Петър Христозов
Царски гамбит (11)

11.

Разликата между Милен Велчев и министър-председателят беше двайсет и девет години. При всяка среща младият министър на финансите изпитваше някаква необяснима боязън от Симеон Втори. Така беше и преди тази тяхна среща, само дето сега се оказа, че е имало защо. Още до вратата финансовият министър чу:

— Искам, господин Велчев, да си подадете оставката. — Гласът на министър-председателят беше съвсем тих и спокоен. — Ще ви кажа и причината: вместо да намалява, външният ни дълг нараства.

Страните на Милен Велчев пламнаха като след два бързи шамара. Присъдата на началството му дойде изневиделица. Светлите очи на младия финансист направо се изцъклиха. Ала той наистина беше добър играч и предпочете да замълчи колкото се може по-дълго. Съперникът в такъв случай почти винаги остава респектиран, а и се печели време за обмисляне на следващите възможни ходове. Само че Симеон Втори също владееше играта с паузите, при това по-отдавна. Сините очи на премиера застинаха в стъклена студенина. А когато Милен Велчев се реши да отвори уста, шефът му го изпревари и го накара да глътне думите си.

— Преди време вие ме заплашвахте с оставката си. Твърдяхте, че сте били свършили по-голямата част от работата си и следва да си заминете. Всъщност искахте да ме изоставите сам.

Симеон Втори направи нова пауза, достатъчно дълга, за да чуе каква ще бъде първата реакция на младия министър. Милен Велчев само дето не проплака:

— Знае ли княз Кирил за намерението ви, господин премиер?

— Можете да му се оплачете. Не се и съмнявам, че ще го сторите. Повтаряте се, господин Велчев!

— Какво искате да кажете?

Двамата стояха още прави. Симеон Втори не обичаше да води важни разговори на крак, но Милен Велчев така и не получи покана да седне. Лицето на министър-председателя остана каменно.

— Поискахте оставката на генерал Бойко Борисов заради едни нищо и никакви снимки на някаква си яхта. Банална история. Изложихте и княз Кирил. Сега пък вие можете да предизвестите медиите за оставката си, преди да съм я приел. Съгласен ли сте? — попита премиерът, но тонът му заповядваше: „Нямаш избор, това е положението!“

Наистина няма мърдане, мина през ума на изплашения Милен Велчев.

— Щом сте го решили. Сигурен ли сте, че не ви подвеждат?

— Абсолютно! Затворих устата на Бойко Борисов. Дори Ахмед Доган ще ви даде шанс. Но вие с това „Новото време“ много се разпищолихте. Грозно е да чуваш как крадецът вика: „Дръжте крадеца!“

— Ние не сме крадци, господин премиер. Ние просто искаме да наложим нова политика.

— И как по-конкретно смятате да я наложите? Комунистите наричаха кражбата присвояване. Някой да им повярва? Защо според вас си отиде Гати ал Джебури? Защо позволявате на заместника ви Красимир Катев да се хвали, че бил изпълнил задачата си в министерството за две години вместо за четири. Кого баламосвате, господин Велчев?

— Не всички мислят така.

Симеон Втори се ядоса още повече.

— Какво правим, за да работят повече българи? Защо вземаме само от данъкоплатците, а не можем да приберем нищо от външните длъжници. Правим внос на енергоносители за 2 милиарда долара, а изнасяме за Русия стоки едва за 200 милиона. Смеят ни се.

— Финансите са само част от икономиката. Най-деликатната! Как да инвестираме в бизнес от фискалния резерв, като още сме в борд?

— Тогава намерете пари отвън.

— Какво да заложим?

— Амнистирайте изнесените капитали.

— Още повече ще ни обвинят за връзки с мафията.

— Берлускони мафиот ли е?

— Така твърдят. И без това намекват и приказват за мен какво ли не дори такива като генерал Борисов.

— Наистина ли сте само лично богат?

— Имам документ и за сервиза за кафе вкъщи.

— Сам се хвалите с какво разполагате, при това не в кухнята, а в банките.

— Мога да ви се закълна, че не съм злоупотребил с нищо. Готов съм да се подложа на пълна проверка.

— Утре на изборите ще ни е проверката. Италианците живеят добре и гласуват за Берлускони. Това е политиката, която искат хората, господин Велчев, а вие се оправдавате, кълнете. Успешният министър на финансите, който се бои от полицията.

Последните думи засегнаха достойнството на младия мъж. Той презираше и ненавиждаше Бойко Борисов. И вече беше готов сам да си хвърли оставката. Симеон Втори усети това на мига и най-сетне предложи да седнат.

— Мисля, че България не е толкова бедна. И двамата имаме изход.

— Как двамата?

— Вие отговаряте само пред мен и аз решавам. На колко милиарда щатски долара възлиза националният ни ресурс в БНБ и търговските банки?

— Вие знаете — 8 милиарда и 400 милиона долара. Но по-голямата му част е в чужбина. — Финансовият министър все още беше като на тръни.

— Това е огромен ресурс! — Не е ли възможно да използваме поне част от него, да кажем, 2 милиарда долара, които да инвестираме в нашата икономика?

— Не че е невъзможно… Но собствеността на капитала на търговските банки е променена, те вече не са наши, а чужди. Чрез приватизацията се извърши същото и в останалите кредитни, финансови, застрахователни и други институции.

Симеон Втори нервно кимна с глава.

— Значи нашите и чуждите финансови средства не се използват рационално.

— Защо мислите така, господин премиер?

— Прозрачно ясно е! БНБ държи резерва си изключително в чужбина. Също и частта от депозитите „Нефинансови институции/фирми и граждани“. Винаги е имало участие на чуждия капитал в България, още от началото на Третото българско царство. Сигурно сте чували за търговската банка на Атанас Буров. Колкото и да не е бил съгласен с политиката на царя, този български банкер и финансист, при това и политик — натърти Симеон Втори, — не е разрешавал доминиращото участие на чужд капитал дори по времето на Хитлер и немските пари. Защо?

— Да не забравяме, че българският лев тогава е бил конвертируем. Така съм чувал, докато проучвах този период — боцна на свой ред шефа си засегнатият от подмятането Милен Велчев. — Преминаването на страната към валутен борд промени функциите на централната банка. БНБ не предоставя кредити на останалите банки. Или може да ги отпуска в лева на платежоспособна банка за срок не по-дълъг от три месеца, при напълно обезпечение със залог от злато, чуждестранна валута и бързо ликвидни активи. По същество се касае не за кредит, а за саупова операция, която може да бъде извършена и от друга кредитна или финансова институция.

— Хайде да не го усукваме. За какво говори това пласиране на валута зад границата? Печелим или губим, след като почти 43 процента от депозитите на България се намират в чуждестранни банки?

— Ами… — въздъхна финансовият министър — при това положение търговските банки, които не са наши, изнасят зад граница съвсем безконтролно националния ни ресурс, без това изобщо да влиза в обсега на полезрение на централната банка.

— А и БНБ го прави — усмихна се горчиво Симеон Втори. — И при каква годишна лихва?

— Един до един и половина процента.

— Следователно националният ни финансов ресурс, който изнасяте в чужбина, работи твърде евтино за България. И ние поддържаме чужди икономики, докато нашата линее.

— Не съм съгласен.

— Такава е логиката на фактите. Част от евтино изнасяните финансови ресурси на България се връщат обратно в чуждите у нас търговски банки под формата на специални програми главно за дребно банкиране, тоест за потребителски кредити, по които от българските домакинства и граждани се събират лихви средно от 15 процента годишно. Очаквате ли, господин министър, тези двойно ощетявани граждани да гласуват за нас?

— И главният виновник за това ще бъда аз, както излиза, най-неуспешният министър на финансите — жегна се пак Милен Велчев.

— Защо се сърдите? Има и друго. Подкрепяте за гуверньор Иван Искров.

— Вие за Светослав Гаврийски ли сте?

— Против двамата съм.

— Защо?

— За всичко дотук вие не носите вина, то ви е наследство. Гаврийски именно наложи консервативното управление на международните резерви на България, пласирането им зад граница срещу нищо. Както и контрола на БНБ над чуждите търговски банки.

— А резервите ви към Иван Искров?

— Той предлага да продължава същото. Както и да рефинансира търговските банки от фискалния резерв. Вие имате ли представа кой е Иван Искров?

— Шеф на бюджетната комисия в парламента.

— Там, уви, повечето са произволно съчетание. И аз съм виновен, че се оставих да ме подведат. За другото ви питам?

— Предпочитам да го чуя от вас.

— Натякват ми, че Иван Искров навсякъде, където е бил, се е провалял като банкер — в ДСК, банка „Росексим“ и така нататък. Други твърдят, че скокът в кариерата си — от редови инспектор на провинциален клон направо в централното управление — дължал на тъста си, генерал на Тодор Живков.

— Не зная.

— А го лансирате. И не само това. Имало данни, че е свързан с депутата Цветелин Кънчев, така наречения Дон Цеци, дето беше в затвора.

— И за мен имало някакви данни, че съм свързан с мафиоти — нацупи се Милен Велчев.

— Но за вас няма нищо доказано, докато Кънчев беше осъден.

— Чудя се и все още не мога да свикна с това — някой казал, друг подхвърлил, журналисти се занимават с разследвания, вместо това да върши съдебната власт, този бил човек на онзи и така до безкрай…

— В „Мерил Линч“ по-различно ли беше?

— Да.

— А знаете ли защо?

— Хората се уважават.

— Или по-скоро не ви познават.

— Обиждате ме.

— Извинявайте.

Каквито и упреци да имаше Симеон Втори към работата на своя финансов министър, той гледаше на него и с очите на баща: критикуваше го, но и искаше да му вдъхне повече уважение и отговорност към работата. Старият лъв беше човек на честта и дълга, той работеше за успеха не само на себе си, но и за другите и работеше така, че хората да го запомнят. Царят не хранеше илюзии, че младите лъвчета бяха от друга порода: машинките в главата им не преставаха да цъкат, дори в миговете на удоволствия те отчитаха ползата и очакваха дивиденти. Нямаше да се изненада много, ако след време тези, които беше повдигнал, за да подишат друг въздух, му кажеха — вашето време, старче, безвъзвратно е отминало; да ми го хвърлят без никакъв страх, че предизвикват съдбата, тъй като и на тях няма да се размине остаряването и един ден нагло могат да им заявят същото.

— Има една хубава поговорка: „Вода газим, жадни ходим.“ Напълно се отнася и за нашия случай. Правим пари, изнасяме ги на ниска лихва в чужди банки и те хранят други икономики, а тук, в България, чакаме да ни подхвърлят част от тях срещу убийствени лихви. Накъде сме се запътили тогава?

— Там приходите са сигурни.

— Никой не е спечелил без риск, момче! — въздъхна Симеон Втори. — Само смъртта е сигурна. Забравете за оставката и работете за България!