Петър Христозов
Царски гамбит (12)

12.

Симеон Втори се чудеше какво толкова все го влече към Стефан Софиянски. След време обаче се усети, че всъщност онзи непрекъснато му се навираше в очите и му пресичаше пътя при всеки сгоден случай. Софиянски се натискаше да говори на лошия си немски, докато царят мислеше на френски и предпочиташе да общува със сънародниците си в Мадрид и особено сега, в София, на български, макар противниците му да казваха, че го владее посредствено. Не му се нравеше и това, че столичният кмет, за кратко и служебен премиер, непрекъснато го титулуваше. Прочутата усмивка на Софиянски, която сигурно му беше донесла гласове за двукратната му победа на столичните избори, също не очароваше Симеон Втори. Струваше му се заучена, дори на моменти едва ли не палячовска. Разбира се, един кмет може да стане отново министър-председател, да го изберат дори за президент. Примерът не беше далече — Жак Ширак. С каква безскрупулна корупция бившият мер на Париж си разчисти пътя до върховната власт на Петата република на французите! Симеон Втори и Жак Ширак взаимно се презираха. И все пак в политиката всичко може да се случи, макар да говорят, че е като разпусната жена, тя крие своите очарователни изненади.

Стефан Софиянски попита, без да му трепне окото:

— Доволен ли сте, Ваше Величество?

Възпитанието на Симеон Втори го задължи да отговори, макар вече да съжаляваше, че бе приел поканата на кмета да обядват в „Къщата с часовника“.

— Ще ме подсетите ли от какво?

— От подаръка. Или не ви харесва?

Тези думи прозвучаха двусмислено на фона на едва ли не всенародните коментари около връщането на част от царските семейни имоти. Ала Симеон Втори знаеше как следва да се реагира на подобна двусмисленост.

— Голям жест към един вече шейсет и шест годишен, достатъчно стар човек. Благодарен съм ви — усмихна се царят.

С унилата си усмивка Стефан Софиянски му заприлича на бързо остаряло момче.

— То и аз… Нали човек като мине петдесетте…

На Симеон Втори не му се водеха банални разговори. Двамата бяха наистина в заведение, на маса, но като премиер със столичен кмет. И той побърза да прекъсне състареното момче с постоянната усмивка:

— На вашата възраст политикът вече е достатъчно мъдър и опитен за всичко. Ето, аз ви виждам отново като бъдещ министър-председател, защо не и президент.

— Аз пък, Ваше Величество, си мисля дали няма да е по-добре, ако се откажа от борбата за кмет.

— Не се предавайте. Аз също се питам: защо пък да не подкрепя тъкмо вас?

Челото на Стефан Софиянски като че ли се сви. И той изплю камъчето:

— Не искам да се повтори играта с Петър Стоянов.

— Съжалявам, че мислите така. Провали го Иван Костов и вие би трябвало най-добре да го знаете. НДСВ наистина все още търси своя силен кандидат.

— За президентските така и не намерихте.

— Заради това спечели Георги Първанов.

— Можехте на негово място да бъдете вие, Ваше Величество.

— Знаете кой пак попречи — Иван Костов.

— Но и Петър Стоянов.

— Може би. Да допуснем. Не обичам да лъжа и да демагогствам, господин кмете.

— Тогава партията ви…

— Чия партия? — трепна царят. — Нямаше тогава такава партия.

— А сега?

— НДСВ е още в пелени.

— НДСВ сте вие, Ваше Величество, и децата го знаят.

— Ще ви кажа съвсем честно, дори да ви се стори нетактично и даже в моя вреда: бедите в управлението на България произтичат от партийните борби. Целта е една и ясна — благоденствието на българския народ. Ето вече тринайсет години тъпчем на едно място. А хората ни работят. Изглежда, няма кой да ги управлява както трябва.

— Властта не е панацея. Виждаме партията, а забравяме личността.

— Например вие, сравняват ви с Юрий Лужков. Нали така се наричаше московският кмет?

— София не е Москва. Толкова много направих. А днес искат промяна.

— Но сякаш наистина няма кой да ви измести.

— Ще се намери — въздъхна Стефан Софиянски. — Ето вашия приятел Андрей Гюрковски.

— Той не е съгласен с работата на правителството и на парламента.

— Излиза, че и с политиката ви.

— Може би.

— Сигурно защото е технократ и бизнесмен.

— Но не и политик.

— Толкова по-добре. Знаете кой е най-сполучливият кмет на София. Инженер Иван Иванов. Една улица вече носи неговото име.

— А вие?

— Имам партия. Ще се отдам на политиката.

— Няма ли да ви подкрепи отново СДС?

— Едва ли. Те провалиха най-сериозния ми съперник, Пламен Орешарски, за мене ли ще гласуват?

— Не е ли нарочно?

— Съмнявам се. Откровеност за доверие, Ваше Величество: Надежда Михайлова ликвидира СДС. И това е игра пак на Иван Костов.

— Не сте ли приятели?

— Има ли такива в политиката?

— Ето ние с вас.

Стефан Софиянски не пропусна да се възползва от момента:

— Доволен ли сте от икономическия екип на правителството?

Симеон Втори преглътна и отби въпроса:

— Какво е мнението ви за Красимир Ангарски?

— Бяхме в един екип с Иван Костов.

— Добър банкер ли е?

— По-скоро сполучлив.

— Това определение ме дразни.

— Но и вие го употребявате.

— Хайде да вървим напряко! Става ли Красимир Ангарски за министър на финансите или най-малкото за гуверньор на БНБ?

— Вече са го лъгали.

— А в екип с вас?

— Малко се раздалечихме. Много е работлив, но, от друга страна, липсва му политическа визия. Защо ме разпитвате?

— Не бързайте! Някой може да помисли, че ви каня за министър-председател.

— А вие?

— Мога ли да ви имам напълно доверие?

— Обиждате ме.

— Някои от момченцата на „Новото време“ се изкушават и си шепнат, че могат да лансират Милен Велчев за министър-председател в едно следващо правителство.

— И защо?

— За да не загубят властта, ясно е като бял ден.

— А ДПС и БСП?

— Вече не съм ли национално обединяваща фигура?

— Загубихте доста, Ваше Величество.

— Да не би и вие да ме посъветвате да се върна в Мадрид, както вече някои политици и синдикалисти?

— Ще бъде грешка. Непоправима. Все едно сам да се погребете.

— Вашият съвет?

— Нов кмет на София, нов икономически екип на правителството и нови парламентарни избори, но за Велико народно събрание.

— Само не ми казвайте и да се върнем към монархията.

— Не, вие ще си останете министър-председател.

— Вие, господин кмете, да не би нещо? — мръдна едва забележимо с пръсти царят. — Защото на мене са ми го казвали…

— Най-безболезнено е и двамата да се оттеглим.

— Тогава Бог да пази България!

— Комунистите са на друго мнение.

— Отново нищо няма да направят. Светът върви надясно. На българите най-много им пречат партиите. Не се ли убедихте сам, след като си създадохте и лична партия?

Кметът на столицата се запита дали царят не се възползва от неговата откровеност, за да го разиграва. Като се засмя тихо, съвсем аристократично, Симеон Втори отново смени темата:

— Познавате ли съчиненията на Иван Хаджийски?

Май наистина си играе с него някаква игричка, рече си Стефан Софиянски. Защо обръща приказка към книгите на социолога марксист, когото комунистите тачеха като голям народопсихолог. Кметът реши да се измъкне хъшлашки:

— Не мога да си спомня. От него ли беше „Овчарчето Калитко“?

— Не, това е повест от Иван Хаджимарчев. Добър писател, забавлявах се с него още като юноша. Както и да е, Хаджийски разглежда пороците на управляващите след Освобождението. „Дадохме на чиновниците високи заплати, по-високи от тези в Италия, за да ги освободим от изкушението да вземат подкуп. Но в опозиция или на власт, те продължаваха да вземат комисиони. За земя, парцели или лиценз и забогатяваха.“

— То и Тодор Живков се правеше на разтревожен от корупцията. Говореше за малка и голяма правда. После целият ужас лъсна…

— Ами вашият приятел Антоан Николов?

— Той си даде сам оставката. — Стефан Софиянски в този момент съвсем не изглеждаше като усмихнат роден щастливец.

— Защото няма повече от едно заседание на Столичната голяма община. Не ви ли се струва, че той бяга?

— Негова работа — побърза да се разграничи Софиянски със стиснати устни.

— Знаете ли какво е кронизъм? — започна пак със задачките си Симеон Втори, ала като разбра, че няма да получи отговор, продължи: — Това са приятелските връзки. А непотизъм? Служебно покровителство на роднини и близки. Както и протекционизъм и клиентелизъм…

— Предпочитам да не говорим за това, което някои критикуват — Христо Бисеров и Иван Костов, още по-малко за Евгени Бакърджиев.

— А за непозволеното лобиране и дори приемане на закони в услуга на лични или частно корпоративни интереси?

— Моето мнение е, че от политическите лидери трябва да се търси отговорност, когато осигуряват работа на един или друг човек за сметка на получаване на бъдещи облаги.

Симеон Втори продължи, сякаш не го беше чул:

— Любопитно ми беше дали се води някаква статистика за подкупите в България. Оказа се, че има официална. И според нея всеки месец в България се дават двайсет хиляди подкупа. Нека ви попитам още нещо: знаете ли какво е това когнитивно несъответствие?

— Днес май съм на нещо като изпит. Защо ме засипвате с тези въпроси?

— Защото ми се иска да говорим за полезни неща, щом се колебая дали да не ви поверя истинската си икономическа политика. Когнитивно несъответствие е това, което правят, и това, в което вярват политиците.

— Следователно?… — дистанцира се Стефан Софиянски.

— Следователно — продължи Симеон Втори — може лесно да се забогатява и да се получават блага не чрез работа, а чрез неправомерни действия. На всички отвън е ясно, че нагласите за корупция трудно се разпознават. Този същият Иван Хаджийски, в случая няма значение какво е било отношението му към двореца, обяснява това с теорията на когнитивния дисонанс: когато убежденията и действията си противоречат — нещо като в приказката за този, когото трябва да слушаме какво ни говори, но да не го гледаме какво прави.

Стефан Софиянски усети накъде бие царят и реши да свали картите:

— Тъкмо с това се опитват да ви злепоставят Бойко Борисов и Милен Велчев, като ви заплашват с оставките си.

— Не, вие! Трябва незабавно да последвате Антоан Николов и да си подадете оставката като столичен кмет.

— Може би той имаше основания…

— Вашите са много повече.

— Не прекалявате ли, Ваше Величество, с играта си с мен? Не смятам, че съм го заслужил.

— Тогава нека направим един тест. В държавите с нормално право, сигурно знаете, когато се установи, че даден субект харчи повече от допустимите си приходи, горницата се приема за нечисти пари. Готов ли сте да проверим как стоят нещата при вас?

— Веднага! — отговори тутакси Софиянски. — Винаги и за всичко на ваше разположение.

Симеон Втори втренчи хищен поглед в градоначалника. Стефан Софиянски издържа, без да трепне. И се разбраха мълчаливо.

— Значи сте готов? — попита почти ласкаво царят. — Тогава да подготвя предложението си до президента.

— За какво?

Симеон Втори се облегна в стола и рече с най-обикновен глас:

— За премиер на следващото правителство.