Петър Христозов
Царски гамбит (2)

2.

Човек и добре да живее, умира, казал го е още хан Омуртаг. А пък мъдър цар, колкото и дълго да управлява справедливо, все ще опротивее на хората. Симеон Втори се усмихна в огледалото:

— Значи наистина по-добре късно, отколкото никога.

Доктор Александър Табаков потвърди:

— Точно така!

— Ако не си вземеш, няма да ти дадат — обърна очи до него професор Александър Чирков.

— Вие пък откъде се взехте? — попита Симеон Втори, макар да нямаше вид на изненадан.

— Аз ви предлагам: крайно време е! — държеше на позицията си доктор Табаков.

Професор Чирков допълни:

— Комунистите ме прогониха, Тодор Живков ме покани, е?

— И как е възможно? — заби стъкления си син поглед величеството в мургавелското лице на професора. Докторът се усмихна със самочувствието на хирург, нямащ равен на себе си.

— Болният е като пластилин, Ваше Величество. Съгласиха се на всичко, което поисках. Дадох им и спечелих милиони.

— Съжалявам, не знаех — предпочете да каже Симеон Втори. — И те ви гласуваха пълното си доверие?

— Да. И сега съм техен емисар, за да се завърнете.

Доктор Александър Табаков беше почтен човек, който искрено обичаше своя цар.

— Не само ще се завърнете, Ваше Величество, но и ще се явите като месия за България — добави той. — Домораслите демократи се провалиха.

— И защо стана така, Табаков? — Изпосталялото лице на Симеон Втори се изкриви почти в спазъм. — Защо?

— Знаят само да крадат, не да управляват. Всички до един са издънки на комунисти.

— И професор Чирков ли? Той беше депутат?

— Чирков е социалдемократ. В Народното събрание беше дясната ръка на страдалеца доктор Петър Дертлиев.

— Казват, че в лагера „Белене“, когато с труповете на пребити или умрели от непосилния каторжен труд противници на режима хранели прасетата, доктор Петър Дертлиев работел в лазарета и отпускал съвсем пестеливо на болните едва по половинка аспирин и четвъртинка витамин „С“.

— Това е клевета, Ваше Величество! — викна изуменият Чирков. — При вас са идвали и са ви разработвали какви ли не ченгета от Държавна сигурност.

— Например?

— Генерал Любен Гоцев.

Царят посрещна подхвърленото име с усмивка.

— Възпитан, образован и интелигентен човек. По-скоро дипломат, отколкото шпионин. Интересно защо някои смесват двете професии?

В жилите на Чирков течеше лесно кипваща кръв.

— И с какво още ви очарова този агент на ДС, Ваше Величество? — попита превъзбудено хирургът.

Дори когато беше страшно гневен, Симеон Втори не си позволяваше да избухва, нито да ругае. Стъклените му сини очи не издаваха какво го радва или яде. Само разтягаше тънките си устни в иронична или саркастична усмивка; така стори и сега.

— Напихме се веднъж с него. Или, професор Чирков, се съмнявате, че аз имам слабости?

— Това е друго, Ваше Величество. Да не би да ме проверявате?

— Достатъчно много са проверявали мен, господа, за да си позволя аз да унижавам по такъв начин друг човек. Ала ние водим разговор за опознаване, нима това не е полезно?

Доктор Александър Табаков се опита да завърти разговора:

— Професор Чирков е известен немски кардиолог и вече смело пристъпва и в България в присаждането на органи; създал е една от най-модерните клиники за лекуването на сърдечно-съдовите заболявания.

— С парите на комунистите ли? — направи се на наивен царят.

— Това са български пари, Ваше Величество — сопна се професорът. — Колкото до комунистите, те са скъпи на триците и евтини на брашното. Научих ги на чистота и хигиена. Имате ли представа от руска болница?

— Говорят за смрад и зловония. Толкова приказки съм чувал, та чак ми е намирисвало и дори ми се е повдигало. Но руснаците са много, а ние, българите, сме на изчезване. Господи, какво сториха на моя трудолюбив и гостоприемен народ комунистите!

Професор Чирков не беше настроен да държи исото по тази тема:

— Вече не е съвсем така.

— Какво искате да кажете, докторе? — обърна натъжен поглед към него Симеон Втори.

— Броят ми салфетките и ролките с тоалетна хартия. Цупят се, че ги поръчвам отвънка. Ще ги поръчвам, разбира се, като българските не струват. Ровят в касата ми за сърдечни клапи и изчисляват валутата, която харча, до цент. Моят перфекционизъм ги дразни, представяте ли си. Няма евтина медицина, има съвременна и истинското здравеопазване е за елита. Това е истината, Ваше Величество.

— А защо не за народа?

— Липсва здравно осигуряване.

— Комунистите изядоха осигурителните фондове и сега трябва да се натрупват нови. Непосилно ли е това?

— Започна се.

— Нека да използвам случая и да ви попитам нещо за трансплантацията, което ме вълнува. Тя е и дълбоко морален, и деликатен момент.

— Българите се страхуват от злоупотреба с донори.

— А вие правили ли сте го? — Симеон Втори изненадва отново професор Чирков, сякаш наистина го препитва. — Нали сте чували приказката: циник, по-циник, медик?

— На всеки се е случвало, Ваше Величество — намеси се доктор Александър Табаков.

— А продължава ли да се случва? Изчезват деца, изчезват и млади, здрави хора. Говори се, че ги разфасоват за органи, за кръв, за плазма и всичко останало.

Двамата лекари се спогледаха. Лицето на Табаков беше помръкнало, на професор Чирков — грейнало в добродушна усмивка.

— Май сте прекалили с филмите на ужасите, Ваше Величество. Това са измислици. Лекарите не са садисти. Имало е някога един Менгеле, но той е бил нацист.

Симеон Втори преглътна намека и продължи да дълбае в същата посока:

— А не се ли търгува с продължаването на човешкия живот? Ето, аз съм вече достатъчно стар, защо да не опитам да се подмладя?

— Животът на човека не е като игра на комар, Ваше Величество, а е едно непрекъснато закърпване с нови или донякъде износени резервни части. Всеки, който е имал късмета или нещастието да се роди, е длъжен и да умре. Въпрос на време и проблем на дооцеляване след катастрофа, заболявания и генни несъвършенства.

— Не съм съгласен с вас! — засегнат, вдигна глас царят. — Тогава къде е мястото на Бога?

— Той е в нас, Ваше Величество. Световни и европейски класации напомнят на днешните българи по най-садистичен начин, че ние сме най-бедни, най-груби и нелюбезни, най-песимистични, най-разгневени и уплашени. Расте и се ожесточава детската престъпност в България. Катастрофите по пътищата зачестяват. Увеличава се броят на самоубийствата, вече и на деца в най-хубавата им възраст.

— Вие какво, професор Чирков, да не се опитвате да ме убеждавате, че завръщането ми в родината ще е излишно?

— Съвсем не, Ваше Величество, отварям ви очите — изтърси кардиологът и веднага се сконфузи. — Извинете ме. Исках да кажа, че ако носталгията ви кара да гледате на България с розови очила, разочарованието там може да се окаже по-страшно и от отчаянието. Сам съм го изпитвал на гърба си.

Симеон Втори стрелна с поглед доктор Александър Табаков: „Защо си ми го довел този?“, и попита твърдо:

— Чели ли сте, професоре, за опита на американската компания „Анималс инк“?

— Не.

— Това е един дебел учебник по мениджмънт за XXI век. Сигурно сте виждали как младите пилета в курника се кълват по главите и си избождат очичките. Знаете ли защо?

Александър Чирков опита да се измъкне с шега:

— Вероятно, защото са гладни и главите на другите им се привиждат като големи зърна.

— Предприемчивите американци вече имплантират розови лещи на пилетата във фермите си, за да предотвратят инстинктивното кълване на по-слабите от по-силните пилета, в резултат на което една четвърт от пилетата по-рано умирали — продължи вглъбено Симеон Втори, пропускайки покрай ушите си шегичката на професора. — Ефектът от розовите „очила“ бил невероятен. Притъпеното зрение на по-силните пилета ги направило по-неточни, розовият цвят започнал да ги успокоява, те се наяждали с по-малко и по-рядко разпилявали зърна извън хранилките.

Професор Чирков стана сериозен.

— На това място следва да кажа: каква е връзката с нашия разговор?

— Често ме питат защо не бързам да се завърна в България. А всъщност въпросът би трябвало да се отнася до моите сънародници: „Вие закъде сте се разбързали?“ Хари Труман е обичал да казва: „Ако Мойсей беше чел анкети, щеше да си остане в Египет.“ Аз, господа, бих могъл да ви кажа, че вися във въздуха или че тъпча на едно място. Но аз винаги бързам за някъде! И според моята стратегия това е един вид „изменчива геометрия“, която е приложима само в политиката.

— Бихте ли се пояснили, Ваше Величество? — възкликнаха едва ли не в един глас двамата медици.

— Модерният свят е изцяло зависим от информацията. Той повече няма да се дели на бедни и богати или на развити и слабо развити, а на бързи и на бавни страни. Новата вяра е в скоростта. Този, който върви бързо, ще е по-добре.

Пръв се окопити професор Александър Чирков. Той имаше дарбата да се приспособява бързо както в науката, в експерименталната медицинска практика, така и в политическата конюнктура.

— А според вас не настъпва ли синдромът на износването, изхабяването или изгарянето?

Симеон Втори се усмихна тънко, загадъчно; в такива случаи никой не можеше да е сигурен дали наистина казва това, което мисли:

— Философията на мениджмънта на XXI век е хард уърк — тежка работа, казано по нашенски. Наемаш млади технократи и тях изхабяваш. А ти продължаваш да обмисляш с кои нови най-бързо ще продължиш нататък.

— И как ще им имплантирате розови лещи? — опита се да не прихне професор Чирков.

— Няма нужда от никакви операции. Те бързат, както нетърпеливи са всички млади професионалисти. Посочвате им живота в розово и докато те го постигнат, енергията им ги изгаря.

— А това редно ли е? Струва ми се ужасно — обади се доктор Александър Табаков.

— Защо? Те са удовлетворени! От юпита с необуздани амбиции те изведнъж се превръщат в наперени политици и започват да се облагодетелстват. Разсъмването не може да продължи цял ден.

— Тогава, Ваше Величество, вие сте млад възрастен! — разпери ръце професор Александър Чирков и се опита да прегърне Симеон Втори.

Царят в изгнание се отдръпва учтиво. Подобни парвенюшки интимности никак не му бяха по вкуса.