Лий Патинсън
Саманта (4)

IV

Саманта получи първото доказателство за причината на неприязънта на Дона Палмър, когато в края на седмицата, почивайки си в басейна на клиниката, който се използваше само от служителите в болницата, случайно дочу един разговор.

Слънчевите очила и широката периферия на сламената й шапка скриваха добре лицето й от трите сестри, които се бяха изтегнали в съседните шезлонги и се наслаждаваха на слънцето.

— Господи, какъв благодат е да не си в отделението! — Саманта позна по южняшкия акцент Прю Маршъл и се сети, защо момичето въздъхна така облекчено. През изминалата седмица Прю беше обект на безбройните остри забележки на Дона Палмър и това многократно бе направило впечатление на Сам при визитациите й из отделенията на клиниката.

— Всъщност, Дона Палмър не се ли успокои вече? — гласът на приятелката й звучеше съчувствено.

— Да, състоянието й постепенно се подобрява отново. Най-после разбра, че нейният любимец няма ни най-малък интерес към мен…, за съжаление. Господи, тя съвсем ме измъчи. Никога повече не я видях така потресена, както тогава, когато „великият Грант“ се ожени за Барбара. Спомняш ли си, Бети?

— Дали си спомням?! — думите прозвучаха като стенание. Аз бях нещастницата, която трябваше да работи с нея през онзи ден. Няма да го забравя през целия си живот! Знаеш ли, до последния момент тя се заблуждаваше, че всичко би се оправило. Но когато дойде съобщението за женитбата и тя разбра, че не бива да си прави повече илюзии за него, започна да се държи абсолютно непоносимо. Мисля, че при нея е на патологична основа, знаеш ли.

— Обзалагам се, че все още не е изгубила надеждата един ден все пак да го излови — отвърна Прю.

— Че как ли пък ще го направи? — намеси се Маяри — третата сестра.

— Къде си била през последните дни? — Сам долови недоверчивия тон в гласа на Прю. — Да не искаш да кажеш, че все още не си видяла русата красавица, която беше назначена на мястото на д-р Гарисън? Тя работи в отделението, където Дона Палмър е главна сестра и чух, че двамата с д-р Джъстин Грант пет минути след срещата си вече си говорели на „ти“. А „добрата Дона“ била там и е трябвало да чуе всичко това!

За момент Сам имаше намерение да стане и да разясни на сестрите, какво всъщност се бе случило. Преди всичко, тя не виждаше този мъж за първи път и второ — не би имала нищо общо с женени мъже, независимо колко привлекателни бяха.

Но след това разумът й я спря. От опит знаеше, че всяко отричане на слуховете в повечето случаи по-скоро ги потвърждава, вместо да ги спре. Колкото повече човек се мъчи да ги опровергае, толкова по-малък е успехът му. По-разумно беше да не обръща внимание на клюките и да остави фактите да говорят. Когато видят, че тя не се интересува от д-р Грант, щяха да насочат интереса си към някой друг.

Въпреки че Саманта се опита да не им обръща внимание, все пак думите на сестрите ангажираха мислите й повече, отколкото желаеше.

В понеделник сутрин започваше официално работа и беше решила твърдо, когато отиде в отделението, да опровергае всичко онова, което би потвърдило клюките за нея и д-р Джъстин Грант.

Първите часове преминаха много спокойно. Дан Пауър вече седеше в кабинета на лекарите и я поздрави, сияещ от радост, когато тя влезе. Подаде й един картон.

— Трябва да видиш този случай. Малката беше приета вчера и вечерта бях при нея. Интересно момиче с приятно семейство.

От картона Саманта разбра, че новата пациентка е на тринадесет години. Отстрани беше отбелязана диагнозата — левкемия. Сам се вгледа в данните, в медицинските термини и съкращения — за лаиците напълно неразбираеми — и те й дадоха точна представа за историята на болестта. Терапията на Синди беше в третия си стадий. Детето бе понесло първата фаза, при която клетките на левкемията трябваше да бъдат разрушени и състоянието му, както се очакваше, се бе подобрило. От данните Сам узна, че месец по-късно бе започнато повторно облъчване в равномерни интервали, за да се попречи на болестта да обхване централната нервна система. В дълъг списък бяха изредени наименованията на дадените лекарства, които бяха много добре познати на Саманта. Преднизолон, винкристин, аспаргинас… — често не беше възможно да се избегнат тези силни терапевтични средства, въпреки че те частично бяха свързани със значителни странични въздействия. В момента Синди отново получаваше нов препарат и вероятно беше в третата фаза на лечението — кръвната картина бе подсилена медикаментозно, за да се предотврати вероятен рецидив.

Саманта вдигна поглед от картона.

— Лекарствата орално ли й се дават или с инжекции?

— Лечението й започнало в Лос Анжелос с инжекции. Сега състоянието на момиченцето така се подобри, че получава само таблетки. Може би скоро ще може да посети за по-дълго родителите си. Но в момента има все още малки проблеми при свикването с новия препарат.

Саманта знаеше, че можеше да мине доста време, докато се определи точната доза, за да не се появят увреждания на черния дроб. Организмът на всеки пациент произвеждаше много различни антитела, така че дозата трябваше да бъде съгласувана индивидуално за всеки болен.

— Значи, тя е тук за по-нататъшни наблюдения?

Дан кимна.

— Знае ли какво става с нея — имам предвид, от какво е болна?

Често младите пациенти биваха оставяни в неизвестност. Причина за това бяха родителите на децата — бояха се да признаят сами на себе си, колко болни бяха техните син или дъщеря и естествено не искаха и те да го узнаят. Но тъй като изглежда децата имаха сякаш шесто чувство, когато с тях нещо сериозно не е наред, в повечето случаи беше погрешно да се преструваш. Всичко друго, освен безусловната откровеност, ги правеше недоверчиви спрямо всеки, опитал се да контактува с тях.

— Тя знае, а и родителите й са чудесни хора. Действително чудесни.

— Дан, ти каза, че този случай би бил интересен за мен. Има ли нещо, което досега все още не знам?

Дан се усмихна хитро, стана и я помоли да го последва. Пред прозореца в края на коридора той спря.

Саманта видя момичето да седи изправено в леглото си. Дългата руса коса и руменецът на лицето й я правеха да изглежда като хиляди други американски девойки на нейната възраст. Никакви външни признаци не издаваха нейната тежка болест и Сам погледна Дан въпросително.

Само със знак той я накара да погледне отново и този път тя насочи поглед към двамата възрастни, които Сам взе за родители на Синди. Жената седеше на стол, а мъжът стоеше прав до нея — бяха с гръб. Тя не видя нищо необичайно в тях, освен, че изглеждаха твърде млади и имаха извънредно черни коси. Облеклото им беше на хора от средната класа — мъжът носеше добре скроено спортно сако и сив панталон, а жената — хубав син костюм.

Саманта бе изгубила надеждата да разкрие сама загадката. Но в този момент жената се обърна към мъжа, за да му каже нещо, той наведе лице към нея, и тя можа да ги разгледа по-добре.

Сега погледна изненадано Дан, забелязвайки, че родителите на момичето бяха вероятно от азиатски произход.

Дан отвърна с усмивка на учудването й.

— Да, това действително са родителите. Те я осиновили във Виетнам, след като истинските й родители починали. Двете семейства били много близки и в това се състоял късметът на Синди, когато майка й и баща й преживяли тежка автомобилна катастрофа. Били сериозно ранени и знаели, че не ще оживеят, но още докато били в пълно съзнание, те помолили младото виетнамско семейство да изпълни обещанието, което си били дали взаимно преди години — ако на едно от двете семейства се случи нещо, което би направило децата му сираци, другото да ги осинови. Мистър и мисис Ли трябвало да се борят дълго време, за да изпълнят обещанието си, но наели опитен адвокат и най-накрая детето им било присъдено. Сега са щастливо семейство с три деца — включително и Синди.

Саманта вече беше лекувала много виетнамски деца, осиновени от американци, но досега не бе срещала виетнамско семейство с американско дете.

— Синди едва ли би могла да има по-добри родители — добави Дан. — Ли са фантастично семейство. Вчера вечерта ми се обади лекарят им в Лос Анжелос, за да ми каже, колко задружни били и колко много са загрижени да осигурят на Синди по възможност най-доброто лечение. Когато Синди лежала в тамошната болница, единият от двамата винаги бил наблизо, така че не оставала никога сама — нито през деня, нито през нощта.

Саманта добре знаеше, каква важна психологическа поддръжка е присъствието на родителите в болницата. Тогава децата реагират много по-положително на лечението, дори когато то е болезнено или неприятно. Баща й беше й разказвал за едно време, когато все още битувало схващането, че присъствието на родителите затруднявало приспособяването на децата към болничната обстановка. „Варварско отношение — ядосваше се той. — Често се питам, защо лекарите не се възпротивиха много по-рано срещу тези предписания. Разрешаваха се посещения понякога само от половин час, а и дори това кратко посещение можеше да бъде забранено от дежурните сестри, ако след него детето се вълнуваше много или особено, ако плачеше дълго. Защо, по дяволите, едно дете не бива да плаче — само сред чужди хора, които му причиняват винаги само болка и очакват от него да заспи в тъмното помещение — пълно със злокобни шумове, идващи от страховитите апарати!“

Саманта отвърна поглед от Синди и родителите й и погледна през стъклената стена в съседната стая, където лежеше Били Аустин.

— Положението му се влошава, нали?

Лицето на Дан помръкна и той въздъхна:

— Да, страхувам се, че вече е въпрос само на време. Скоро ще го загубим.

Сам се бе запознала и с неговия картон. Беше прочела доклада за различните методи на лечение, които са проведени през последната седмица, бележката за отслабващата дейност на дробовете му и мерките, които са предприети за предотвратяването й. Навярно имаше постоянни болки — списъкът на лекарствата показваше, че получава все още допустимите високи дози. По думите на Дан, изглежда Бил не бе от децата, които биха молили за лекарства.

— Вземано ли е предвид, едно евентуално отваряне на гръдния кош?

Саманта си спомни за хирургическата намеса, която в такива случаи понякога помагаше. Дан кимна в потвърждение.

— Но идеята беше отхвърлена веднага. Никой хирург не иска да го сложи на операционната си маса. Не мога да ги упрекна. Аз също не бих поел този риск при неговото състояние.

Саманта погледна съчувствено малката фигурка. Бил седеше наведен над две възглавници, които лежаха в скута му. Държанието му показваше, че дишането ужасно го затруднява.

Когато Сам се обърна към Дан, забеляза тъжното му лице и постави ръка на рамото му.

— Много си привързан към него, нали?

— Да. В университета ни учеха да бъдем безпристрастни — да не се поддаваме на лични чувства спрямо пациентите си. Господи, който развива подобни теории, никога не би могъл да работи в болница. Това може да го има само в учебниците. Как би могло да се попречи на личните чувства? Виждаш едно такова чудесно момче като Били да загива и знаеш, че не можеш да помогнеш с нищо! Тогава се сещаш за всичките ония въшливи типове на улицата, които не правят нищо друго, освен да създават ядове на хората — и се питаш, има ли справедливост на този свят! — той си пое дълбоко въздух и затвори за момент очи. — Съжалявам, не ми се случва често. Но има моменти, когато не мога по друг начин да реагирам.

Саманта го погледна потресена, без да сваля ръка от рамото му.

— Дан, ние не сме машини — каза тя с мек глас. — Не може да се иска от нас да се грижим за тези деца и при това да потискаме емоциите си. Мисля, че за един добър лекар това е невъзможно. Нашите пациенти означават нещо за нас — те не са само номера и симптоми. Те са човешки същества, които живеят, дишат — и ние ще направим всичко, което можем, за тях.

На другия край на коридора внезапно спря висока фигура. Джъстин Грант не можа да чуе, какво си говореха, но разтълкува жеста на Саманта по свой начин — ръката на младата лекарка върху рамото на Дан Пауър и мекия, изпълнен с топлота израз на очите й, подсказваше за една по-интимна връзка…

Той не искаше в никакъв случай да ги чуе и да стане свидетел на флирта. Обърна се и тръгна на визитация в отделенията на долния етаж, опитвайки се да не обръща внимание на пробождащата болка, която стегна гърлото му.

Дона Палмър, която го бе забелязала да идва откъм асансьора и тъкмо искаше да излезе от стаята си, за да го посрещне, гледаше удивено след него. После се обърна към другия край на коридора и насочи погледа си в посоката, в която бе погледнал и Джъстин преди малко. Тя стисна устни в тънка линия, когато разпозна Сам и Дан. Върна се при бюрото си, мърморейки ядосано под носа си:

— Колко лекари още иска да върти на пръста си?

Саманта нямаше ни най-малка представа, какво погрешно впечатление бе породил жестът й, а и изобщо, че някой го бе видял. Тя свали ръка от рамото на Дан и двамата завиха в един страничен коридор, за да видят и другите малки пациенти.

Манди — едно лъчезарно, шестгодишно момиченце беше дете, което не създаваше големи грижи. Тя пренебрегнала строгата забрана на родителите си и последвала по-големия си брат върху едно високо дърво в градината. По средата на катеренето се подхлъзнала и паднала на поляната — счупила си рамото и навехнала крака си. Би трябвало в бърза помощ да гипсират рамото й, да превържат навехнатото място и да я пуснат да си отиде в къщи. Но Манди имаше и оток на главата си, така че лекарите решиха за всеки случай да я задържат в клиниката за наблюдение. Тя намираше случката за едно голямо приключение. И тъй като майка й остана с нея, а и можеше да вземе куклата си в леглото, нямаше нищо против това „кратко посещение“, както го наричаше.

Днес щяха да я изпишат и Манди вече нетърпеливо очакваше баща си, който трябваше да я вземе. Беше много горда с раната си и протегна гипсираната си ръка към Сам и Дан.

— Трябва да напишете имената си отгоре.

— Гипсът ти изглежда като камък от крепостна стена с всичките тези драскулки по него — каза усмихнат Дан, докато вадеше писалката си от джоба, за да се подпише. Саманта също се подписа и двамата останаха още малко да побъбрят с Манди. След това продължиха обиколката си из отделението.

— Имаш ли някакви планове за този уикенд? — попита Дан.

— Имам дежурство.

— Жалко. Ако бяхме свободни и двамата, в петък вечер можехме да се срещнем в „Шанс“ — намира се на Джърмънтаун авеню. Това е една много специална кръчма, в която дават представления певци — аматьори, които често са много добри. Един вид проверка, преди излизането им на голямата сцена — да свикват с публиката. Понякога става твърде бурно и весело. Е, може би следващия петък — ще говорим пак за това.

През прозореца на сестринската стая Дона Палмър наблюдаваше тайно коридора, където стояха Саманта и Дан. Тя смръщи чело и хвърли върху масата ядосано един болничен картон. Сестрата, която седеше наблизо, вдигна стресната поглед от бюрото си.

— Нещо не е наред ли, мис Палмър?

Бе попитала съвсем непреднамерено, но веднага съжали, че изобщо се бе обадила. Дона се обърна разярена към нея и я скастри заради липсващото копче на престилката й. Младата сестра бързо се върна към работата си и дълго време не повдигна повече глава от бюрото.