Петър Христозов
Царски гамбит (3)

3.

Никълъс Нигропонте, един от модерните млади възрастни, обичаше да повтаря:

— По примера на младите от дигиталния свят вече се гради новият манталитет на децентрализация в политическия живот. Понятието за държава ще търпи радикална промяна. Докато политиците дебатират около наследството на историята, едно ново поколение изгрява в пейзажа. Нямаме време за умуване. Важното е да решим, че ще принадлежим на правилното поколение. Богатите днес са младите, а старите — бедните.

Симеон Втори беше на противоположното мнение. Още след освобождението на България от турско робство властта в градежа на държавата се поема от най-младите, те нямат и по трийсет години. Захари Стоянов и Стефан Стамболов умират едва четиридесетгодишни. И установяват монархията — Третото българско царство. Днес в световната политика „пакостливите старчета“ са като алтернатива на „пакостливите бебета“.

— Сигурно знаете, господин Никълъс, за джобното компютърче на Михаил Горбачов.

— Той е първото съветско юпи, на което вашата братовчедка, английската кралица, заложи „ва банк“ и спечели. Спечели, но за американците.

— А Силвио Берлускони?

Нигропонте се усмихна криво.

— Ако лично президентът на САЩ Джордж Буш младши не продължи да осигурява гърба на премиера на Италия, то в неговата родина ще го осъдят за корупция, и то не без основание. Идването на власт на Силвио Берлускони е като някакъв съвременен вариант на налагането на Адолф Хитлер в Германия.

Симеон Втори въздъхна, но не с облекчение.

— А какво ще кажете за Жан Делор, Шимон Перес и дори папа Йоан Павел Втори?

— „Младите старци“ са страхотна находка за политиката. Вие лично можете да го потвърдите отново. Способен сте да работите по 60 — 70 часа седмично и да дадете пример в България за самопожертвователно полагане на усилия. Учите се от младите, но за разлика от тях не правите погрешни стъпки. Е, не бива да забравяте, че може и да се подхлъзнете.

— И после?

— Нищо добро не ви очаква.

— Мислите, господин Никълъс, че аз непременно ще се завърна в Мадрид?

— Това е краят.

— Ами ако остана в България?

— Ще продължавате да се възприемате за цар на българите.

— Аз съм цар на българите.

— А българите дали ви смятат за такъв? Монархията май вече не е алтернатива.

— Ще видим.

* * *

Симеон Втори не пожела да продължи разговора с Никълъс Нигропонте и се завърна мислено в младостта. Боже, защо не е във времето и на мястото на дядо си княз Фердинанд? 1889 г. В Париж умира омразният писател Захари Стоянов, някакво си абаджийче, после хъш и най-сетне председател на българския парламент. Никой от поборниците няма уста да го спомене. Княз Фердинанд благодари на Бога в католическата църква във Варна. Православните миряни, българското духовенство заедно с военните и чиновниците послушно и под строй чакат княз Фердинанд да се черкува в града им, а той профучава покрай тях и отива при майка си, старата, но все още активна в политиката на сина си княгиня Клементина, която го чака в постния католически храм. Тя наистина е дъщеря на френския крал Луи Филип. И сега е дошла при сина си във Варна, защото граф Робер дьо Бурболон е харесал резиденцията на абдикиралия княз Батенберг — Сандрово, наречена вече Евксиноград. Княз Фердинанд отстрелва тук чайки, няколко от които изпраща на сестра си в двореца Кобург в Германия, за да се опита княгинята да си направи от тях маншон.

Граф дьо Бурболон е възхитен от панорамата на Евксиноград. Фердинанд всеки ден се къпе в морето, като кара старата княгиня да опита и тя. Августейшата майка се дърпа, но накрая отстъпва пред настояванията на любимия си син. За ритуала на влизането в морето придворните дами, все известни красавици, вместо бански костюм й ушиват шаячна нощница, а за главата й приготвят сламена шапка. Клементина прочита молитвата си и се хвърля в Черно море. И понеже всичко минава нормално, тя възбудено започва да разказва как това къпане й напомня младежките гмуркания в Сена, чиито води далеч не са така чисти като черноморските. В ония години френският крал Луи Филип строява всичките си деца на брега на реката и ги кара да скачат с дрехите във водата. Тренирал ги, за да могат да се спасят, ако при някое пътуване им се случи корабокрушение.

Граф дьо Бурболон обръща внимание на княгинята за сходството на двореца в Сандрово с някои сгради в Турвил. Княз Фердинанд не се интересува нито от двамата, нито от архитекта Мартине. Той пък обяснява, че синята материя — цветът на Бавария, — с която са облицовани стените на манастира „Свети Димитър“, е всъщност най-забележителната атракция на Евксиноград, защото виси над морето в края на канарата като лястовиче гнездо, и тази импозантна перла на крайбрежието следва да се съхрани.

— Но парите са мои — цупи се княгиня Клементина, — как смеете да ми налагате своите вкусове?

Княз Фердинанд потрива ръце и си представя как държи в тях чаровната и леконравна госпожица на име Фукс. Само тя ще замести в леглото му княгиня Мария Луиза, за да изживеят незабравими мигове.

Симеон Втори винаги се бе възхищавал от дядо си, цар Фердинанд, и от прабаба си, княгиня Клементина. В Евксиноград дядо му имал бурни емоции с втората си съпруга, Елеонора, после й се наситил, не можел да я понася и за да се отърве от нея, се връщал в София, като я оставял сама в морския дворец. Симеон Втори беше злопаметен. Той не можеше да прости на баща си, цар Борис Трети, че е живял скромно и дори на моменти нарочно незабележимо. Често българите трудно са разпознавали своя цар под обикновените дрехи, понякога дори като шофьор, машинист на влак, колоездач, прост ловец, който е закачил на патронажа си най-много една-две мършави яребици или дребни пъдпъдъци.

* * *

Емигрант от най-крехкото си детство, коронясан в чужбина от един полуизгнаник — митрополит Андрей Велички, — царят на българите в изгнание Симеон Втори не забравяше да подчертае на български език и с неизменна гордост, че обича България. И да хвърля в недоумение бонвивани, отчаяни хъшове или позамогнали се комунистически екскурзианти от „народната република“. Той помагаше на по-бедните от него, но и сам не оставаше без подкрепата на богати роднини, преуспели бизнесмени — чужди, — дори на замогващи се българи на Запад.

Митрополит Андрей се засмя:

— В настоящото ви положение, Ваше Величество, май най-добрият начин да бъде съхранена стойността на личните ви доходи ще е, ако парите, които получавате от бизнес и консултантска дейност, бъдат похарчени.

— Възразявам! — отхвърли намека Симеон Втори с намръщено лице. — Това би означавало аз никога да не се появя лично на политическия булевард. Убеден съм тъкмо в обратното. Дори и да забогатея. Всеки от олигарсите в бизнеса, тръгнал да пресече политическия булевард поединично, рискува да бъде сресан по общ фасон. Аз не искам да царувам, а да управлявам.

— Като комунистите, тъй ли? — дръпна притеснено брада Андрей Велички. — Ще се завърнете в България заради властта? Властта наистина носи пари, а парите носят още власт. Тогава какво ще остане от вашия аристократизъм?

— За разлика от европейските аристократи, английските отдавна не се срамуват да правят пари като най-обикновени буржоа. Още от XVI — XVII век знатните англичани превъзмогват и кастовото табу да не се сродяват с простолюдието. Сегашният облик на английската аристокрация се оформя главно през периода 1780 — 1820 г. Точно във времената, когато главите на неотстъпчивите френски благородници пълнят коша под гилотината на парижкия площад „Конкорд“, английските им братовчеди правят компромиси и не само запазват именията и дворците си, но и придобиват нещо далеч по-важно — ключовите позиции в бурно развиващите се нови отношения.

— Но вие, освен братовчед на Елизабет Втора сте и внук на крал Луи Филип.

— Баснословните състояния на аристокрацията в Англия естествено далеч не са натрупани само с делови талант, инвенция и сполучливи сватосвания. Кому и защо са необходими „безочливи дарения, синекури, привилегии и монополи“?

— Благородническата титла е начин и за купуването на „синдикални лидери и други революционери“.

— В английския език от близкото минало — продължи саркастично Симеон Втори — името на железопътния милионер лорд Уайтлоу е синоним на думата локомотив. Само за първата четвърт на XIX век Нортъмбърлендския херцог увеличава десетократно доходите си от добив на въглища. Неговият конкурент, ърлът на Дъръм, с право си спечелва и „титлата“ Негово въглищарско величество. Някогашният премиер на Англия Дизраели, удостоен с титлата Биконсфийлд, обявява съществуването на две отделни английски нации. Там, на Острова, продължават да търпят монархията, но с удоволствие биха удавили аристократите в морето.

— И ако това все още не става, то е може би защото всеки англичанин се надява дълбоко в себе си един ден и той да бъде сър. — Андрей Велички имаше мнение по всичко това, но се върна към темата, която го вълнуваше в момента: — Значи ще отхвърлите ръцете на принцесите от вашата кръв и ще се ожените за обикновена богата мома?

— Какво лошо има?

— Нищо, разбира се, но предвкусвам намеренията на генералисимус Франко да ви направи испански крал. Той благоговее пред майка ви.

— Аз вече съм цар на българите!

— Там, в България, цар е Тодор Първи от Правец.

— Ще си отиде. Той е двайсет и шест години по-стар от мен.

— Докато се завърнете в България, може и вие да остареете.

— По-добре късно, отколкото никога. А чух, Ваше преосвещенство, че и вие тъгувате за България.

— Със старостта носталгията се засилва. Ще мога ли да се откупя?

— Зависи. Но вие сте приказно богат!

— Само колкото е необходимо.

* * *

Симеон Втори пробва възможностите си и в хазарта. Това стана, преди да се ожени за богатата наследница на обикновеното испанско семейство, а митрополит Андрей Велички да ги венчае във Вивей и да обяви Маргарита Гомес за българска царица.

Царят на българите в изгнание пътуваше като гражданин на света, защото пред чуждите власти се легитимираше с нансенов бежански паспорт. Играеше на комар, както наричаха в България хазарта, и въпреки че не беше наивен, а пресметлив хитрец с неголям апетит, общо взето, печелеше рядко.

Веднъж в залата се появи много по-млад от него, изискано облечен младеж, интелигентното му лице имаше напрегнат израз, а в подмишницата си носеше едра кокошка, която се озърташе с умен поглед. Това пък що за чудо беше?… Някога в Монако гениален руски математик изчислил хода на рулетката според завъртането на пръстите и китката на крупието и започнал да обира залозите. Убили го или го удавили в морето. Друг, бил от много богато семейство, подправил лагерите с различни сачми, спирал ги с игла, задвижвана с крака си. Заловили го, осъдили го и умрял в затвора… Играчи и публика прихнаха при вида на кокошката.

— И тя ли ще играе?

Елегантният младеж се подсмихваше, докато въртеше очи из залата:

— Не, тя ми е вместо будилник. Преди да си легна, казвам й кога да ме събуди и в уречения час тя ме клъвва.

— А защо сте с нея тук?

— Надявам се да ми подскаже на кой цвят да заложа.

— Хайде да ви видим.

Младежът с кокошката спечели още при първото залагане. И продължи без грешка. Натрупа грамада жетони. Предложиха му да продаде кокошката.

— И дума да не става. Тя няма да работи за вас.

— Защо?

— Ще ви изкълве очите. Ако искате, да опитаме.

Пробваха и се ужасиха. Вместо да насочи клюн към печелившия цвят, кокошката изхвръкваше от ръцете на новия си, макар и временен стопанин и се опитваше да го клъвне право в очите. Младежът едва я озапти.

— Видяхте ли? Тя усеща моята ръка и ми помага, мисли заедно с мен.

— Хайде де, мислеща кокошка!

— А ние комарджиите какво сме? Няма начин да се спечели нарочно.

Когато княз Кирил стана дипломиран финансист, Симеон Втори го попита:

— Спекула да, а ако парите са виртуални?

— Именно! — Красивото лице на княза светна в усмивка. — Като при хазарта е. Избираш напосоки и залагаш. Улучиш ли, увличаш и другите. Или просто ги мамиш. Пускаш слух, за да подбиеш цената, и изкупуваш високо, защото останалите гледат да се отървават, а ти печелиш в следващия манш високо. Борсата е казино и няма неспекулативен финансов пазар.

Симеон Втори държеше да е винаги акуратен в плащанията си аристократ; това, че борсовите играчи са измамници, които правят големите пари като на комар, не срещаше оправданието му. Наясно беше с Джордж Сорос, нищо и никакъв някогашен унгарски евреин, който обаче беше успял да провали цели банкови системи и страни, за да натрупа милиардите си. Оказа се, че дори Бил Гейтс е измъкнал от друг изобретател начина му да спечели главоломно от високите технологии. Всъщност реалното покритие на парите го няма, финансовите спекуланти търгуват с доверието на истинските създатели на реалния продукт, който почти не заплащат, и цената му е измислена, тоест никаква. Такъв живот и такива успехи не говорят ли за кредит, който някой някога ще връща и този някой няма да бъдеш ти? Тогава е нужен прецизен мениджмънт, проучване на играта, гениално пресметнато лавиране, за да нанесеш изненадващо печелившия си удар. Същото е и в политиката. Да попаднеш на случая, да улучиш мига, да ти повярват. Симеон Втори се беше отказал да се завръща в България. Що за глупост, господи!