз. Лидерът на турската партия в парламента Ахмед Доган пък посочи, че пътят на българите към Европа минава през Босфора.

В Мадрид Симеон Втори следеше изтръпнал събитията. Дойде на власт обаче правителството на Иван Костов и границите на България се позатвориха. Политиката се насочи към НАТО и Европейския съюз. Монетарно финансите се позакърпиха чрез Германия, Парижкия клуб, Световната банка и Международния валутен фонд. Усети се някакъв подем. Ала се завихри и невиждана корупция, организираната престъпност пое търговията; основната икономика, ръстът и приходите останаха в сянката на престъпния бизнес. И въпросът какво да се прави надвисна отново над всички.

— Наивниците в България май се раждат по-често от другаде — въздъхна Симеон Втори пред сина си, княз Кирил.

— Когато човек седне на масата за покер, първо се оглежда за канарчето, нали? — попита съветникът на президента на републиката.

— И ако не го откриете, то канарчето ще си ти. Знам това още преди да се родиш. Как бързо обеднява България!

— Общата сума на парите, излезли от България и странстващи по света, е около 1 милиард и 774 милиона долара. От тях 1 милиард и 400 милиона долара са депозити на български банки в чужди трезори.

— Какво показват изследванията на агенциите? — поиска повече подробности бащата.

— Според анализаторите на „Суис мъни“ българските депозити в швейцарските банки рязко са скочили с около 300 процента, със 154 милиона франка или 111 милиона долара, тоест от 80 на 235 милиона франка.

— Такъв темп сигурно е от най-високите в света?

— В сравнение с влоговете на Гърция и Турция в швейцарските банки е нищожен. Там цифрата вече е 11 милиарда франка. По-интересното е друго: всичките български пари са така наречените депозити за доверително управление. Този финансов продукт се предлага при абсолютна конфиденциалност, освободен е от плащане на данъци и се прилага, когато в банката пристигне клиент с голяма сума в брой.

— Току-виж, излязло истина, че преди избори партийните пари минават през чужда банкова система. Лесно се краде в бедна страна като България!

— Понякога се чудя защо издържате благотворителния ресторант „Комондоре“, дето е до нашата къща. Там гъмжи от български емигранти и една част от тях си играе непрекъснато на гоненица с испанската полиция на площад „Пуерта дел Сол“. Истинска напаст са, а вие не само ги храните, но и ходатайствате за освобождаването им, когато попаднат в затвора „Карабанчел“.

— Така е.

— Защо го правите?

— Ти не знаеш какво е да си беден, ала аз помня.

— Но това са бандити, рекетьори и сутеньори. В Мадрид румънците ограбват поляци, а поляците — румънци. Единствено българите нападат земляците си.

— Защото не знаят чужди езици — опита да се усмихне Симеон Втори.

— Но други неща знаят, и то много добре. Пускат например мухата, че българският народ е зле, и призовават испанците да помогнат. След няколко дни мадридското милосърдие вече се продава по битпазарите.

Симеон Втори също знаеше едно-друго по тази тема:

— В Лондон има един български милионер, който е забогатял по същия начин през първите години след промяната в България.

— Сигурен ли сте? — княз Кирил нямаше нужда да пита за името на човека, за когото с баща си отдавна спореха.

— Напълно.

— Но Спас Русев е уважаван бизнесмен, с пари, спечелени в Гърция, Иран и САЩ, успешно работи и печели от комуникации.

— Той едва ли е рязал кабели от телефонни кабини, не е снимал влюбени мъже в сюблимния момент, за да ги изнудва за пари. Просто е „спечелил“ първите си десет милиона в България от разпродажбата на чуждестранни помощи със съдействието на Държавна сигурност, правителството и президента.

— Заслужава ли да се помага на такъв народ?

— Изключенията потвърждават правилото. Не искам българите да се превръщат в автокрадци и наркомулета. Има достатъчно от тях дори тук, в Мадрид. Това ме обижда! От друга страна, аз уважавам изобретателността на българина, дори тази на Спас Русев. Не ме гледай така изненадано. Тук имаше един, който „живееше“ с шеф на испанската телевизия — гей, и получаваше от „любовницата“ си солидна рента, в София му викали Барона.

— И него ли извадихте от затвора „Карабанчел“?

— Не, воайора му, дето ги беше снимал, докато се мляскат.

— Наясно сте що за хора са днешните българи, това е добре, но за да ги управлявате, ще ви трябва екип.

— От „великденчетата“, върху които ми обърна внимание, май първо трябва да привлечем Милен Велчев.

— Той е име във финансовите среди на „Мерил Линч“.

— Вижда ми се мрачен, дори потаен. Да не ми създава ядове?

— А за Николай Василев помислихте ли?

— Вижда се, че е амбициозен, но дали амбициите му са с покритие? Любка Качакова ли ти го препоръча?

— Тя.

— Добро дете. Сигурен съм, че ще се развика, ако първите двама започнат да крадат. Какво ще кажеш за професор Стив Ханке?

— Скъпо ще струва.

— А професор Владимир Квинт?

— Той е само икономист.

— Именно. Искам да успея отведнъж.

— Ще трябват пари, много пари. Откъде ще ги вземете?

— Ще амнистираме изнесените български капитали. В Турция и Италия вече го направиха. Германия се готви. Разчитам на арабите и евреите.

— Няма да дадат.

— Защо?

— България има да получава от тях.

— Май не съм много добре ориентиран икономически.

— Но финансово — отлично.

— Не съвсем, не съвсем. За президент може би ставам, но за премиер?

— Мога ли да си позволя един въпрос, да го нарека, сакрален. Просто да си кажем нещо като мъж на мъж?

Симеон Втори отдавна очакваше този разговор. Знаеше, че князът няма да му го спести; сам го беше възпитал да разговарят винаги и за всичко откровено, ала все пак му се искаше да остане колкото се може по-дълго насаме с мъката си.

— Защо не? Достатъчно възрастни, аз дори вече стар — помъчи се да се усмихне Симеон Втори.

Княз Кирил се поколеба дали да продължи, но ако млъкнеше насред думата, баща му, болезнено чувствителен човек, щеше да се засегне. И Кирил преглътна:

— На всяка цена ли искате да се завърнете в тази страна?…

— Не в тази страна, а в моята родина — сопна се Симеон Втори.

— Простете, в отечеството. Но вие не сте българин, защо се срамувате заради българите?

Главата на Симеон Втори се люшна като от плесник. После царят в изгнание закова с поглед сина си.

— Аз съм българин много повече от всички българи, които малко да ги притиснат, и са готови да се откажат от отечеството, да се докарват на чужденците, да го продадат и да го забравят. Може да ти се стори странно, но твоят дядо, цар Борис Трети, е бил възхитен, когато научил, че Георги Димитров е заявил пред съда на Хитлер и Гьоринг: „Аз се гордея, че съм българин, господа.“ И цар Борис Трети е бил готов да приеме Георги Димитров в България след процеса в Лайпциг през 1933 г.

— Защо не го е сторил?

— Правителството отказало. Направили се по немци от баща ми и по хитлеристи от германците. А после демагогствали и изкарвали него фашист. Ето още една от лъжите на историята, която засяга и теб.

— И все пак в хрониките пише, че Георги Димитров не се е завърнал в България, а е отишъл при Сталин. И нали после, през 1946 година, той именно ликвидира монархията, низвергна ви и ви обрече на половин век изгнание, пропускам ли нещо?

— Само една немалка подробност, че Димитров в България щеше навярно да бъде убит, както и моя милост — посечен от комунистите.

— Такава ли била играта?

— Не, такава е голямата политика. А истинският политик трябва да предвижда поне петдесет години напред.

— И вие изчакахте?

— Принуден бях…

— Вие? И как е било възможно?

— Дипломати на цар Борис Трети услужват на Сталин през есента на 1941 г., когато войските на Вермахта са пред Москва, за да се спре операцията „Дранг нах Остен“ от плана „Барбароса“ и да се подпише примирие между Третия райх и Москва.

— Истина ли е това?

— Факт, потвърден от самите български дипломати след войната. Срещал съм се с тях. Докато съветските емисари в тези най-секретни преговори са разстреляни после от Сталин.

— Какво го е накарало да постъпи така?

— Обратът във военните действия. На бойната сцена командва Жуков, а от Сибир и Далечния изток са придвижени бързо свежи дивизии. Това е първото поражение на Хитлер.

— Има ли пръст Сталин в решаването на съдбата ви? — Този въпрос неведнъж го бяха подхвърляли на княза в компания и в Мадрид, и в Лондон, и дори в Ню Йорк.

— Една от легендите е, че Сталин бил заповядал на Георги Димитров: „Косъм да не падне от главата на малкия цар Симеон.“

— А истината?

— Тя е, че ни изведоха от България до Истанбул и Кайро с охраната на ДС и КГБ, която се държеше с царицата, мен и леля ти Мария Луиза изключително акуратно, дадоха ни и пари.

— Да не би сега за връщането ви в България да разчитате и на съгласието на Русия?

— Както и да ти звучи, така е.

— Разбирам.

— Не знам дали обаче можеш да разбереш, че аз винаги съм бил възрастен. И когато на шест поех короната, и когато три години по-късно трябваше да поема кръста на изгнаник. Ала изгнанието се оказа най-доброто училище за един цар!

Спомените връхлетяха Симеон Втори. Никога нямаше да забрави Владо комуниста, дето караше трактор в чифлика им до Врана. Той имаше болно дете и може би затова царят го протежираше, макар Владо да беше комунист още от 1923 г. Когато на сбогуване с царицата стигнаха до него, той, мъжът като планина, падна на колене и поиска прошка: „Не мислех, Ваше Величество, че ще се стигне дотука.“ Забравя ли се историята с машиниста на специалния влак на границата до Свиленград! Влакът спря посред нощ и повече не помръдна. Чакаха капнали — емоционално и всякак, — а влакът така и не тръгваше. Царицата поиска обяснение от генерал Мархолев, когото комунистите им бяха придали за адютант. „Машинистът, Ваше Величество, отказва да мине границата. Готов бил да го разстрелят, но да не бъде той човекът, който да ви изведе от страната“ — не скри причината генералът.

Всичко това Симеон Втори беше разказвал на синовете си и се надяваше един ден те да го споменат пред внуците му. Ставало беше дума и защо постъпи във „Вали фордж“ в Пенсилвания. Традициите го задължаваха да е изкарал известен войниклък, оттам му е и офицерската стойка. Следва право, политическа икономия. Но трябваше да започне веднага работа, за да осигури гръб на семейството. Не му тежеше да работи по дванайсет часа и когато беше организатор, и после бизнес консултант в хотелската верига „Евробилдинг“, в сдружението „Томсън-Бранд гранд пюблик“ за Испания, в „Лона“ за Мароко и в други туристически агенции. А след работа четеше до един след полунощ. С книга в ръка се спасяваше от губивремето по летищата и самотата в хотелите. Цар, а?

— Питаш ме, на всяка цена ли искам да се върна в България и да я управлявам? Резонен въпрос, след като петдесет години съм понасял всички неудобства и нито едно предимство на царската корона.

— Тогава наистина защо? — почти извика княз Кирил.

— Защото Кобургите са владетели от десети век, сиреч от хиляда години. В Германия, Англия, Франция и Италия. Това са десетки генерации, които са работили или са били възпитавани и школувани с една и съща задача — да управляват. В това има и традиции, и генетика. Аз вярвам в това…

— Но реално осъществимо ли е днес?

— Съвсем реално. Винаги съм гледал на живота без каквито и да е фантазии и съм убеден, че това е нещо много полезно за душевното и умственото равновесие. Може донякъде да съм повлиян от Декарт, нали съм френски възпитаник, но съм черпил от различни култури, движил съм се в различни светове, сблъсквал съм се с какво ли не и мога да твърдя вече и от личен опит, че има неща, с които човек се ражда и ги има, не може да ги научи.

— Повлияла е майка ви?

— Не само повлияла, тя ме научи и възпита в родолюбие, морал и религиозност. Също и на доверие, на доблест и дълг. На баба ти най-вече дължа чувството за отговорност пред историческия дух на мисията ми. Мога да сравня августейшата царица Йоана с княгиня Клементина, дъщерята на Луи Филип и майка на Фердинанд Първи.

— Това сигурно ви е помогнало изгнаничеството да не ви озлоби.

— Днес аз почти благославям своето изгнание. Гледам повече към световния театър и това сигурно има по-голям ефект за България, отколкото ако бях живял през цялото време в отечеството и си служех само с нашенска оптика. Сега аз имам късмета, а защо не и привилегията, да гледам на България като на една държава на световната сцена.

Княз Кирил се замисли…