Петър Христозов
Царски гамбит (4)

4.

Генерал Семьон Цвигун се водеше първи заместник и дясна ръка на шефа на КГБ Юрий Андропов. А всъщност беше личен осведомител и довереник на господаря на КПСС и на Съветския съюз Леонид Илич Брежнев. Генерал Григор Шопов имаше същата участ и играеше подобна роля за Тодор Живков в България. Двамата генерали бяха приятели. Цвигун — руски националист, а Шопов — прагматичен полицай, чуждите тайни си бяха само негови.

През 1979 година студената война беше в разгара си. Лятото във Варна изтичаше. Богата и спокойна почивка. Семьон Цвигун обичаше да се излежава на слънцето, а Григор Шопов да плува дълго сам в морето. Ала има ли отдих за контраразузнавача? Шпионинът почива само когато е мъртъв.

— Приятелю, не ти ли се струва, че Льоня и Тато крият нещо от нас? — попита Шопов.

Генералите бяха приседнали привечер на по едно-две, а защо не и повече изстудени твърди питиета.

— Не те разбирам — каза лениво Семьон, но вътрешно се изпъна като пружина.

— Ами ние, българите, в Мадрид си имаме и цар — продължи Шопов тихо, със сведен поглед. Шефът на Държавна сигурност си бе изработил такъв маниер: стрелва само за миг поглед в лицето на събеседника, после срамежливо навежда бялото си, с опъната гладка кожа лице. — Царят ни е вече трийсет и три години изгнаник, живее в Испания под покровителството на диктатора Франко, а майка му, царица Йоана, вдовица на цар Борис Трети, е в Португалия, доскоро при Салазар.

— И как е сега царицата там? Нали през 1974 г. Салазар си отиде, свалиха го португалските капитани със заговор, народът въстана. Ние се надявахме на революцията…

— Червените карамфили…

— Надявахме се да направим Португалия социалистическа, след като не успяхме с Испания през 1936 г. Пак не стана. Лъжесоциалистите на Марио Соариш ни измамиха. През 1975 г. пък умря генералисимус Франко и го погребаха с почести, след като възстановиха монархията и на кралския трон се възкачи някой си Хуан. Жалко.

Генерал Семьон Цвигун беше груб човек с казашки корен, пък и какъв друг да бъде, след като дедите му са влизали в бой с радост и с един замах на сабите си в движение са разсичали от шията до кръста враговете, без значение дали са бойци или стачкуващи питерски пролетарии.

— Натъкнах се на нещо странно — завърна разговора към целта си Шопов. — В последно време от България към Португалия и Испания са изтекли трийсет милиона щатски долара.

— И вашият Тодор Живков не знае нищо за това?

— Направо го попитах. Като разбра, че не разполагам с доказателства, той се засмя и рече да не би да подозирам, че въпросните долари отивали в личната му сметка. А всички знаят, че той няма такава.

— Стара кримка като теб обаче не може да не знае нищо, Григорий, така че карай нататък!

— Има една наша фирма, „Имко“, в Испания и Португалия, касичка на техническото разузнаване.

— А ти, доколкото ми е известно, с това разузнаване не мелиш…

— Направо съм им контра, но тези трийсет милиона долара не са у тях.

— А у кого тогава? Да не е пак някаква история с реекспорт като с нефта, който почти ви подаряваме?

— Преведени са по две лични, доверителни сметки: десет милиона в Португалия и двайсет милиона в Испания. И тъкмо мой агент им влезе в дирите, парите изчезнаха. Сега търсим дали са прехвърлени в САЩ или в Швейцария.

— А защо не в Лондон? Мисля си за „Мерил Линч“.

— Мислиш или знаеш, Семьон?

— Не, наистина. Но зная, че шах ин шаха на Иран Реза Пахлави подари на Тодор Живков четиридесет милиона долара. Вие нали се обичате и с Марк Рич, и с Робърт Максуел?

Кафявите очи на Григор Шопов помръкнаха.

— Сега в Ирак са аятоласите — едва отрони той.

— Парите не се променят, Григорий, сменят се само собствениците им. Днес Асадолах Асгаролади върти в Иран и по света четиристотин милиона долара. Партньор на брат му Хабиболлах е отново Марк Рич. И ако щеш вярвай, те не са араби, а потомци на древен еврейски клан от търговци на чаршия, когато са приели исляма преди няколко поколения.

— Още една причина САЩ да мразят Иран — каза Шопов и подхвърли, сякаш просто му бе дошло на езика: — Ала къде са тези пусти наши трийсет милиона долара?

— Не искам да ти излизам с номера на вашия Тато, но да не се съмняваш и в КГБ?

— Не, разбира се.

— Тогава защо намесваш името Леонид Брежнев? Мен ако питаш, аз отдавна се съмнявам в твоя Тодор Живков.

Григор Шопов веднага отвърна на удара:

— Няма ли в тази работа пръст дипломацията?

— И от къде на къде?

— Ами нали искате да възстановявате дипломатическите си отношения с Кралство Испания?

— Скоро ще е факт.

— Не мога обаче да се отърва от чувството, че за това ви помагат Йоана и Симеон Втори.

Цвигун се намръщи, сякаш му бяха намекнали, че има „къртица“ в службата му. Двамата с Шопов бяха приятели и колеги, заемащи едни и същи постове, но все пак казакът имаше самочувствието, че е по-голям генерал, както и че службата му е от по-висша група.

— Чуваш ли се какви ги говориш! Ще ти дам един съвет: ако не те сърби да загубиш хляба си заедно с Тодор Живков, спри да се ровиш във външните работи на Съветския съюз!

Григор Шопов отвърна на заплахата с тъжна усмивка:

— Аз не обичам да сменям началниците си, Семьон, затова наистина ще си отида с Тодор Живков. Край! Ще си държа езика зад зъбите, но съм изненадан, че ме открехна.

— Нищо не съм ти казал! Нищо не си чул! Изобщо не сме разговаряли, Григорий! Запомни това, за да не изпревариш Тодор Живков.

Разговорът загрубя отвратително. Генерал Цвигун подкара на екс, а Шопов потъна в мислите си. После, без да му трепне окото, наруши забраната. Нека другарят казак не забравя, че са във Варна, на българска територия:

— И все пак кой плати за царската услуга? Мисля, че е моят началник.

— Ех, Григорий, пак обсъждаш заповед. Не ти е по пагона!

— Ама това са наши, български пари! И излиза, че каним Симеон Втори да се завърне, след като Тодор Живков си отиде. И не само го каним, ами му плащаме и пътните.

— Излиза и друго — махна Цвигун иронично с ръка, — че имаме и да ви даваме, натам ли биеш?

— Не, разбира се, малка страна като нашата винаги ще е зависима от някого.

— Хайде тогава да си припомним едно-друго. Не може да не знаеш, че Сталин е заповядал на Георги Димитров косъм да не падне от русата главица на царчето ви. Това според мен е далновидност.

— А според мен по-скоро е предателство, Семьон. Подлъгваме надеждите на хората, за да ни повярват, а заживяваме всъщност за себе си.

— Много я задълбаваш. Искаш ли да ти оправя настроението с един наш анекдот, който е сред най-заслужилите за златната решетка.

Григор Шопов вдигна чашата си като за тост.

— Карай, приятелю, дано не го знам. Ще ми се да се напия тази вечер.

— Хитруваш, Григорий! И ти си хитрец като всички българи. Чакаш ме да се напия, за да изцедиш това, което иначе никога няма да чуеш.

— Подозираш ме, заплашваш ме, обиждаш ме. Не смяташ ли, че прекаляваш.

— Грозно се получи наистина. Сега ще ти се реванширам. Обичам те, но сам знаеш, че ние с теб и мъртви пак не трябва да си имаме доверие. Тази измама „да повярваш“ е за простосмъртните. Няма поп, който да е повярвал в Бога, вземи за пример проверката в християнството.

— Какво имаш наум?

— Възкресението. Сегашните чудаци даже в науката отново ни баламосват, че имало прераждане. Казакът по време на бой вярва на коня и на сабята си. Изгуби ли ги, напива се.

— Да не забравиш анекдота.

— Такова нещо няма как да се забрави. Може да е анекдот, а може пък да е по-верен и от истина. За моя началник ще ти говоря, пък ти си мисли за твоя Тато.

Григор Шопов умееше да мълчи и да чака. Ако Цвигун се беше разколебал да разкаже вица за началника си, нямаше да настоява. Думата на шпионина невинаги е хвърлен камък. Ала казакът продължи:

— Майката на Леонид Брежнев живяла на село, някъде около Днепропетровск. Усетила, че краят й наближава, тя написала на сина си: „Скъпи Льоня, аз скоро ще умра. Чувам, че си станал най-големият в Русия, даже и в света. Нека видя това с очите си, преди Господ да ги затвори.“ Началството наредило да докарат майка му в Москва, после да я разведат из целия Съветски съюз. За света нямало време, а за Космоса на тия нейни години нямало как. Показали подаръците, които синът й получил от други държавници. То не били луксозни автомобили, сувенири от злато, платина и диаманти! Да не говорим за резиденциите, където синът й живеел, почивал и ходел на лов. „Е, какво ще кажеш, доволна ли си от това, което съм постигнал?“ Майка му го притиснала до себе си и въздъхнала, но не от радост, а от притеснение: „Господи, Льоня, а какво ще правиш, когато дойдат болшевиките?“

Стар виц? Само виц ли? Григор Шопов не можеше да свикне с цинизма на бодигардовете, които се кискат като кралски шутове и сочат с пръст към големите крадци, а за малките, като тях самите, колко безсилни се оказват и КГБ, и ДС. Българският генерал се запита дали и той не е същият. И започна да се налива с водка наравно с казака. За партийния комунизъм Шопов отдавна беше наясно: реализацията на идеала е единствено в отдалечаването му. Тогава защо не и Симеон Втори? И не е толкова чудно, че Тодор Живков пази това в тайна от него. Нали отдавна се изживява като Тодор Първи от Правец, а злите езици го изкарват дори рода с неподминаващия засуканите си прислужници Фердинанд Първи.