Петър Христозов
Царски гамбит (10)

10.

Генерал Бойко Методиев Борисов, отлично сложеният навсякъде и във всичко мъжага, имаше по-висок рейтинг от царя. Постигна го за месеци. Готов беше да се откаже, ама не съвсем. Защото обичаше да го харесват. Дразнеше се, когато сравняваха популярността му с тази на царя. Симеон Втори пък гледаше понякога на полицая едва ли не като на съперник. Сам не можеше да си обясни защо.

Преди пътищата им да се пресекат, Бойко Борисов вече имаше всичко, за което българският мъж мечтае — пари, жени, власт. И въпреки това се зарадва, когато му предложиха да охранява Тодор Първи от Правец. Да го пази само през деня; нощно време грижата щяха да имат верни хора от бившата ДС. Бойко Борисов не се обиди, това за него бе въпрос на чест. А когато го поканиха да поеме отговорността за цялата сигурност на Негово Величество Симеон Втори, той прие по-скоро от чувство за дълг, отколкото заради бизнес интерес. Изобщо не смяташе, че по този начин ще се превърне в слуга. За него доверието беше по-важно от богатството и благините на временната и крайно несигурна власт.

И той воюваше отдавна за това доверие. Успя в тепиха на средните като него бабаити, пред по-големите се усмихваше, според някои учтиво, според други — подмазвачески. Хората на Иван Костов и личното му ченге генерал Атанас Атанасов се опитаха да го вербуват. Не успяха. Беше вече достатъчно силен и финансово благодарение на рамото на жена си Цветелина Бориславова.

Симеон Втори направи пожарникаря, каратиста и бодигарда, както се казва, от раз генерал и главен секретар на МВР. Своите му завидяха, неприятелите се скриха в черупките си. Бойко Борисов се почувства велик, в очите на хората той се оглеждаше като Джингиби. Преследвани и наплашени от крадци и убийци, те припознаха в него родния Робин Худ. Малко бяха тези, които си задаваха въпроса: откъде изникна този спасител и закрилник и действително ли е толкова умен и решителен? Той беше винаги пръв на мястото на събитията и пръв си позволяваше да съобщава и коментира това, до което службите се добираха.

Сега обаче Симеон Втори изобщо не направи опит да скрие недоволството си.

— Какво има да делите с министъра на финансите? — подхвана министър-председателят своя генерал.

— Нищо — не забави отговора си Бойко Борисов.

— Как нищо, той иска оставката ви?

Бойко Борисов нямаше вид на изненадан. Впери топлия си кафяв поглед в царя и изрече нещо, което отдавна беше заредил в главата си:

— Ако вие я поискате, господин премиер, ще я подам веднага. Тук съм заради вас.

— И все пак, генерале, крушката си има опашка.

— Милен Велчев се заяжда. За някаква моя кола и парите в банката на жена ми. Докладвал съм ви.

— А той?

— На колегите понамирисва. Господин премиер, нека моят министър и Велчев се разберат помежду си. Полицията не може да не следи и да не събира доказателства. Сам виждате какво става при тази тромава съдебна система.

— Ама за съжаление не й е само това кусурът.

— Всички го виждат.

— Виждат го и в полицията.

— Така е. Но ние се чистим, а те си стоят.

— Досега основният проблем между МВР и Международния фонд е относно данъчната полиция.

— Според мен тя е излишна. Тогава от фонда да съкратят половината от главната си данъчна дирекция. „Агентите на короната“ са достатъчни на министър Велчев.

— Какво, и там ли понамирисва, както се изразихте?

— Не, англичаните си свършиха работата. Но под кожата им се завря лицето Димитър Толев, и то като подпомагащ ги в разузнаването. А той е поизцапан още от Пловдив — покрай турците, кюрдите и контрабандните канали на бившата ДС. Изобщо алчен, но и предан човек.

— Не очаквах това.

— За нас не е изненада. Чакаме го да цъфне.

— А тук, в София?

— Също. Особено на летището. Изобретателността на наркотрафикантите е безкрайна, какво ли не използват: маймуни, папагали, змии, книгите за Хари Потър и дори контейнери със сърдечни клапи за присаждане.

— Имат ли нещо общо със старите канали?

— Щафетата се предава от човек на човек. — Бойко Борисов замълча за миг, подсмихна се и изтърси: — Контрабандата е като публичен дом, сменят се само мадамите. А таксите и отчисленията за помагачите растат, разбира се.

Симеон Втори реши да влезе в тон с генерала:

— Няма ли сутеньори и сред полицаите?

— Има, особено сред икономическото направление на Националната служба за сигурност. Още плаче о.з. генерал Атанас Атанасов за нея.

— И каква е неговата роля?

— Щяхме да попитаме Поли Пантев и Макарона, ама Бог да ги прости.

— Не чисти ли полицията изгорелите си „съдружници“, генерале?

— Криминалните романи и американските екшъни не влияят на работата ми, господин премиер.

— То нашенските истории ги удариха в земята.

— И още ще ги засенчват.

— Какво, да не би да се задава нещо ново?

— И още как, при това съвсем наскоро. Пак с трупове.

Симеон Втори обаче като че ли не остана особено изненадан.

— Подайте си оставката — върна се неочаквано той към началото от срещата им.

— Имате я веднага — не се отметна от думата си генералът.

— Няма да ви я приема, но вие все пак я подайте.

— А министър Велчев?

— Той иска да покажете снимките от яхтата в Монако и този цирк около него да свърши. Но вие няма да сторите това, сещате се защо.

— Играе карти с Доктора, значи и той не иска.

— Разбира се. Но за скандала, генерале, сте виновен вие. Отмъстихте си. Сега пък аз ще го накарам да си подаде оставката и както казват младите, работата ще заспи.

— Как ще заспи? Не ви разбирам, господин премиер.

— Просто ще бъдете квит.

— А Доктора и Самоковеца?

— Ще ви трябват доказателства. Всъщност не е ли това новата ви голяма работа?

— Американците може да се засегнат, господин премиер.

— Ще видим. Научихте ли повече за Самсунга?

— Напредваме. Вече имаме пълното проследяване на старите канали на бившата ДС. Те не започват и не свършват с Веселин Балевски, който беше „съветник“ на Иван Костов. Дясната ръка на Иван Костов и Христо Бисеров в получаването на пари за СДС, ако трябва да бъдем точни, е Константин Димитров-Самоковеца. Замесени са и хора от НСБОП. Разполагаме със снимки на лица и джипове пред „двореца“ на Косьо, но всички са правени нощем. Колкото до Иван Тодоров-Доктора, той е продукт и на Спас Русев, мащабът му е целият свят.

— Не ми се виждате уплашен.

— Ще се справим, господин премиер, има и по-големи.

— Илия Павлов?

— Не.

— Васил Божков?

— Най-големият е Малкият Фатик, покръстен брат на Илия Павлов. Може би най-богатият човек в България.

— И как така?

— Те са цяла фамилия. Кюрди. Бащата, Големия Фатик, умря в Париж почти едновременно с Тодор Живков. Бяха съдружници. По-скоро Големия Фатик беше банката на Тодор Живков в България и на Запад.

С някои от делата на тази фамилия още дворцовото разузнаване беше запознало Симеон Втори. Историята с каптагона. Проиграните милиарди на България с участието, казват, на Андрей Луканов. Старият Шабан, или Големия Фатик, бил агент на Американската агенция за борба с наркотиците ДЕА, както и на специалните служби на Световната здравна организация в Швейцария. Германската фирма „Дегуста“ патентовала каптагона с парите на Шабан. Фатик-баща бил против наркотиците; инициатор бил на производството и разпространението на синтетичните психотропни вещества. Французи и американци му имали уважението и навярно с тяхна помощ печелел при продажбата и контрабандата с оръжие в Третия свят.

В България Симеон Втори научи още подробности. Семейство Шабан, или Тюркмен, пристигнало в България през седемдесетте години, получило българско гражданство и се настанило да живее в Бояна, недалеч от Тодор Живков. То било главен дистрибутор на „Кинтекс“, активен сътрудник на ДС и френското разузнаване. Старият Фатик бил довереник на Георги Найденов — „Тексим“. Двамата изкупували на безценица социалистическа валута и с чували я товарели на кораби. После с нея се разплащали в брой в така наречените социалистически страни за стоки, чиято цена в конвертируема валута била десеторно по-висока. Спечелили шест милиарда щатски долара за по-малко от пет години. Руснаците ги усетили и Найденов влязъл в затвора, а Големия Фатик се прибрал в Париж, понеже работел още и за ГРУ при Генералния щаб на съветската армия. Малкият Фатик останал да се лигави в България, покровителстван от личните хора на Живков в ДС. Ала турската МИТ също не спяла и била издала в Истанбул смъртна присъда на Шабан.

— Има ли нещо общо Малкият Фатик със задаващата се „нова работа“? — попита Симеон Втори.

— Не, той се занимава с крадени коли. Цялото семейство ползва български, германски, украински, сирийски и турски паспорти, при това съвсем редовни.

— Автоджамбазлъкът им не е ли прикритие? Казвали са ми, че през 1994 г. в Хасково са се пресекли пътищата на Иван Тодоров-Доктора и Милослав Кръстев, който пък бил незаконен син на Шабан. Говори се, че Малкият Фатик има пръст във взривяването на бронирания мерцедес на Иван Тодоров-Доктора.

— Случайност, господин премиер.

— И това, че шофьорът на Доктора, който умря вместо него, му е препоръчан от човек на Малкият Фатик, ли е случайност?

— Да, както и че този шофьор, бай Йордан Спасков, е бившият личен шофьор на Огнян Дойнов. Щом ви казвам, господин премиер, значи е така.

— И какво би променило мнението ви, генерале?

— Ако скоро убият Малкият Фатик.

Симеон Втори потръпна:

— Вече убиха Илия Павлов. Някаква ужасна серия ли тече, генерале? Кой е следващият?

Бойко Борисов почеса небръснатата си буза.

— Може би Милен Велчев.

— А има ли защо?

— Има.

Двамата потънаха в мислите си. Пръв се окопити министър-председателят и сякаш забравил тежкия разговор, се усмихна на генерала:

— Бях ви помолил за една справка във връзка с проектозакона, който предстои да бъде внесен в Народното събрание.

— Не я взех със себе си, прощавайте. Веднага щом свършим, ще ви я изпратя.

— Няма нужда, просто ми разкажете каквото трябва. Моята памет още ми служи вярно.

— Става дума за едно лично разследване на генерал Григор Шопов, шеф на бившата ДС, против академик Атанас Малеев, чийто зет беше Тодор Живков, и срещу професор Александър Чирков за неотчетени 80 милиона долара от търговия с човешки органи. Имало даже прокурорска проверка, извършена от следователя при Главна прокуратура Николай Орешаров, за ползване на живи донори — осъдени на смърт хора, за които са издавани смъртни актове, че са разстреляни, а всъщност са били прехвърляни нелегално през границата и продавани в чужбина.

— Чудя ви се, генерале, как можете спокойно да говорите за тези неща. Аз целият настръхнах.

— Свикнал съм, господин премиер.

— Нима с подобен ужас може да се свикне?

— Следствието е прекратено, забравете. Имаше едно време страховит филм с такова заглавие.

— Но това не е лош сън или филм за някой като Изкормвана, как може да се забрави?

— Събраните доказателства са унищожени по височайше разпореждане. От проведеното следствие е останало дело за неотчетени пари, грешки и недобори при търговията със сърдечни клапи, само по този повод по-късно академик Малеев и професор Чирков са били разпитвани.

— А ако някой в бъдеще поиска да инвестира в създаването на няколко модерни клиники за мъртви и живи донори, които да поддържат банка с човешки органи за спешни трансплантации?

— Щом това ще помогне за спасяването на човешки живот. Не бива в гроба да се закопават органи, които още са годни.

— Как обаче ще се докаже категорично, че те са взети от умрял човек?

— Прави се протокол, подписват се няколко лекари. Аз вече съм дал съгласието си да бъда полезен и след смъртта си.

— А сигурен ли сте, че няма нарочно да ви убият?

Генералът реагира с широка усмивка.

— Всичко е възможно. В Турция от един бъбрек можеш да си докараш 2700 долара. Докато един индийски или иракски бъбрек се спазарява за 1000 долара. Богатият клиент после ще заплати за него 150 хиляди долара.

— Не ви ли се струва, че ставате малко циничен, генерале?

— Във всеки случай доста по-малко от онзи свещеник в Мексико, който при посредничеството си е поискал един милион долара за бъбрек, за да се спаси животът на милиардер.

— А оня, дето няма дори хиляда долара?

— Погледнете, господин премиер, истината в очите. Из цяла Източна Европа никнат частни клиники. Големи лекари от Западна Европа обсъждат с местни бизнесмени проекти за строеж на болници уж за трансплантация на органи. Защо? Хората са толкова бедни, гладни и отчаяни, че продават телата си на части. В Щатите отдавна работи специална група по проблемите на международния трафик с човешки органи. Знаете ли, че фундаменталисткият ислям не допуска трансплантация на органи, взети от мъртъвци, но разрешава донорите да бъдат живи хора?

— Предполагам, както и че модерните центрове за трансплантация в Израел бездействат навярно заради тълкуванията на ортодоксалния юдаизъм.

— Може и да не бездействат чак толкова. Интерпол е наясно, че стотици израелци пътуват на малки групи по линия на „трансплантационния туризъм“ до Турция, Молдова, Русия и навсякъде, където отчаяни от мизерията продават на части собствените си тела. Другаде пък разчитат на изобилие от мъртви донори заради недотам прецизните и формални процедури при констатиране на мозъчна смърт. Най-активна в това отношение е Южноафриканската република; знаете, че професор Бернар направи първото сполучливо присаждане на човешко сърце. Там частните клиники за трансплантации приличали на многозвездни луксозни хотели.

Бойко Борисов помълча, после попита:

— Как ви се струва, не се ли появява един вид „медицински апартейд“, който разделя човечеството на доставчици и потребители на органи, отново на милиарди и на шепа хора, колкото са в състояние да си го позволят?

— Където има търсене, възниква и пазар. За съжаление, генерале, убийствената мизерия, в която живеят повечето хора по света, ги превръща в потенциални донори и в същото време списъкът на чакащите за трансплантация сигурно нараства всекидневно. А по-високото качество на органите от живи донори превръща търговията с тях в неустоимо изкушение. Медицинските власти по света ще направят по-добре, ако легализират този бизнес и наложат регулации върху него, вместо с бездействието си да създават условия той да се превръща във все по-добре организирана престъпност.

— Значи да си мълчим? — дръпна се предизвикателно генералът.

— Не, разбира се, но я по-добре ми кажете: ще дочакаме ли разкриването на поне едно от мафиотските демонстративни убийства на босове?

Бойко Борисов реши да отговори като човек, чиято оставка вече се подава от джоба:

— Предполагам, очаквате истината.

— Разбира се.

— В такъв случай — едва ли.

— Очаквам да ми обясните защо?

— Това е престъпност, привнесена отвън. Идват. Бум! И си заминават по канали, по-сигурни и от контрабандните.

— Но убиват българи, и то на наша територия.

— От една страна! Големите пари, от друга, се правят навън, тук просто се разчистват сметки.

— Понеже е по-лесно и безнаказано, така ли, генерале.

— Общо взето.

— Критикуват ме, че полицията е безсилна.

— Защо вас, най-напред аз трябва да отговарям.

— Тогава малко правите.

— Щом казвате — наведе глава генералът. Царят-премиер му протегна ръка за раздяла.

Засега.