Петър Христозов
Царски гамбит (13)

13.

Симеон Втори покани на разговор на четири очи следователя Ангелов — шеф на икономическия отдел на Националната следствена служба.

— Готов ли сте, господин Ангелов, на един стопроцентово откровен разговор?

— Абсолютно!

— В такъв случай да я караме направо. Първият ми въпрос е: как бяха провалени българските банки?

— Започна се с изместването на основните акционери чрез увеличаването на капитала.

— И как по-точно ставаше това?

— Отива доверен приятел при шефа на банката, той му отпуска неколкостотин милиона кредит и с тях приятелят купува мажоритарния пакет акции на банката. Капиталът на трезора се увеличава, а участието на досегашните акционери се намалява стотици пъти. Днес никой не знае у кого отидоха банковите активи на бившите държавни фирми. Кой ги придоби, инвестира ли ги в нещо, изнесе ли ги в чужбина?

— Няма ли анализ на централната банка — БНБ, — кредитни регистри?

— От началото на прехода — 1990 — 1991 г. — до днес не е правен сериозен финансово-икономически анализ на състоянието в държавата, господин Сакскобургготски. Пръв плах опит прави БНБ през 1993 г. в така наречената „Бяла книга“. В нея са описани и анализирани част от настъпващите процеси на реорганизация в банковия сектор и очертаващите се опасни тенденции. Умишлено или не, опитът на БНБ отпреди десет години „заспа“. През 1996 г. 16 банки се сринаха, но никой не отрони и дума за ролята на заемния капитал.

Царят почувства как се изприщва; отвътре всичко го засърбя.

— А така наречените „кредитни милионери“?

— И за тях се появи книга. Но досега няма отговор къде са техните пари. Може би защото никой не ги търси.

— И какво правеше през това време изпълнителната и законодателната власт, например вие и хората около вас?

— Писахме сигнали. Сега някои си умиват ръцете с Международния валутен фонд, той решил, че банките са много и част от тях трябвало да фалират. Не е вярно. Твърдят го тези, които отмъкнаха парите. Освен това е и абсурдно, като се имат предвид условията за развитие на банковия ни сектор. Икономиката и банките са скачени съдове. Няма пари, ето ви го и срива на стопанството. Няма единна информационна система между институциите, в това число и кредитен регистър в банковия сектор — ето ви условията за безнаказано далавераджийство — така бяха регистрирани хиляди фирми фантоми и псевдоикономически субекти…

— Но измами е имало още по времето на Тодор Живков? — прекъсна го Симеон Втори.

— Разбира се, че е имало, но са били по-дребни гешефти. А фирми фантоми и в момента се регистрират. Измислени доктори и производители на картофи богатеят! Откъде са им големите пари? И това ако не е абсурд! Банка се слива с фирма-фантом. Случаят с Българската земеделска и промишлена банка — Орсовата банка. Сливенският окръжен съд регистрира сливането, ден-два по-късно неизвестни, но не и случайни хора натоварват на камион документите на банката и ги покриват. Тази работа не може да стане без участието на полицията, нали? Следствието започва без нито едно доказателство. Веска Меджидиева ще се скъса да ни се смее в Южноафриканската република, а когато дойдат да я интервюират от някоя българска медия, става сериозна и твърди — невинна съм! Властта има и друг голям грях — освен че не попречи на развихрянето на пирамидите, допусна събраните от тях пари да бъдат изнесени в чужбина, но вече в реални банки. Направо пример за учебник как се изпират пари.

— Има ли шанс такива като Иван Тодоров-Доктора и Константин Димитров-Самоковеца да бъдат привлечени под отговорност?

— Има, но немного голям. Данните са предостатъчно, но доказателствата се промиват от фирми-бушони. Тръгваме от фирмата-майка, тя наистина произвежда, събира и продава картофи, може дори да се занимава с научноизследователска, инженерингова и консултантска дейност, с търговия с отпадъци, със захар, петрол, слънчоглед и пшеница, мебели, детски играчки и екзотични животинки. Към една такава реално съществуваща фирма се прикачват фантомни фирми-бушони. Това са фирми без дейност, които са създадени с единствената цел пране на пари с фалшиви или подправени документи. Пред банките се посочват фиктивни основания за плащания. Те дори искат и получават кредити, уж че се нуждаят от тях, а в действителност, ако ги хванат с нечисти пари, те посочват заема, който след време връщат от друга далавера.

— И в това отношение ли имаме примери, готови за учебник?

— Колкото щете! Може би най-яркият от тях е как се източваше данъкът добавена стойност с фиктивни експортни сделки. Ние открай време сме прочути с розовото си масло. Сега се прочухме и като най-големия износител на розова вода в света. Количеството й по документи е, кажи-речи, колкото Черно море. Такива „световни шампиони“ сме и по производство на микропроцесорни платки. И държавата им плаща. Фирмите-фантоми изсмукват като пиявици финансовата система. Това няма да се допуска, ако при създаването на една нова фирма данните за нея и за собствениците й постъпват както в данъчните, така и в службите за специален контрол. Тогава търсим почтения търговец Доктора и не по-малко почтения картофопроизводител Самоковеца, но попадаме на веригите от кухи факти.

— Фирмите-фантоми не са ли техни?

— Може и да участват, но те нямат дейност, а носят пари. Вижте, в държавите с нормално право, когато се установи, че даден субект харчи повече от приходите си, горницата се приема за нечисти пари. Колкото можем да осъдим Славчо Христов и Веска Меджидиева, толкова са ни и шансовете да привлечем под отговорност Доктора и Самоковеца.

— Безнаказаността не може да вирее без законовите чадъри.

— О, такива „чадъри“ колкото щете. Поредния го отварят промените в Наказателно-процесуалния кодекс. Всички знаем, че основните източници за мръсни пари са наркотрафикът, контрабандата и търговията с хора. Това е най-организираната престъпност, срещу която трябва да се противодейства още по-организирано. Но юнаците имат свои момчета в парламента, на които са платили не само за да влязат, но и да „правят“ закони, които да ги защитават. Как е възможно контрабандата да се разследва от дознатели в митниците, където поради големия документооборот се вършат документни престъпления? Да не говорим, че в контрабандата не могат да не участват митничари.

— А би трябвало да говорим и да не спираме, докато не променим нещата.

— Така е по принцип. Какво постигнахме обаче с критиките, че текстовете „износ на валута“ и „пране на пари“ не са прецизни в непекато. Ако наркопари бъдат изнесени, наказанието е от 5 до 15 години, ако бъдат изпрани — от 15 до 30 години. И какво излиза? Ако успееш да внушиш на съда, че си изнесъл наркопари, но не си ги изпрал, получаваш по-малко наказание като бонус. Влизаш за 6 — 7 години, излежаваш 4 — 5, дори по-малко, излизаш и започваш да си харчиш на светло… Някога бившият депутат Венцислав Димитров, когото вие едва не издигнахте отново, сподели пред приятели в заведение, че цената на една умна икономическа дупчица в закона е куфарче в зелено.

Следователят млъкна, запали цигара и погледна въпросително Симеон Втори.

— Поискахте да говорим съвсем откровено…

— Да, и съм ви благодарен за това.

— Можем ли да продължим в този дух?

— Разбира се, каквото и да имате наум.

— Аз, господин Сакскобургготски, си обичам професията и препрочитам по нещо, свързано с нея, и от историята. Баща ви, цар Борис Трети, също е имал проблеми с организираната престъпност, когато законовите паяжини са задържали дребните мухи, а едрите са я пробивали, както си искат. Вие нали сте се срещали с Ванче Михайлов?

— Не помня. Струва ми се, да.

— През последните години, когато паднаха табутата, за Ванче Михайлов се изписаха томове — герой бил, патриот бил. За мен обаче той е организатор и вдъхновител, може би по своята политическа воля, на най-невероятните убийства в световната история: разстрела на Тодор Паница във Виенския театър от Менча Карничева, жената на Ванче, както и двойното убийство на сръбския крал Александър и френския външен министър Барту в Марсилия през 1934 година от Владо Черноземски. Менча Карничева и Владо Черноземски са всъщност обикновени гадни килъри.

— Защо ми разказвате всичко това? — дръпна се Симеон Втори.

— Като илюстрация на силата на всяка организирана престъпност, както и като илюстрация на продажността на трите уж независими власти — законодателната, изпълнителната и съдебната. Нищо ново под звездите на България вече близо век.

— Много произволно отсъждане.

— Защо? Да започнем с ВМРО, тази организация сега се възражда както у нас, така и в Република Македония. За мен тя е вдъхновител на престъпления и трябва да бъде забранена. Или няма да не се съгласите, че военизираната нелегална борба на комунистите преди идването на съветската армия не е същото? Такава е и вътрешната роля и организация на Движението за права и свободи на Ахмед Доган и приближените му.

— Това омесване на политиката с мафията, господин Ангелов, никак не ми е по вкуса.

— Хубаво, извинявам се за ДПС. Не забравяйте, че както при баща ви, цар Борис Трети, комунистите са разполагали с военизирани въоръжени отряди, днес същото правят в ДПС.

— Има специални служби, те да проверяват и отговарят.

— Нека се върнем тогава още малко в миналото. През 1925 — 1933 г. има трупове през месец по улиците на София, Кюстендил, Дупница, Свети Врач, Петрич, Мелник, Горна Джумая. Борбата за надмощие кой да оглави ВМРО — Ванче Михайлов или генерал Протогеров — идва до гуша на полицията и на всички българи. През 1932 г. Ванче е на път да сложи ръка върху организацията, като всички противници са избивани безмилостно. Не ги спасява ни укриване, ни емиграция, най-малко властта. Европа тогава пита: има ли българска държава? Защото издаде ли Ванче Михайлов смъртна присъда, тя се изпълнява даже ако осъденият е в затвора. През седмица стражарите, които охраняват софийския затвор, намират трупове на застреляни, намушкани или удушени.

Самият Симеон Втори беше запознат с доста свидетелства и документи от този период. Особено силно впечатление му бе направила историята около опита за убийство на депутата Стоян Филипов от някой си Дерменджиев. Депутатът е само ранен, но бодигардът му Анчо Соколов загива. Води се следствие, има съд, Дерменджиев е изпратен заслужено в затвора. Обаче депутатът Стоян Филипов, прославен неврокопски войвода в миналото и ръководител на Поройския революционен окръг в свободна България, е член на македонската група на Ванче Михайлов. И Ванче Михайлов издава присъда: Дерменджиев да бъде убит, ако ще да се намира и в двореца. Полицията крие двойно осъдения в най-охраняваното място на затвора, при смъртниците. Но екзекуторът Анджев, също затворник, си прави нож от разглобен креват и заколва Дерменджиев в тоалетната. Залавят, разбира се, извършителя на подготвеното предумишлено убийство. Ала съдът започва да се колебае каква присъда да издаде. Факт е, че ВМРО приема на конгрес през 1908 г. член 206 от глава 2 за терористичните групи: възлага се екзекутирането на видни политически личности, извършването на атентати и прочее. Всеки, който откаже без уважителни причини да бъде екзекутор, ще се наказва със смърт. Анджев е член на ВМРО. Откаже ли да изпълни заповедта на Ванче Михайлов, ще бъде убит. И Анджев е пожален от съда, както и австрийският съд бе освободил от тежка отговорност Менча Карничева, понеже ако не убиела, щяла да бъде убита.

— Такива случаи едва ли липсват през годините, през които нямах право да живея в България?

— Напротив, дори диктатурата на комунистите измъдри в Наказателния кодекс подобно оправдание за убийства: когато едно престъпление предотвратява друго, по-голямо или по-малко, но в интерес на партията-държава, престъпникът получава бонус и може дори да бъде оправдан.

— Дори ако престъплението е жестоко?

— Дори тогава. Веднага ще ви дам пример. През 1975 г. в Пловдив един крадец и изнудвач подмамва да изведе през границата младеж с обременено семейно положение. Когато стигат в сърцето на Родопите и лягат да починат, измамникът убива младежа в гръб и увесва трупа му с алпийско въже над една пропаст, за да го изкълват птиците. Завръща се в Пловдив. По-късно го разкриват по откраднатия часовник от убития и по парите, които пръска из заведенията. Осъждат го на смърт. Но ловък адвокат и „патриотично“ настроени свидетели „доказват“ при преразглеждането на делото, че убитият е предотвратил една измяна към родината. Присъдата е заменена с излежания предварителен арест и убиецът е освободен.

— Не трябва да допускаме повече законите на практика да защитават тероризма и организираната престъпност. Но нека сега се върнем към нашенските „герои“ — Иван Тодоров-Доктора и Константин Димитров-Самоковеца.

— Възможно ли е финансовият им профил да говори за картофопроизводство, или да им дава шансове за класация във „Форбс“? Очевиден абсурд! Виждате и как „чистият“ бизнесмен Доктора се разхожда в чужбина, идва за дело, което цели девет години е било забравено от някой, и си заминава. Това говори само за едно — за ненаказуемост. И още нещо: от финансовото разузнаване и митниците се надпреварват да се хвалят колко пари са върнали в хазната, а всъщност те ловят само дребни риби, докато хищниците си вършат контрабандата за милиони. Крайно време е институциите да се съсредоточат върху задълженията си, в това число и на взаимодействието помежду им, а не да се грижат за собствения си имидж.

— Непрекъснато ми натякват това, господин Ангелов, и в страната, и навън. Ала знаете ли какво ми прави много приятно впечатление? Че се обръщате към мен с уважение, но като към равен, а не се подмазвате на министър-председателя?

Следователят Ангелов се усмихна.

— Всеки от нас, вкъщи и на работа, е потенциално следствен и равен пред закона гражданин. Аз разследвам, а вие управлявате. Времето работи еднакво за нас и против нас. Халката, през която промушвам и себе си, и клиентите си, е законът, а за вас — дали хората са доволни от управлението ви. Това е критерият вие да се окажете Височеството, а аз — обикновен държавен чиновник. Едва ли аристократ като вас би се ласкал от некадърници и сред тях да има само един като мен, който да ви съветва.

— Разбирам и ви благодаря.