Лий Патинсън
Саманта (10)

X

На излизане от стола объркаността на Сам беше отстъпила пред трескавия й стремеж да действува. Саманта погледна часовника си. Вечерята по японски обикновено продължаваше доста дълго. Щеше да има достатъчно време да свърши най-важните задачи, за да може да си тръгне малко по-рано за дома си.

Още тази вечер трябваше да изясни отношенията си с Джъстин. В противен случай нямаше да може да заспи през цялата нощ — в това беше сигурна.

Все още не знаеше точно как да започне и какво да направи. Но, ако успееше дори за момент да остане насаме с него, щеше да се опита да му обясни. Това беше всичко, което искаше. Но какво изобщо трябваше да му каже? Нямаше ни най-малка представа, но реши засега да не обръща внимание на този проблем, а да се залови с работата, която й предстоеше да свърши.

Два часа по-късно тя върна и последния картон в картотеката и пъхна химикалката в джоба на мантата си. Стана, протегна се и се прозина.

— Натоварен ден беше, нали, д-р Тримейн? — попита я с разбиране нощната сестра.

— О, не по-тежък от обикновено…

Когато вече излизаше от стаята, телефонът иззвъня след нея и сестрата я извика:

— За вас е д-р…

Сам въздъхна. „Ох, дано да не е спешен случай, не сега!“ Върна се и взе слушалката, която сестрата й подаде, като я закриваше с ръка.

— Не се притеснявайте, не е по служба — прошепна тя, намигвайки. — И има приятен глас! — добави тя и се върна отново към работата си.

— Д-р Тримейн на телефона.

— Ало, Сам! Аз съм — Тони. Надявам се, не те затруднявам, като ти се обаждам в клиниката. Мислех си, че може би свършваш пак смяната си в десет часа, а съм тук наблизо. Исках да те попитам, дали имаш желание да се срещнем?

Тони!

При цялата тая бъркотия съвсем го бе забравила, но сега, застанала под силните електрически лампи, изведнъж осъзна, че му беше задължена. Не биваше повече да го залъгва. Знаеше, че в следващите минути щеше да срути всички мостове зад себе си, защото, каквото и да станеше, никога не би могла да има любовни отношения с него. Между тях винаги щеше да стои онази висока фигура, а тя не можеше да причини това на Тони. Не беше честно да го кара да чака, макар че някога можеше и да се нуждае от приятелството му. Но какво трябваше да му каже и как?

— Съжалявам, Тони — започна Сам. — Но мисля, че ще трябва да остана още тук. — „По дяволите, това можеше и да не е лъжа“. — Имам да свърша някои неща и ще се радвам, ако бъда готова до полунощ. Би могло даже да се случи и така, че да остана цялата нощ…

Забеляза, че сестрата спря да работи, но не погледна към нея.

— Жалко. А какво ще кажеш за утре вечер? — попита Тони.

Сам се срамуваше, но нямаше връщане назад.

— Не вярвам…

Тони мълча доста дълго, а след това тихо попита:

— Сам, да не би с това да искаш да ми кажеш, че не желаеш да ме виждаш?

— Аз… съжалявам, Тони… — отвърна Саманта, запъвайки се и върна слушалката на сестрата.

Тя я погледна изненадано, но затвори телефона и въздъхна със съжаление.

— А по гласа изглеждаше толкова мил…

— Той наистина е мил — промълви Сам съкрушено, — и в това е проблемът. Твърде мил е, за да бъде нараняван.

Тя слезе с асансьора в съблекалнята на лекарите, окачи мантата си в шкафа и извади чантата си с ключовете за колата.

Малко след това седна зад кормилото и с треперещи ръце завъртя контактния ключ. Пое дълбоко въздух, за да се съсредоточи и напусна паркинга.

Преди да напусне клиниката беше издирила в телефонния указател адреса на японския ресторант и се бе уверила по телефона, че лекарите действително са там.

Намери без затруднение фрапантната сграда и спря колата си на известно разстояние от нея. Все още нямаше окончателно план и се упрекваше, че се бе втурнала слепешком насам. Какво трябваше да направи сега? Не можеше просто така да влезе в ресторанта и да заговори Джъстин. А ако го дочакаше да излезе навън, навярно нямаше да бъде сам.

Може би трябваше да го заговори, след като заведе гостите си в хотела.

Колкото повече мислеше, толкова по-безразсъдна й изглеждаше цялата тази работа и вече искаше да се откаже, когато някакво раздвижване около входа на ресторанта привлече вниманието й.

Група мъже излизаха от него и, когато Сам погледна натам, разпозна френските колеги и Джъстин. Той излезе последен през вратата и се спря, говорейки с тях — вероятно в добро настроение. След това Саманта видя, че мъжете се качиха в колите, а Джъстин Грант остана самичък.

Какво ли означаваше това?

Вратите на автомобилите се затвориха и първият вече потегли. Нямаше ли все пак Джъстин да ги съпроводи до хотела?

Той им помаха, след това пресече улицата и едва сега Саманта забеляза мерцедеса му от другата страна до тротоара. Джъстин го отключи и секунди след това вече караше надолу по улицата. Не последва гостите си към хотела, а пое в противоположната посока! Без да се колебае дълго, Сам включи двигателя на колата си и го последва.

Тя се опита да си спомни къде живее. Някой й беше споменал за това веднъж квартал със странното име — „Бринлей Мор“, „Брийн Мор“ или нещо от този сорт. Знаеше и къде щеше да се пренесе скоро да живее — в старата къща, която Тони — точно Тони — трябваше да преустрои за него.

Саманта внимаваше да не изпусне от очи задните светлини на мерцедеса и имаше късмет, че не бе задържана от някой светофар и, че по улицата нямаше голямо движение.

Беше дълго пътуване, но тя разбра, че са близо до целта, когато най-после видя табелката: „Брийн Мауър“.

Малко след това забеляза пред себе си да светват стоповете на мерцедеса и тъкмо забавяше скоростта си, когато Джъстин зави към някакъв вход.

Саманта спря до тротоара и изключи фаровете си. Видя как вратата на гаража се отвори автоматично и в същия момент цялата къща бе озарена от безброй прожектори.

Беше двуетажна сграда. Около бяло боядисаните прозорци чак до таванския етаж се увиваше бръшлян. Стенни лампи осветяваха тъмното дърво на входната врата. Къщата беше солидна и хубава и вероятно се поддържаше добре. Дали Джъстин нямаше някога да съжалява, че се е изнесъл оттук? Сам отхвърли ядосано тези мисли. Какво я засягаше това? Пък и в момента тя имаше съвсем други проблеми, върху които трябваше да се съсредоточи.

Джъстин вкара колата в гаража и вратата се затвори. Малко след това угаснаха и външните прожектори.

Светна партерът, после и първият етаж. И така, Джъстин беше у дома си.

Отчаяна, Сам започна да обмисля, какво да прави. Ако искаше да говори с него, трябваше веднага да предприеме нещо, иначе щеше да й се наложи да го вдига от леглото. Той бе имал дълъг и напрегнат ден, а и утре сигурно нямаше да бъде по-различно, затова вероятно не би бодърствал дълго.

Саманта с труд успя да се съвземе и й се наложи да мобилизира цялата си воля, за да слезе от колата и да отиде до вратата на къщата.

Ръката й трепереше, когато я вдигна, за да натисне бутона на звънеца и я отдръпна бързо, чувайки звука му. Притисна силно дланите си една в друга, докато чакаше развълнувано.

Като че ли прекалено бързо се приближиха нечии стъпки. После тихо издрънча предпазната верига. Вратата се отвори, Сам вдигна поглед и видя сърдитото лице на Джъстин.

— Ти! Какво, по дяволите, правиш тук?

Думите му не оставяха никакво съмнение, че не беше „добре дошла“ и Сам понечи да се спаси с бягство в колата си. Но стисна зъби и се застави да стои и да гледа Джъстин решително в очите.

— Бих искала да говоря с теб…

— Утре отново съм на работа. Освен това, всичко, каквото имаше да се казва между нас, навярно вече е казано — той я погледна подозрително, а след това насочи поглед към улицата, за да разбере, дали е сама. — Как разбра, къде живея?

— Карах след теб.

— Карала си след мен?

— Да, още от ресторанта. Чаках те навън и те последвах до тук.

Известно време цареше тишина и за момент Сам нямаше по-съкровено желание от това земята да се разтвори и да я погълне.

— Е — Джъстин беше този, който проговори пръв, — задоволи любопитството си и знаеш къде живея. Мисля, че вече трябва да си тръгваш.

Тя поклати глава. Тъй като желанието й да потъне в земята не се изпълни, навярно сега беше времето да се изяснят помежду си.

— Но не мога — заяви решително.

— Какво значи това „не мога“? Просто ще се върнеш в колата си и ще си отидеш там, откъдето си дошла!

Саманта вирна нос.

— Смятам, че не мога да си тръгна, без преди това да съм говорила с теб. Без да се извиня и да обясня държанието си вчера следобед.

Изразът на лицето му не стана ни най-малко по-любезен.

— Е, да чуя обяснението ти — каза Джъстин язвително. — В никакъв случай не трябва да го пропусна!

Откачи веригата, покани с неудоволствие Сам вътре и затвори вратата след нея. Натисна някакви бутони, които вероятно бяха на алармената уредба и мина през обширното антре в дневната. Посочи й мълчаливо едно от тапицираните кресла.

Самият той застана пред камината и разкрачил крака и скръстил ръце пред гърдите си, зачака обяснението й.

— Мислех си… бях толкова ядосана, защото си мислех, че си искал само да ме прелъстиш… — Саманта спря да говори и преглътна.

— Страхувам се, че не разбирам съвсем добре. Би ли била така добра, да ми обясниш по-подробно, какво имаш предвид.

Нескритата подигравка на Джъстин и студеният му поглед бяха нещо, което Сам не можеше да понесе. Тя се почувства нещастна.

— Ами… в Чикаго… — по-нататък не можеше да продължи.

— Да, Чикаго! — Джъстин се изсмя. — Питам се, кой кого „прелъсти“ тогава, както казваш ти. Мислех, че беше взаимно привличане. И, по дяволите, това наистина беше взаимно привличане! Никого не съм мамил за нищо. Ти… ти дойде с готовност — той млъкна за малко. — И бих могъл да се закълна, че изпитваше същото, като мен. След това се срещнахме отново тук и ти се държа, сякаш ти бях направил нещо… — така враждебно и дистанцирано…

— Но това беше само, защото мислех, че си мамил жена си… — Сам спря, когато видя болката в очите му.

— От две години съм вдовец. Нямам никаква жена — отвърна хладно Джъстин.

Саманта кимна и се почувства още по-ужасно от преди — ако това изобщо беше възможно. Пое си дълбоко въздух.

— Едва днес следобед научих… Дан ми каза. До този момент нямах никаква представа… — промълви тя с мъка. Чувстваше как сълзите напираха в очите й. — Знаеш ли, в Чикаго не носеше венчален пръстен, а когато се срещнахме тук, той беше отново на ръката ти. Дан спомена веднъж, че си посетил тъста и тъща си, а една сестра разправяше при басейна, че била на смяна в деня, когато си се женил. И никой никога не ми каза дори веднъж, че си вдовец!…

— Ти си смятала, мислила си, че съм способен на такова нещо…

Сам кимна със сълзи на очи, преди Джъстин да завърши изречението.

Той я наблюдава известно време мълчаливо и, ако Сам се бе решила да го погледне, щеше да забележи, че погледът му отдавна не беше така строг.

— Имаш право. Не носех пръстена си в Чикаго. Някакво насекомо ухапа пръста ми и го свалих за няколко дни. Затова…

— … затова си мислех, че си един от онези женкари, които свалят пръстените си, когато отиват на някое парти, за да накарат жените да си мислят, че са „свободни“ — завърши Сам мисълта му.

— Трябва да кажа, че си имала наистина ужасно мнение за мен!

Около устните му вече играеше весела усмивка. Саманта сви рамене, без все още да се осмели да вдигне очи.

— Е да, не можех да го зная, нали! И, повярвай ми, това е една прастара уловка. Не можеш да си представиш, колко много женени мъже я прилагат!

— Изглежда имаш известен опит…

Сам спусна клепки.

— Господи, не, нямам! Точно затова бях така дълбоко засегната. Просто не разбирах… За мен тогава беше нещо съвсем различно, нещо чудесно… а ти… Това ме ядоса толкова много, ти дори с една дума не ми обясни…

— Да, достатъчно ядосана, за да ме блъснеш в басейна пред очите на всички колеги!

— Аз… съжалявам… — отвърна Саманта. — Повярвай ми, не го направих нарочно!

— Малко ще ти е трудно да убедиш някого.

— Не искам да убеждавам никого, защото… защото… — най-после Саманта вдигна поглед и не посмя да повярва на това, което прочете в очите на Джъстин. Нежност… и любов? Точно както тогава в Чикаго. Изведнъж намери смелост да продължи изречението си — … защото те обичам.

Известно време Джъстин я гледаше, като че ли искаше да запечата завинаги образа й в паметта си. След това направи крачка към нея, вдигна я от креслото и я прегърна. Вдъхна уханието на косата й, почувства топлината на кожата й и за момент изпита страх, че само сънува.

— Наистина ли си тук, скъпа? Тук при мен?!

— Да — прошепна само тя, неспособна да възприеме щастието си. Джъстин я беше нарекъл скъпа.

Джъстин я притисна още по-силно към себе си и ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й.

— Колко е хубаво! Вече започнах да се питам, дали онова в Чикаго наистина се случи. При срещата ни в болницата се държеше така, сякаш ме виждаш за първи път в живота си — той се засмя тихо. — Достойнството ми претърпя доста тежък удар.

— Аз, аз не съм забравила Чикаго — Сам го погледна. — Не бих могла никога да го забравя.

Погледът му беше пълен с нежност, а гласът — дрезгав.

— И аз се чувствам така. За мен беше нещо неповторимо. Нещо, което се случва само веднъж в живота.

— А ще ми простиш ли за всичко, което наговорих и направих!

Джъстин вдигна ръка и я помилва нежно по бузата. В очите му имаше дяволит блясък.

— О, все още не знам. Ти се държа много, много лошо. Очерни ме, противоречеше ми и ме компрометира пред много колеги. Ще трябва доста да си помисля, дали мога да ти простя…

При първите му думи сърцето на Сам едва не спря, но след това заби още по-бързо и на лицето й се появи плаха усмивка.

— Какво ще кажеш, ако ти помогна? Може би даже ще ми се отдаде да те накарам да забравиш, какво се случи след партито в Чикаго…

— Ммм, интересно е да се чуе. Въпросът е само, как ще го направиш.

— Съвсем просто, като започнем оттам, откъдето спряхме. В Чикаго имам предвид — Саманта плъзна ръце по хълбоците му, смъкна ципа на панталона му и го привлече към себе си. — И си мисля, че можем да го направим още сега!

— Защо пък да не опитаме. Предложението ти звучи не само чудесно, но усещам, че и дяволски хубаво го реализираш. Заслужава си един опит в името на науката… — почти изстена Джъстин.

Впрочем, едва ли имаше някакви причини от „чисто научен“ характер, които го подтикнаха да вземе Сам на ръце и да я отнесе в спалнята си.

— Сам, има още нещо: какво ще кажеш за идеята ми в най-скоро време и двамата да носим по един венчален пръстен. Може би ще успеем все пак някак си да се споразумеем, дали трябва да бъдат с надписи или не…

Саманта се усмихна в обятията на Джъстин:

— Мисля, че и тя би могла да се експериментира…

И затвори вратата с крак.