Петър Христозов
Царски гамбит (14)

14.

Тази вечер царят заспа тежко и засънува третата си среща с вече покойния Увалиев — мъдрия българин.

Петър Увалиев си е същият: с огромно чело, гъсти, красиво побелели коси и топли добри очи над смъкнатите очила за четене, вперени право в теб. Симеон Втори на тази среща обаче е поне с десет-петнайсет години по-млад.

— Казаха ми, че се боите да се видите с мен, републиканския цареядец. Няма причина да се притеснявате. При всичките ни случайни срещи досега сте ми правили впечатление на страхотно възпитан и приятен човек. С какво мога да ви бъда полезен?

— Просто исках да поговорим — притеснен предлага Симеон Втори.

— Обичам да разговарям.

— Допускате ли моя български език?

— Извинете ме, вие не говорите български.

— Нали в момента на този език разговарям?

— Не, това не е нормалният български, а някакъв разговорен полукръчмарски. Дойде ли въпросът до малко по-високо мисловно равнище, до по-сложен регистър, вие по-добре говорите на френски или на испански. Тези два езика вие наистина говорите чудесно, защото мислите на тях.

— Но с моя народ аз не мога да говоря нито на френски, нито на испански.

— Тогава общуването ви с българите в България по-добре да бъде с преводач.

— Мен ли пазите от езика, или езика пазите от мен? И в двата случая е обидно.

— Ваше Величество, аз не съм опазил и не пазя българския език. А българският език е опазил мен. Когато човек е сам в чужбина, във въртопа на различни езици, българският става не средство за общение, а за разговор със само себе си. Дава ти самочувствие от много странен характер. Аз дълбоко вярвам, щом се чувствате българин, че езикът ни говори нас, а не ние говорим езика. Езикът ни дава възможности, които ние дори не подозираме. Започвам, отпочвам. Не можете да си поръчате в Англия препечено на скара, защото това дяволско „пре“, от което зависи гастрономическият ви разкош, отива по дяволите.

— И вие като мен, господин Увалиев, сте дълги години изгнаник, а не общуваме, а пък когато случаят ни срещне, трудно се разбираме.

— Моето изгнание, Ваше Величество, аз сам съм си го избрал и не виждам за какво да се разбираме.

— Тогава защо ме титулувате, господин Увалиев, или ми се подигравате?

— Този, който няма това, което желае, трябва да знае, че притежава повече, отколкото заслужава.

— Това за мен ли беше или за вас?

— И за двама ни. Какво се крие зад думите, Ваше Величество? Думите са там, за да ни лъжат. Ние трябва да ги разчепкваме. В този смисъл може и да се разбираме. Имах случай в Англия, за мен тя е втора родина, нещо като мащехата, ала и там аз продължавам да мисля на български. Веднъж трябваше да се срещна с едно красиво женско „пуделче“ точно в единайсет часа. Обаче подземната железница спря: имало късо съединение. Закъснях с два часа. Момичето, стажантка отскоро, не яло, чакало ме. Аз й се извинявам, а тя ми отговори със следното прекрасно изречение: „Ама моля ви се, господин Увалиев, вие сте стар.“ Сега, че съм стар, стар съм, но защо ми го казва тя така? И докато се чудя каква благовъзпитана шопско — лондонска гримаса да направя, се сещам, че тя ми говори на днешния българско-английски език и понятието „стар“ значи звезда. Следователно тя ми казва: „Ама моля ви се, вие сте звездата.“ Ето това ме тревожи и за вас в България, Ваше Величество.

— Значи в България ще си мисля, че съм звездата, царят на българите, а те всъщност ще подхвърлят зад гърба ми, че съм разкапан старец.

— Така се получава, колкото и да не е приятно. — Петър Увалиев все така не сваля внимателния си поглед от Симеон Втори. — Направихте вашите юпита набързо министри. Не се ли боите, че ще ви изместят?

— Едва ли.

— И защо?

— България е твърде бедна. Сега е времето на юпитата. И при комунистите има един Сергей. Дори да успеят да вземат властта, няма да могат да я удържат. Парите, капиталът не са вече в държавата.

— А аз мисля обратното, Ваше Величество. Някога полярният изследовател Скот отишъл да иска пари от английския министър-председател Лойд Джордж. Но той бил стиснат и препратил Скот при богат земевладелец — любител на полярните тайни. След два дни ученият Скот се появил пак при министър-председателя. „Надявам се, че сте успели?“ — посрещнал го той. Донякъде, сър, засега ми обеща хиляда лири, но даде дума да ги увеличи на петдесет хиляди, ако ви убедя да ме придружите до полюса, и ще ми даде един милион, ако ви оставя там.

— Хайде да не се предизвикваме, господин Увалиев — миролюбиво казва Симеон Втори, — и да сменим темата. По ваше време в Лондон се приюти писателят Георги Марков. Вие му помогнахте, но не го заобичахте. Убиха го. Кой и защо? В България той все още минава за мъченик, а е бил придворен писател, влизал е в кръга Любомир Левчев, Богомил Райнов, Костадин Кюлюмов, Румяна Узунова, Владимир Костов, даже Иван Славков. Можете ли да се оправяте в цялата тази бъркотия от интелектуалци и ченгета?

— Истината е много проста. Ако се докаже кой е убил Георги Марков, неговите наследници имат право на 10 — 15 милиона английски лири обезщетение. Това никой досега не го е казвал. В медийното пространство се подвизават провокатори като Олег Калугин и самонареклия се писател Виктор Суворов. Скотланд ярд мълчи. Защото може да се окаже, че и Англия трябва да плаща. Колкото до моето мнение за Георги Марков, аз съм хвалил „Жените на Варшава“ и „Мъже“. Романът „Мъже“ ми допадаше, защото съм софийски гамен, следователно градската литература ми е по-близка, отколкото дори най-игриво изпипаните битови описания на Ангел Каралийчев и Илийчо Волен. Но в Лондон Георги Марков престана да пише. В Англия момчето не е написало нищо! „Репортажите…“ му са аргатско нещо. Ето къде за мен е трагедията на Георги Марков! Всичко друго, което се казва: тоз го убил, онзи го убил, може лесно да бъде изтълкувано като опит за припечелване на грешни пари.

— Подхвърлят обаче и за вас, че сте работили за тия или ония…

— Аз подочувам, Ваше Величество, същото за вас… Това са елементарни глупости. Когато от една отговорна институция те потърсят за необвързваща информация, това не означава, че си доносник.

— Разбирам ви, господин Увалиев.

— А аз пък не разбирам защо ме питате за неща, които отдавна би трябвало да са ви известни, нали разполагате с цялата държава. — Петър Увалиев се усмихва. — На мен например ми приписаха и незаконна дъщеря. Две момченца в своята книжка именно поради недоброто познаване на българския написали: „Георги Марков се любел и оженил за Анабел, секретарката на Петър Увалиев, която му ражда дете.“ За кого се отнася това „му“? Жена ми щеше да припадне: „Къде си я крил досега таз незаконна дъщеря?“

— А представяте ли си сега в България какво се изсипва върху мен и върху семейството ми?

Петър Увалиев намества очилата си и пита леко раздразнен:

— Изчерпаха ли се волята, търпението и стоицизмът ви?

— Не мисля.

— А ако българите ви обявят за престъпник?

— Няма да мине! Имам отлични адвокати.

— Да не би Ошанов, този бивш стихоплетец на Лили Иванова, да е един от тях?

— И той, и други.

— Те ли ви върнаха имотите? Говори се, че княгиня Мария Луиза била недоволна колко много сте дали и оставили на България. И че сте подарили за сватбата на дъщеря си Царска Бистрица.

— Всичко е прецизирано перфектно. При това аз нищо, ама нищичко не съм поискал. Придобитата от Столичната община през 1947 г. наша недвижима собственост ни е възстановена с подписа на кмета Стефан Софиянски, а останалата в страната — от областните управители.

— И за всичко притежавате редовно изповядани нотариални актове?

— Разбира се!

— Излиза, че Тодор Живков е наистина глупак.

— Какво общо има той?

— Ами че неговите интенданти как не са се сетили да оформят резиденциите му в наследство на Владимир Живков? Правните основания могат да се сведат до същото.

Симеон Втори отново изтръпва. Студени тръпки полазват по цялото тяло. Напразно се напряга да се събуди. Извиква:

— И мъртъв, май пак продължавате да ме мразите.

— Просто съм човек с мнение.

— И то в случая е?

— Че лешоядството не е българска привилегия. Баща ви, цар Борис Трети, никога не е бил собственик на имотите, които сега се „възстановяват“ на неговите наследници. В цяла Европа общинското и държавното имущество се разграничава от личното. Интендантството е, което управлява цивилната листа, тоест онова имущество, което е предоставено на царя от държавата за осъществяването на дейността му на държавен глава. Дори България да беше станала пак монархия, при вас щеше да има интендантство и тези имоти щяха да бъдат на държавата, а не ваши. Юридическите лица не се наследяват от физически. Интендантството не може да придобива имоти по давност, нито да ги завещава, нито да ги оставя в наследство както на наследниците на цар Борис Трети, така също и на Тодор Първи от Правец. Още член 12 от Търновската конституция казва, че изпълнителната власт принадлежи на царя и основното му задължение е да брани правата на държавата и да не допуска посегателства върху нейните имоти. Най-малко облагодетелствалият се от общинската собственост кмет Стефан Софиянски.

Симеон Втори стисва зъби. Безсмислено е да се спори с умрял човек, пък бил той и Петър Увалиев. Ще провери, ще се консултира. Като нищо могат да го обявят и за лешояд. Но нека се разберат докрай с мъртвия интелектуалец.

— Вие наистина сте мъдър човек, господин Увалиев. Имате дъщеря, какво й оставихте в наследство?

Усмивка стопля лицето на Увалиев; това, че се оказват с царя на практика на равна нога, не може да му е неприятно.

— Нищо. Тя има повече от мен. И се гордее, че си го е придобила сама. Искам обаче да ви обърна внимание върху нещо друго. Днес като че ли стана модерно политиците да казват за България, за собствената си родина, „тази страна“. На мен хем ми е обидно да ги слушам, хем ми е чудно. Какво се крие зад това шашаво словосъчетание? Перверзия или глупост? Сигурно помните кой пръв го пусна в обращение. Той, разбира се, не е политик и макар да написа „Ибо доживяхме, господи“, няма да стане и писател. Най-големите националисти — французите, руснаците — са казвали „моята имперска страна“; когато империята вече я нямало, останало само „моята страна“. На български бих го превел „нашата страна“. Защото кой си ти? Наша е България. Но аз май ви омръзнах, Ваше Величество, с приказките си?

— Не, не, мога да ви слушам с часове. Вашите беседи по Би Би Си винаги са ми давали храна на ума. И пак започвате да ми харесвате.

— Едва ли. Вашето е риторичен похват. Ето къде е разликата помежду ни. Аз не забравям съдържанието, а вие държите на формата. В някои страни са се ръкували, за да покажат, че не носят оръжие. Сега хората се ръкуват по други причини. Един мой чудесен приятел, мил художник, живее в селце на брега на Нормандия, където и ние имаме колиба. За него говорят, че бил ужасно горд и надменен. А той мухичка, детска радост, Лазаркевич възкръснал. Смятат го за такъв, защото, като влизал в бакалницата, не се ръкувал. Ха сега де! У тях имало ритуал. Не усещате ли и към вас подобно поведение, Ваше Величество?

— Напротив, ръка ми целуват.

— В такъв случай пазете се!

— Това пък как да го разбирам — трепва изплашено Симеон Втори. — Сериозно ли говорите?

— Напълно. Така развращавате хората, превръщате ги от граждани в поданици и те само ще ви се подчиняват и няма да работят, а ще чакат да им давате…

— Това ваше мнение е плод на обременената ви интелигентност.

— Точно така казваха и комунистите. Тогава каква е разликата между вашия диктат и този на червените велможи?

— Аз може да съм аристократ, но съм и демократ.

— Колко още мислите, че ще управлявате и доживеете?

— Това са Божи работи, господин Увалиев, или ви се иска да ме прогонят и дори убият?

— Искам да се докажете, а не да си заминете или да умрете.

Неочакваната топлина в тия думи отпуска сърцето на Симеон Втори.

— Да си заминеш е като да умреш — казва той. — Предпочитам да умра, а българите да си кажат: „Той замина за малко.“

Петър Увалиев пак се връща към темата за отечеството:

— Баба ми, която се спомина през Втората световна война, казваше: „Ох, таз Българийка, таз Българийка.“ След две поколения вече не разбират къде сме. Тъй че въпросът за „тази страна“ е въпросът доколко аз в една демокрация имам право да се отъждествявам с другото… Всичко е ясно, само откъм правилно отношение към парите трябва да видим дали го докарваме…

— Тази поанта на разговора ни нещо не я разбрах? — признава си царят.

— Има една история с Чърчил. Трябвало да говори по радиото, но закъснял и повикал първото такси, което му се изпречило на погледа. Вече било тъмно, шофьорът не го познал и отказал да го вземе. „Но как така? Нали сте на работа!“ — възмутил се старият държавник. „След малко по радиото ще говори Чърчил — рекъл таксистът, — искам да отида някъде и да го чуя.“ Чърчил се разтопил от удоволствие. Извадил една лира и я подал на шофьора. А той, като видял парите, се ококорил: „Много му здраве на Чърчил! Сядайте, ще ви закарам.“

И Петър Увалиев изчезна, сякаш потъна вдън земята. А Симеон Втори се събуди, отиде до прозореца и се загледа в небето. Замириса му на пръст. Нощта не е от най-добрите съветници. Отпи глътка бърбън, запали пурета. Навън някаква звезда ярко намигаше. Царят помисли, че се е загледал във Вечерницата. Синкаво бледата и нежна Венера я нямаше, защо ли? Царят си припомни, че неволно е станал свидетел на великото противопоставяне на Марс и Земята. А то се случва на 60 хиляди години. Царят го доживя на шейсет и шест. Прилична възраст, само дето работата започна малко да го поизморява.