Петър Христозов
Царски гамбит (6)

6.

Мразовит февруарски ден. Студ стягаше и сърцата на хората. Гладни старци и мършави кучета обикаляха кофите за боклук. Жълтите плочки на площад „Народно събрание“ бяха като поръсени със ситна мръсна захар от белите зърна на заскрежения мраз. Студеният вятър влачеше хартии и полиетиленови пликчета между купчините почернял сняг. Покрай паметника на Цар Освободител се точеха таксита и луксозни коли. Премръзнал регулировчик, навлечен дебело, размахваше сърдито палка.

В градинката над задния вход на Народното събрание върху скапана пейка свиреха двама гайдари. По-възрастният имаше сериозен вид и дар божи за музиката, докато младият беше по пиянски безгрижен, но пък зачервените му очи тутакси разпознаваха кой от минувачите само ще послуша, ще им се порадва или съжали и от кого могат да получат някой лев. Наоколо се бяха излегнали черните туловища на мерцедеси и беемвета.

Откъм университета наближи гологлаво русо човече със зачервен нос и очила в златна рамка, в черен костюм и сиво пардесю. Ручилата на гайдарите се отпуснаха в очакване. Русокосият се усмихна доброжелателно и извади портфейла си.

— Можете ли да ми изкарате „Руфинка болна легнала“?

„Има си хас, щом ще си платиш!“ — беше на езика на пийналия гайдар, но той онемя пред вида на банкнотите, които мераклията за родопската песен подаде.

— Ей сега едно момче ще ви донесе коняк „Плиска“ — допълни русокосият.

И още, дето се казва, не затворил уста, върху разклатената пейка кацна кашонче със златистата подгряваща течност. Докато пийналият гайдар облизваше устни, по-възрастният рече със сериозен тон:

— Ама вие ни давате пет хиляди лева.

Гологлавият извади още банкноти и като развеселен сватбар ги затъкна в малкото джобче на гайдаря.

— На всеки по пет хиляди лева! — уточни той.

Двете гайди подкараха прочутата тъжна история за болната мома, която страда, че когато се е пролет пукнала и всичко от земята излиза, тя в земята ще влезе… Старият пееше сам, задушевно и с пълен глас. Родопската песен беше в кръвта му и той нерядко запяваше за собствено удоволствие и Капитан-Петковата, и Дельовата песен, да не говорим, че не минаваше приятелско гости, без да изпеят по няколко пъти „Назад, моме Калино“. По едно време щедрото човече като че ли изчезна. Пийналият млад гайдар беше готов да спрат и да отворят първата бутилка. На другаря му обаче хич не му се искаше да млъкне насред песента, от която винаги му ставаше хем болно на душата, хем му олекваше. Русокосият се показа оттатък алеята и им махна с ръка да продължават. Когато уличните музиканти стигнаха до волята на умиращата Руфинка — кой да й води либе, кой да й носи чеиза, — щедрият господин се приближи и като погледна часовника си, рече:

— Има още време. Пийнете си коняк. Послушаха го веднага. Младият гайдар се ухили благодарно:

— Това си е истинска „Плиска“.

Другарят му обърса устни с опакото на ръката и попита:

— Пак ли за Руфинка да пеем.

Господинът прихна в къдрав смях.

— „Руфинка“ беше за мен. Обичам тази песен. А когато започнат да излизат депутатите, ще ги посрещнете с „Девойко мари хубава“. Знаете ли я?

— Как да не я знаем, нали и тя е от Родопа.

— Ако ви дават пари, няма да вземате.

Младият гайдар се зачуди:

— Тръгвате ли си?

Русокосият им подаде ръка.

— Отивам си, но утре по същото време пак ще дойда. Разчитам на мъжката ви дума.

— Ама като ви няма вас, защо да им пеем на тия… Повечето от тях ни гледат като мухи — наежи се гласовитият гайдар.

Русокосият заизтрива очилата си. После вдигна лице.

— Ще ви кажа. Има един висок, но доста стар народен представител, все с бастун ходи. Той ми е дядо. За него ще свирите, когато ме няма.

— И утре ли?

— Няколко дни подред. Все по толкова ще ви давам и нося.

— Абе ти да не си от ония, от кредитните милионери? — не можа да се устиска пийналият гайдар.

Русокосият със златните рамки не се обиди.

— Точно обратното. Вземам от тях, за да давам на вас — обясни спокойно той.

Гайдарите се спогледаха.

— Крадеш значи? — изтърси пак по-младият.

Колегата му го сръга:

— Той се майтапи бе. Не виждаш ли, че е богат човек, който иска да го чуе дядо му. Сигурно са си задължени. Благодарим, господине, волята ви няма да прекършим.

Точно в този момент вратите на задния вход на Народното събрание се отвориха, първите депутати се показаха. Гайдите писнаха и възрастният уличен музикант запя: „Девойко мари хубава, девойко, сипи ми винце да пием, девойко. Да пием, да се напием…“

Един висок, достолепен народен представител се ослуша. Беше възрастен и с бастун. Приближи се към гайдарите и им протегна хилядарка с образа на Васил Левски.

— Вече ни е платено — изпусна се пийналият гайдар.

— И от кого? — блеснаха развеселено очите на депутата.

Певецът тъкмо беше докарал историята за двамата млади, дето си мерят един пред друг грижите, до признанието на момъка, че има служба да служи. Той посочи на депутата бутилките с коняк. Възрастният депутат вдигна наченатото шише и отпи за проба, като че беше на пазар.

— Браво! — млясна доволно депутатът.

— От внука ти е — не се сдържа отново младият гайдар, — той и ни плати.

— Какъв внук бе, момчета? — изви гъсти вежди над провисналите си торбички депутатът. — Аз си нямам никого на тоя свят. Както и да е, приемам… — И пак посегна към бутилката.

На следващия ден странният господин дойде отново с хилядарките и бутилките „Плиска“. Сцената се повтори. И продължиха тъй цяла седмица. Гайдарите гледаха своя благодетел в очите и очакваха следващото му желание. Нямаше начин то да не бъде по-голямо. В понеделник русокосият със златните рамки им нареди:

— Утре ви искам тук в осем и половина сутринта. Ще застанете пред двата входа на подлеза срещу университета. Дядо ми ще дойде откъм подлеза по „Руски“, аз ще го чакам през този, който излиза право срещу Народното събрание. Поиска ли да излезе през някой от подлезите, където сте вие, със свирня го връщайте към мене!

Възрастният кокалест и доста изпосталял депутат бавно изкачи последното стъпало и пое по алеята през градинката към Народното събрание. Той не обичаше да закъснява. Часът беше девет без четвърт. Най-късно три минути преди началото на заседанието щеше да бъде на банката. Мъглата лепнеше върху очите и устните му. Изневиделица като призрак пътя му препречи русокос господинчо с ръце в джобовете и закова поглед в него. После го приближи, стисна му здраво ръката, уж за „Здравей, каква приятна среща!“, и му каза тихо:

— Берта, искам от вас една услуга.

Депутатът се подсмихна и протегна ръка, за да отстрани нахалника:

— Берта ли? В момента не нося пари. А и много бързам. Можете да ме почакате след единайсет часа пред задния вход на Народното събрание.

— Не ме разбрахте, господин Лучников, не става дума за пари, а за услуга, която дължите.

— На вас ли? — Лучников не можеше да разбере дали ръката му стиска изнудвач, просяк или хомосексуалист. — Аз, господине, дори не ви познавам. Ако обичате, вървете си по пътя.

— Днес няма да ходите в парламента. Услугата, която се иска от вас, е да не присъствате в пленарната зала, за да не гласувате.

— И как си представяте, млади човече, че е възможно това да стане?

— Ами както сме го пресметнали! Вече е девет часът, а пък вие сте възрастен човек. За божите работи депутатите нямат имунитет.

— Малко сте закъснели със заплахите. На моите години човек няма какво да губи. Хайде, ако обичате, пуснете ръката ми.

— По-добре ще бъде, ако отидем да пием кафе.

Светослав Лучников не се опита да помръдне от мястото си. Без да сваля поглед от русокосия със златните рамки, той се питаше дали ще го застрелят тук, или ще го отмъкнат някъде с кола. Игличка страх боцна отслабналото му сърце, но само за миг. Известният български юрист нямаше пари и богатства. Отдавна живееше скромно и сам. Каква ли услуга дължеше на този? Може би нещо от времето, когато беше министър. Стана му любопитно.

— Предпочитам ракия — рече възрастният депутат.

Русокосият малко разхлаби хватката си.

— Не е ли раничко за ракия? — После опита да се усмихне: — Казват, че когато предлагали на Емилиян Станев да пие сутрин, той не отказвал, но се извинявал с думите: „Срам ме е от слънцето.“

— Имаме значи отношение към литературата. Да не сме пишещи колеги?

— Не сме. Само знам, че пишете исторически романи.

— Както и да е, кафето възбужда, ракията успокоява. А вие нали искахте да ме изплашите? Да вървим тогава.

— Наблизо, на „Кракра“, има едно закътано местенце за архитектите. Григор Шопов го е използвал.

— Щом казвате. Аз не познавам архитект с това име. Да не би да сте вие?

— И това не съм, хайде да се раздвижим.

Клубът на архитектите беше полупразен, топъл и уютен. Помолиха бармана за греяна ракия. Светослав Лучников не сваляше изучаващ поглед от своя похитител.

— Вие евреин ли сте?

— Не, родом съм от Боженци.

— О, земляк значи — изненада се старият адвокат. — Мога ли да науча името ви?

Русокосият бърса дълго очилата си.

— Каквото и име да ви кажа, ще ви излъжа. Но е истина, че баща ми и вие сте били редом на балкона на общината в Боженци на седми септември 1944 година, когато вие лично сте приветствали с реч настъпващата народна демокрация.

— Виж ти, син на партизанин.

— Нещо такова.

— А сега?

— Обслужвам разузнаването на социалистите.

— Благодаря за откровеността. Нека ви кажа и аз направо — през септември не дойде демокрацията в България, а ни окупира Червената армия и докара на власт комунистите.

— Не споря.

— И сега идвате при мен от името на БСП?

— Така е.

— Никога и с нищо няма да ви услужа!

— Вече го направихте. Няма ви в парламента и не можете да гласувате.

— До моя глас ли опряхте?

— Такава беше сметката.

— За какво по-точно?

— Наздраве и ви благодаря, че не направихте скандал — вдигна чаша русокосият.

Лучников все още не беше убеден, че похитителят му не е евреин.

— Би трябвало да се засрамите. Какъв сте по професия.

— Инженер.

— Начетен при това, говорите ми за Емилиян Станев. И защо станахте ченге?

— Съдба, господин Лучников. А вие защо сте бохем?

— Ама мръсник не съм. Защо не опитахте честно да ви помогна?

— Искате забрана на БСП.

— Рано или късно това ще стане.

— Цената на отложената смърт не беше ниска.

— Значи ви вкарах и в разходи?

— Няколко хиляди лева за гайдарите.

— Мога да ви ги възстановя, стига да си затваряте устата. А как разбрахте кои песни обичам?

— Като министър сте искали да ви ги пеят.

— Разбирам, че сте дебнели за човешките слабости.

На чашка Светослав Лучников или се дразнеше, че го пренебрегват, или се разнежваше. В момента му се искаше да тупне русокосия по главата, но не злобно, тъй като това шпионче беше започнало да му харесва.

— Знам, че комунистите не могат да ме понасят заради моя закон за реституцията.

— Не е вярно. Оказахте се справедлив. Дори бих ви наредил сред комунистите идеалисти, защото признахте, че в България е имало монархофашизъм. Имате ли спомени като ремсист?

— Аз може и да имам, но вие нищо не можете да докажете.

— Ненапразно говорят, че и оная ви работа е правист.

— Тогава защо хвърлихте по мен камъка „Берта“?

— Прощавайте. По инерция. Бихте ли акламирали завръщането на Симеон Втори в България.

— Не и като цар.

— Защо?

— Монархията е форма на диктатура, а аз обичам демокрацията, дори в най-уродливите й проявления. Знаете ли, сегашната демокрация в България не е само свобода на гласността, а и на демократичните закони. Вече се отървахме от един член първи на конституцията, монархията провъзгласява също върховенство. Не съм съгласен от гражданин да стана отново поданик.

— Но във Великобритания кралицата царува, а не управлява.

— Симеон Втори никога няма да се съгласи да бъде безличен цар. Да чакаш половин век да се завърнеш в България и някакви партийни влъхви да ти се мотаят в краката. Първото, което ще се опита, е да премахне партиите. Отначало ще ги прикотква, за да му помогнат. Това най-вече се отнася за вас, комунистите, а след това и до етническата партия на Ахмед Доган. Този е най-опасен за България.

— Нали и СДС, и ДПС си партнираха с него?

— Опариха се! Ако Симеон Втори не разбере това, и той ще пострада. Но вие още повече. Опасен е, защото е рожба на вашата Държавна сигурност. Надявам се, че и вие мислите така и няма разлика в подхода ви.

— Има.

— Не разбирам.

— Вие за НАТО и Европейския съюз ли сте или за САЩ?

— Умни комуняги бре! Разбрахте, че НАТО си отива, и утре ще го подкрепите. Лъжа ли се? Не, естествено. Това ваше отроче, син на евреин комунист и на помакиня християнка, може да се хареса и на Симеон Втори. Колкото до Съветския съюз и САЩ, те за България са едно и също. И когато се разочаровате от Симеон Втори, ще се хванете като слепци за тояга за САЩ.

— Забравяте за Русия.

— Как ще забравя матушката. Нали сам съм от белогвардейско потекло. Обаче — о, времена, о нрави! — няма я вече Русия за България. Трябваше да му дадете да се разбере на този Стоян Ганев. А той, нали си е шпионин, вече се присламчва към царя.

Двамата улични гайдари повече не видяха щедрия си благодетел, който както внезапно и загадъчно се беше появил, така и изчезна. И възрастният депутат, достолепен адвокат, не ги доближаваше, макар че щом го зърнеха, тутакси подхващаха любимите му родопски песни.