Петър Христозов
Царски гамбит (1)

1.

Всъщност животът на Негово Величество Симеон Втори — цар на българите, започва след смъртта на баща му Борис Трети на 28 август 1943 г. Престолонаследникът е само на шест години. София е полуразрушена от англо-американските бомбардировки, дори дворецът е засегнат и царското семейство живее ту във Врана, ту в Царска Бистрица, понякога в двореца в Ситняково, имението край Кричим или малката царска къщица с високи дувари в карловското село Баня.

Момчето е красиво, светло. В сините му очи като че ли се полюшват водите на Черно море. На Черно море край Евксиноград. Тихият залив е сред много зеленина, мирисът на водорасли не е така остър, прибоят е приглушен от дърветата. Бялото синеоко дете обаче се бои от бурята и от солената вода.

В мрачна и обезлюдена София плачат за Борис Трети — Царя Обединител. В горите и Балкана бродят шумкари, селата са блокирани от жандармерия, Златна Добруджа е залиняла и пуста, в Делиормана, Средногорието и Родопите горят яташки къщи. Героите от ловните роти носят побучени на кол юнашки глави или се снимат по мегданите с убитите нелегални. Война е и българите са разделени, ала момчето-цар не знае това, нито пък още може да го разбере. То приема с немигащи сини очи коронясването си от господата в черно.

— Да живее цар Симеон Втори!

Царското семейство е в дълбока скръб. Регенти, министри и депутати пеят осанна. Българите не знаят какво да очакват нито в страната, нито оттатък границите й. Втората световна война е към края си и в Ялта булдогът Чърчил, диктаторът Сталин и болният Рузвелт вече са се разбрали как да бъде прекроен светът. Доскоро престолонаследникът княз Симеон разговаряше с баща си, цар Борис Трети, на немски и френски; с майка си, царица Йоана, на италиански. Русото момченце с причудлива лимба на свилената си косица и открито лице на ангел сега не проумява защо дойките му и писателят учител Елин Пелин го измъчват с твърдия български език.

— Ти си призван да наследиш Симеон Велики!

— А той е… — поема си дъх Симеон Борисов Сакскобугготски, на когото внушаваха, че е българин, щом се е родил тук.

— Цар на Велика България, която е миела бреговете си на три морета: Черно, Егейско и Адриатическо — подсказва Елин Пелин.

— И е син на княз Борис, който е покръстил българите — помни урока си по история престолонаследникът. За тези времена той беше слушал от новоселския учител Димитър Иванов. При първите им срещи момчето мислеше, че този висок и силен мъж е само другар на баща му, докато ловуват зайци, яребици и пъдпъдъци из къра.

— И когато е нямало кого да надвива, за да си почива, Симеон Велики е пишел книги — казва с усмивка Елин Пелин.

— Но нали това е Черноризец Храбър? — възкликва слисано детето-цар.

— Именно — казва писателят — Симеон Велики отвоюва голяма България с меч и храброст, а по време на мир се превръща в учен монах, който размисля и пише, за да пребъде България.

Симеон Втори тропва с краче по земята:

— Искам да наследя Черноризец Храбър.

Този разговор е документирал владиката Андрей Велички. Разказал му го е малко преди смъртта си през 1949 г. самият Елин Пелин.

Девети септември 1944 г. Червената армия дава властта в ръцете на комунистите. Регентите се сменят. Малкият цар приема пред полева палатка рапорта и парада; розовата му ръчица отдава за почест, без да трепва. Генералите му го приветстват с бойко „Ура“.

Когато Народният съд осъжда на смърт и разстрел чичо му, княз Кирил, Симеон Втори не може с нищо да му помогне. Царското семейство се свива в единия край на двореца и притихва в очакване на неизвестния край. Грози ли ги съдбата на нелегалните комунисти, осъдени на смърт от старите регенти в името на малкия цар?

— Няма да е същото — казва майка му, царица Йоана, — ако не ни убият, ще ни изпъдят от България. Малко ни остава да сме тук.

Петнайсети септември 1946 г. Референдум — за едни в кавички, за други истински. България е обявена за република. Едно образовано ченге, работещо като дипломат, придружава влаковата композиция с царското семейство от София през Свиленград до Истанбул. После с парахода до Александрия и Кайро. В очите на малкия Симеон Втори Египет е само в два цвята — бял и син. Продължават до Испания. Генералисимус Франко харесва красивата Йоана Савойска, пред която нямат никакви шансове както българските й дворцови ухажори, така и самият иберийски диктатор. Благодарение на ходатайството на Франко пред португалския самодържец Салазар Йоана получава къща в неговата страна, а децата й остават в Мадрид. Княгиня Мария Луиза е с почти четири години по-голяма от Симеон Втори. Животът й по-късно ще протече в САЩ.

Беден и сам, Симеон Втори навлиза в юношеството си до царицата майка. Учи във френски лицей, започва да говори и пише на испански и английски. Расте красив и буен, няма момиче, което да не го харесва. Започва да се изгражда като човек съвсем самостоятелно. Постъпва в частно сержантско военно училище в САЩ. Напуска го след първата година: животът на заем и от подаяния накърнява достойнството му, затова се насочва към бизнеса.

Симеон Втори се оженва за богатата испанка Маргарита Гомес, без да робува на синята си кръв.

Европейските монарси са изненадани: смятат, че един потомък на Бурбоните и Сакскобугготите е изневерил на основния принцип — дългът към монархията над всичко! Изменил е не просто на братовчедка си Елизабет Втора, а на превъплъщението на този принцип. С брака си е нарушил и дистанцията между народ и двор. Симеон Втори предпочита да мисли и действа като съвременен човек, вместо да се подчинява сляпо на правила и забрани. Той обича България и тази му любов го кара да се среща в Мадрид, пък и където и да е по света с най-обикновени българи, дори шофьори и миньори; да разговаря с хора, които печелят добри пари и затова могат да си позволят да гледат на живота и на онова, което се нарича политика, със свои очи. И това е най-рационалното отношение между хората, преди то да се превърне в катехизис за власт и държавно управление.

Царят в изгнание протяга ръка и на земеделците чрез Ценко Барев, който живее и работи в Париж. И Ценко Барев поема тази ръка. Кой казва, че оранжевите мразели повече от всичко на света Фердинанд Първи и Борис Трети? И това е още едно потвърждение, че на политиката най й отива сравнението с продажна жена.

Весел, обаятелен и поразглезен от вниманието на заобикалящите го красиви жени и видни, ала бедни принцеси, царят в изгнание мечтае за голямо и хубаво семейство. И, знае ли човек, да се завърне един ден в родната България, за да я управлява. Воден сякаш от предопределението, той дава на синовете и на дъщеря си княжески имена, макар никой от тях, дори майка им да не говори български.

Годините се трупат, времената се менят, Симеон Втори все повече се отдалечава от кралица Елизабет Втора, която не се отказва да внуши на братовчед си, че му е време да се завърне към дълга си и да приеме образа на истински монарх: недостъпен, хладен, загадъчен, както и да не натрапва така различното си от останалите короновани глави мислене. Симеон Втори вече не обича чужди съвети, независимо чии са, предпочита да обмисля всичко сам.

— В какво е днес силата на Великобритания, братовчедке? — пита той Елизабет Втора без всякакво увъртане. — В монархията или политиката?

Лицето на кралицата грейва в усмивка.

— Конституционната монархия е като „Ролс-Ройс“ — сигурна, безопасна и завладяващо красива. Тронът е над партиите и политическите борби, той символизира гордостта и независимостта на Великобритания, поддържа и приемствеността на националните традиции, и жизнеността на историческите корени. И не всички, които повтарят, че царувам, без да управлявам, разбират това.

— Защо през 1917 година династията започна да се нарича Уиндзор вместо Саксен Кобург Гота?

— Защото по онова време всичко германско е предизвиквало ненавист не само у англосаксонците, но и сред човечеството. Немците докараха на власт Ленин в Русия. Така ли е, или се лъжа?

— Значи и вие, братовчедке, предпочитате политиката? Защо тогава аз да не се завърна в България като политик?

— Но вие сте цар.

— Царството ми е република.

Елизабет Втора пак не може да разбере Симеон Втори. Нито изпитва желание да му помогне. Пребогата и уж презираща парите, тя никога досега не го бе и правила. Синята кръв си е синя, а лирите са си лири.

* * *

След половин век в изгнаничество Симеон Втори усещаше, пък чуваше и виждаше, че в България комунистите и пръкналите се от тях биещи се в гърдите демократи гледат на него като на муха в сладка каша. В тяхната сладка каша! И като се убеди, че те не само не могат да управляват, но идват на власт едва ли не единствено за да крадат, Симеон Втори окончателно реши да се завърне в родината си. Можеше ли да й помогне наистина, питаха се всички българи.

Първото интервю от Симеон Втори в Мадрид щеше да вземе един нагъл и много начетен журналист с лъскави черни коси — Кеворк Кеворкян. Дворцовото разузнаване донесе, че телевизионната звезда е послушник на Държавна сигурност и лично на генерал Любен Гоцев, който безуспешно се стараеше да засенчи легендата на ДС Григор Шопов. Симеон Втори знаеше кой е Григор Шопов.

Царят в изгнание прие българския телевизионен екип в библиотеката си. И тук, както в целия му дом в Мадрид, нямаше и помен от пищност, помпозност, всичко беше подчинено на удобството и излъчваше уют.

— Защо обичате България, Ваше Величество? — започна Кеворкян и впери твърд поглед в събеседника си според обичайния си маниер на телевизионен водещ.

— Вие не я ли обичате като ваша родина? — отговори с въпрос царят в изгнание. — Мисля, че основанията ни за тази любов са еднакви.

— И все пак вие сте цар на българите.

Негово Величество се усмихна тъжно.

— Аз съм преди всичко човек и се гордея, че съм българин. Или вие предпочитате да сте арменец?

— Не, разбира се.

Усмивката не слизаше от лицето на Симеон Втори.

— САЩ имат двеста години история, а България — хиляда и триста. В Америка знаят кой е ирландец, шотландец, англичанин, индианец, немец, даже българин, но всички обичат държавата си, защото са граждани на САЩ. Аз винаги съм бил само български гражданин.

— Казват, че по линия на майка си, царица Йоана Савойска, сте ползвали италиански, както и испански привилегии?

— Да, защото съм емигрант и българските власти ми отказват паспорт, за да пътувам по света. Но аз никога не съм лишаван от привилегията да бъда гражданин на България. И се надявам скоро да стана официално такъв гражданин.

— И аз го вярвам, Ваше Величество.

— Знаете ли, господин Кеворкян, от значимите в древността двайсет и пет народа на Изтока днес са оцелели само три — арменци, българи и индийци.

— Мога, Ваше Величество, да ви цитирам думите на френския президент Франсоа Митеран, че българите са едни от създателите на цивилизацията на планетата. През своята история те са създали пет стабилни държави, три от които са в Европа.

— Чудесно! А Франсоа Митеран се позовава на най-старата арменска историография „Ашхарацуйц“, където българите са определени като един от петнайсетте цивилизовани народа, обитавали някога пространството между Туркестан и Ариите, в подножието на планината Имай, наричана още Имон, а това са масивите на Памир-Хиндокуш.

— Изненадахте ме с познанията си! — трепна възбудено Кеворкян.

Симеон Втори не показа, че е зарадван от похвалата.

— Може официално да съм ниско образован, господин Кеворкян, но особено се интересувам от произхода и историята на българите. Както виждате, с арменците сме почти роднини.

— Аз пък съм по образование юрист, а по професия журналист — скъси разстоянието помежду им българската телевизионна звезда и изстреля веднага следващия си въпрос: — Кръстихте първородния си син Кардам, защо не Борис?

— Източноправославната ми религия забраняваше да го кръстя на умрял човек.

— Мислех, че това не се отнася за царете.

Симеон Втори стисна устни. После като че ли смени темата, ала всъщност я продължи:

— Още древните българи са създали календар, който е признат от ЮНЕСКО за най-точния в човешката история. Годината в него има пак 365 денонощия. Започва с най-късия зимен ден, който е празничен. И това не е неделя. Към всяка четвърта година се отчита и един допълнителен ден, наричан Ден на Слънцето. Това е Кардам. Годината на появата на истинските българи според техния календар е пет хиляди и петстотин години преди новата ера. А по това време върху Земята е кацнал космически кораб. Твърдението е на „Махабхарата“, може да проверите.

— Не се съмнявам, Ваше Величество.

— В „Махабхарата“ българин значи светлина, мъдрост, духовна и светска власт. „Българите бяха многоброен народ, по-многочислен от пясъка в морето“, казва през X век хазарският каган Йосиф. А древният персийски поет Насири Хусрау възпява в стихове хубостта на българките. Китайски източници тълкуват името на рода на българските владетели Дуло като род на бойните коне, на конниците. Това сродява българите с арменците, които първи използват конете при бойни действия.

В сините очи на Симеон Втори, същински стъклени топчета, премина облаче и той продължи:

— Когато през VII век столицата на Византия е обкръжена от двеста хиляди араби с пет хиляди кораба, българският хан Тервел спасява европейската християнска цивилизация, като убива трийсет и две хиляди араби. Това описва западният историк Алберик. За тази битка арабският пътешественик Ал Масуди пише: „Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един българин може да излезе на глава на сто или двеста конници. Така е ликвидирана първата ислямска опасност за Европа откъм Изток през 717 — 718 г. при Константинопол.“ В 852 г. Армения също търси помощ от Волжка България срещу арабите и я получава. Волжка България е спасила и Русия от унищожение.

Кеворк Кеворкян не пропускаше контрапункта в нито една тема, следващият му въпрос, зададен с усмивка, трябваше да напомни на Величеството кой води разговора:

— Но дали само с търговски и военно-политически мотиви се обяснява, че през X век волжките българи се обръщат към Багдад, откъдето приемат исляма за официална религия?

Сухото лице на Симеон Втори не трепна.

— Не четете евангелието като дявола. Във Волжка България не съществува робството. Волжките българи са първият източноевропейски народ, който въвежда в земите си собствено сечене на монети. Българите се насочват към създаването на държава, която не имитира робовладелските гръцко-римски модели. Успяват да развият своето стопанство, защото то се отличава със стройна държавна уредба, изградена на принципа на свободата и справедливостта, с ниски данъци (по една животинска кожа, делвичка с мед или сребърна монета от гражданин годишно), със строг правов ред, което прави впечатление на многобройните чужди пътешественици. Дипломатическият пратеник на багдадския халиф Ибн Фадлан, посетил Велико Болгар през 922 г., описва високия морал и строгата правораздавателна система на държавата, която татаро-монголите завладяват през XIII век и една част от населението й се преселва край Дунав, друга се насочва към Скандинавия и Маджарското кралство, трета е избита. Български етнически масив остава в териториите на старите си места, а това са днешните казанци, чуваши и марийци. През 1552 г. град Казан, последната столица на Волжка България, е превзет от русите. По този повод владетелят им Иван Грозни се титулува „цар на руси и българи“. Оттогава и от него е неувяхващата надежда на българите, които вече са попаднали под турско робство, в Дядо Иван. През XVI, XVII и дори през XVIII век Волжка България все още присъства на географските карти. Славяните и светът, драги ми Кеворкян, няма да забравят, че светите братя Кирил и Методий са им дали писменост.

Симеон Втори си пое въздух и този миг бе достатъчен на Кеворк Кеворкян, за да зададе въпроса, чийто отговор в момента очакваха всички българи:

— Имате ли надеждата да се завърнете в днешна България, Ваше Величество?

— Ако българите се произнесат, разбира се.

— Те да, но комунистите?

— Вие не сте ли комунист?

— При вас съм само като журналист.

— Не проумявам разликата.

— Просто любопитство.

— А интереси?

— Не се занимавам с политика.

— А я правите в предаването си „Всяка неделя“. И се чудя как ви търпят?

— Тодор Живков умее да спекулира с демокрацията.

— Да, няма стерилна диктатура и демокрация. Дъщеря му Людмила се нравеше на света. Не знам как я търпяха тези от ДС и КГБ.

— Тодор Живков, струва ми се, е благоразположен към Ваше Величество.

— Чувам. Интересно защо?

— Комунизмът си отива, Ваше Величество.

— А идеалът, господин Кеворкян? Вие не сте монархист, защо се интересувате от Симеон Втори?

— Все от любопитство.

— Това не е отговор, а заобикаляне на въпроса. Човек може да бъде религиозен, но не и духовен. Вярата в Бога е като любовта на майката в рожбите й. Няма стара и нова душа. Господ е връзката между душите. Той е моралът, а с тялото и мисленето ни се занимават свещениците, църквата. Това са идейните различия между хората, богатството и нищетата, парите и силата, физическата груба мощ, лъжата, която може да те шляпне през лицето, но не е в състояние да убие в теб душата… Какво мислят за мен българите, господин Кеворкян?

— Питат се, толкова ли сте беден, че сте продали ордените на дядо си, цар Фердинанд? — Кеворк хвана отново бика за рогата.

Симеон Втори посрещна въпроса-упрек с усмивка и тихичко възкликна:

— Ах, така ли? Те не обичат дядо ми. Ами защо моят връстник Франсоа Пино, който е един от десетте най-богати французи, изчисляват парите му на над осем милиарда долара, продава шедьоври от собствената си галерия. Прави го периодично: продава картини от велики художници и после купува нови пак за милиони. Това е бизнес. Казват, че му омръзвали, кой знае. А зложелателите му изчисляват, че дължи за аферите си тъкмо толкова, колкото е получил при раздялата с любимите шедьоври.

Погледът на Кеворк Кеворкян отново се бе втвърдил.

— Шедьоврите на Франсоа Пино не са семейна реликва.

Царят в изгнание не мигна.

— Представете си, че искам ордените на дядо ми да получат по-широко присъствие по света.

— Това ли да кажа в България?

— Както желаете. Хората говорят какво ли не за нашите особи. Обявиха по медиите, че холандската кралица Беатрис притежавала два и половина милиарда долара. Сериозно състояние! Тя и съпругът й, принц Клаус, си замълчаха. Как да опровергаеш толкова престижното американско издание „Форбс“? Но бащата на кралица Беатрис, принц Бернард, който е на повече от деветдесет години, заяви, че кралската двойка на Холандия притежава не повече от 250 милиона долара, и толкоз. Просто журналистически преувеличения.

Журналистът с лъскавата черна коса не можеше да спести на Симеон Втори следващия основен въпрос:

— Ще върнете ли монархията в България, Ваше Величество?

— А вие как мислите?

— Просто ви питам.

— Знаете, че е трудно, да кажем, засега невъзможно.

— Няма ли да оспорите референдума за република от 1946 г.?

— Защо? То си е едно допитване и хората са се произнесли.

— Били са под чужда окупация.

— И цар Борис Трети е присъединил България към Тристранния пакт под окупацията на Вермахта, но никой не му го прощава. Баща ми няма гроб, господин Кеворкян!

— Жалко.

— Не, тъжно. Знаете, че имам родствена връзка с Бурбоните. И твърде продължително и издълбоко съм се интересувал от края на монархията във Франция. Вече сме в Петата република. Революциите са жесток урок, господин Кеворкян, а републиките като форма на управление са млади, значи — жизнени. И аз ще изглеждам в ролята на… На кого мислите?

— На Луи Шестнадесети.

— Не, ако се завърна в България, за да управлявам, на мен първо ще погледнат като на кралица Мария Антоанета.

— Не ви разбирам, Ваше Величество.

— Та нали вие с това започнахте — Симеон Втори е чужденец. През цялото присъствие на Мария Антоанета са гледали като на австрийката. Французите са много по-жестоки националисти от българите. И всички неуспехи на абсолютната монархия на крал Луи Шестнадесети са приписвали на чужденката, въпреки че тя е дарила френския двор с четири престолонаследници. И я гилотинират! Всъщност с кралица Мария Антоанета свършва монархията във Франция, а не с отказа на Луи Филип от кралските прерогативи. Защо тогава аз да връщам монархията в България?

— Имате делови наследници, например княз Кирил.

— Той е истински джентълмен като чичо ми, разстрелян от Народния съд през 1945 г. Не желая такава съдба за сина си! — повиши глас Симеон Втори и като че ли загуби за миг самообладание: — При това не княз Кирил е първородният ми наследник, а княз Кардам, който е успешен медик. — Царят прехапа език и насочи разговора към не толкова лични неща: — Разбирате ли, господин Кеворкян, аз обичам България. Искам да се завърна в родината си точно след петдесет години изгнание, нищо повече.

— Значи ще си дойдете в България през 1996 г.? Вече сте го пресметнали?

— Не, разбира се, но наближава.

Кеворк Кеворкян не беше от журналистите, дето крият мнението си и се преструват на безпристрастни професионалисти:

— Знаете ли, Ваше Величество, има една древна индийска сентенция: „Петима, макар да живеят, винаги са мъртъвци — бедният, болният, глупакът, емигрантът и слугата.“ Следва на всяка цена да се завърнете в България.

— Може би, но останалите короновани глави в Европа биха могли да кажат: един цар след почти половин век в изгнание поисква просто да зърне родината си? Така постъпват само бейби бъстърс! Все още, господин Кеворкян, не се виждам в ролята на бебе пакостник. Вие какво мислите?

— Възприемам ви, Ваше Величество, като полезен за България.

Симеон Втори въздъхна дълбоко, надеждата стопли стъклените му сини очи.

— Кой знае… Може би…