Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Петър Христозов. Царски гамбит

Политически роман

Българска, първо издание

Оформление: Йови Николов

Издателска къща „Световит“ 2003 г.

Печат: „Полипринт“ АД, Враца

ISBN: 954-9761-47-9

История

  1. — Добавяне

15.

Шахматът е най-древната интелектуална игра, в Индия са я наричали „победа на мисълта“. По-късно арабите я отъждествяват със съвета: „Не подценявай и последния войник.“ Шах е цар, а мат означава смърт. Симеон Втори сбръчка чело. Синът му, княз Кирил, беше прав за гамбита, но пожертваните досега фигури не му осигуриха кой знае какво позиционно предимство.

Симеон Втори огледа останалите си фигури върху дъската, на която играеше от две години. Възможна ли беше нова коалиция? Комунистите бързат да вземат властта, а всъщност му помагат да завърши мандата си. Верните му хора вече се броят на пръстите на едната ръка. Непрекъснато го обвиняват, че само обещава, а хората не живеят по-добре. Вече и децата го сочат с пръст. Ще стане обаче лошо, ако бедните и гладните излязат на улицата. Армията едва ли ще се присъедини към тях, с такъв състав преврат няма как да стане.

И Симеон Втори отново се обърна към финансовия си министър. Колкото и да го беше вбесявал с показните си оставки, нямаше друг, който да намери и даде пари. Но преди това двамата трябваше да си изяснят нещо докрай.

— Хората, господин Велчев, питат и пишат: откъде брат ви Георги е взел 700 хиляди долара, за да купи двата хотела „Краун Плаза“ на Златни пясъци?

Финансовият министър се изчерви. Не можеше да преодолее тази своя слабост, и това си беше. А отговорът му беше готов:

— Ще ви кажа само, че по тоя повод са безпокоили и австрийските данъчни служби и всичко се е оказало окей.

— Питали са ме още, господин Велчев, не работеше ли брат ви Георги в „Морган Стенли“ — банката, в която вие направихте операцията по-дълга?

— Да, разбира се, но България спечели!

— Достатъчно, господин министър, оттук нататък да се заемем България да забогатее. Затова ви и извиках. Можем ли да сменим, макар и за кратко, курса на пазарната икономика? Скандинавците казват: „Нас ни храни търговията, а не риболовът.“

Милен Велчев беше повече от сериозен. Отдавна знаеше, че ще се стигне до този разговор, и беше обмислил всичко.

— Джон Кейнс открива пътищата за справяне с бедността в сериозната намеса на държавата в икономиката, в разширяването на функциите на правителството, в по-големия правителствен контрол над спестяванията и инвестициите, в туширането на „паричните мотиви“ или отхвърляне на монетаризма. Целта на Кейнс е национална мощ и изобилие.

— Това, господин министре, не е ли меркантилизъм?

— Не е важно как ще го наречем, а че сме готови за него.

— И как по-конкретно ще стане това?

— Минимум заеми, кредитори и внос. Максимум износ. Впрочем износът е очертан: туризмът е експортен бранш номер едно. Ток за съседните страни и за Италия, даже за Ирак. Цигари, вино, розово масло, сирене и мляко. Тютюнът започва да става проблем. Така нареченият меркантилизъм, господин премиер, търси опора в собствените сили на държавата. Особено ако тя е приклещена в нещо като валутен борд.

— Значи започваме да проявяваме вътрешна самодейност, процедури по самозадоволяването. Тогава операциите с фискалния резерв не трябва ли да се превърнат в механизъм за вътрешно кредитиране?

— Възможно е.

— Да го направим! Държавни субсидии и мита за стимулиране на износа плюс агресивен износ на готови продукти. Засилен държавен контрол върху зони и отрасли, от които страната богатее. Поддържане на вътрешна наличност от пари — завъртане в оборот за вътрешно кредитиране, но и увеличение на фискалния резерв. Е, господин министре, ако не възразявате, можем да очертаем новата си икономическа, а и външна политика „България и пазари“, нищо повече. Както е в „модерния свят“, а той е не само на Запад, а и на Изток, Север и Юг.

— При развихрения меркантилизъм няма губещ ход. Но не само да регулираме паричните потоци, а и да ги насочваме към хазната. Тогава вече ще съм съгласен да амнистираме съмнителните капитали.

— Няма ли, господин Велчев, да ни обвинят, че се завръщаме към икономиката и политиката на Тодор Живков?

— Всеки може да приказва, каквото си иска.

— Тогава и контрабандата ли ще се реализира от държавата?

— Засега не искам да коментираме този въпрос.

— Къде е разликата?

— Може и да няма разлика, но България ще забогатее. Вие не взехте ли властта като държавна личност?

— Да, цар или министър-председател без пари е нищо. Политиката е изкуство на възможното. Защо България да не забогатее?

Симеон Втори внезапно смени плочата и приземи разговора:

— Искахте да подмените цялото ръководство на агенция „Митници“.

— Не само това, а и час по-скоро да въведем единна информационна система. Всяка фирма да стане напълно прозрачна, както и екипът на Гранична полиция.

— Започвате да крачите редом с генерал Бойко Борисов?

— Не съвсем. Но от МВР трябва да изчезнат корумпираните генерали.

— Това ли ви пречи?

— Пречи на всички. Някои от тях поддържат контрабандните канали. Ако наистина искаме да забогатеем, ще е необходима желязна дисциплина. Всичко непечелившо, излишно и задлъжняло трябва да се наказва или закрива. Нямаме нужда от държавни паразити, господин премиер. Знаете ли колко е нелегалният внос от Китай и Турция?

— Няколко милиарда, предполагам.

— Да. И толкова се „отцеждат“ от еврофондовете в нечии джобове.

— Е, вече няма да е така…

Вечерта Симеон Втори изведнъж си спомни за съдбата на лорд Байрон. Да бъдеш признат и отхвърлен от собствената си родина? Ах, да, „Странстванията на Чайлд Харолд“. Английското общество изцяло се отвръща от него и той напуска завинаги страната и се настанява в Швейцария. „Така ли ще пропъдят и мен?“ — запита се за кой ли път Симеон Втори. После се пренесе с поета в Италия. Там Байрон изживява една силна и пожертвователна любов, родена от сърцето на графиня Гичоли. Къде е Симеон Втори? Сам сред вълци! Поетът умира и Росини композира траурната кантата „Скръбта на музата за смъртта на лорд Байрон“. Не, Симеон Втори не е сантиментален и такъв епичен край дори не му се нрави. Нима изобщо е възможно сравнението между Цар и Поет? За разлика от Байрон той никога не би се хванал да пише интимни дневници. Значи ли това, че през целия си живот е бил пресметливец, болен за власт. Не и пак не.

Ала интимният живот на Негово Величество не бе предмет на тази книга. Мога само да ви обещая следващите…

 

Банкя, 3 септември 2003 г.

Край
Читателите на „Царски гамбит“ са прочели и: