Лий Патинсън
Саманта (9)

IX

Със същото темпо, с каквото задълженията на Сам в клиниката ставаха все по-многобройни, се активизираше и личният й живот. Намери си искрени приятели и приятни познати, с които започна да се среща.

Постепенно опознаваше все повече и Филаделфия. Особено харесваше Фейърмънт парк — сред най-големите в околността. С един от новите си приятели, който имаше връзки в конезавод, правеха дълги излети на кон, като използваха добре поддържаните алеи за езда, прекосявайки целия парк. Дори предприеха и разходка с файтон. От предлаганите навсякъде туристически пътеводители, Саманта се запозна с „Площада на независимостта“ и „Камбаните на свободата“. Фотографира се пред архитектурните забележителности и изпрати няколко от снимките на баща си в Чикаго.

Що се отнася до локалите, които посещаваше, беше много взискателна. Наслаждаваше се на френската кухня в „Ла Бефин“. Атмосферата тук беше толкова автентична, че можеше да си представиш, че си посред Париж. Понякога вечеряше нещо непретенциозно в „Депот“ на „Джърмънтаун авеню“. Веднъж бе приключила със своя спор между двама приятели, кой от двата локала е по-добър, като предложи:

— Просто ще опитам и двата! Вие ще ме придружите, а след това ще говорим пак, окей?

Отбиваше се в „Пен ландинг“, който с удоволствие се посещаваше от много хора през горещите летни нощи, тъй като хладния ветрец, духащ откъм реката, носеше приятна свежест. От там можеше да се отиде направо на палубата на „Духът на Филаделфия“ — на кораба можеше да се хапне, пийне и да се потанцува под открито небе.

Да, така Сам постепенно свикваше с новия град.

Единственото, което не се промени, беше реакцията при срещите й с Джъстин Грант. Сам се радваше, че професията й я ангажира изцяло и рядко имаше време да размишлява за безнадеждността на любовта си към Джъстин.

Но оставаха мъчителните мигове преди съня, когато в тъмнината и тишината мислите й не я оставяха на спокойствие.

Сам не искаше да обременява приятелите си със своите проблеми.

Тони беше винаги наблизо до нея и, въпреки че никога не я притесняваше, тя знаеше, че очаква решението й. Наистина беше време да говори открито с него, но все отлагаше. Какво ли щеше да стане, ако след разговора Тони повече не поискаше да задържи приятелството й?…

Тук естествено беше и Дан — весел и забавен, особено, когато излизаха заедно в петък вечер.

Дона Палмър беше единствената, която я безпокоеше. Тя беше винаги нащрек и постоянна грижа на Сам.

Така стояха нещата до деня, когато Саманта имаше двойно дежурство от ранно утро, с една дълга почивка следобед и после отново — от шест часа до среднощ.

Не си струваше през почивката да си ходи вкъщи, така че последва примера на повечето от колегите си — взе плувните си принадлежности и прекара следобеда край плувния басейн на клиниката.

Наслаждаваше се на хладката и освежаваща вода, преплува няколко пъти басейна и се изтегна на един шезлонг да се попече на слънцето.

Усети върху тялото си някаква сянка, погледна високата фигура до себе си и се изправи. Джъстин клекни до нея.

— А, и ти ли имаш днес двойно дежурство? — погледът му беше топъл и приветлив. — Напоследък рядко имам възможност да говоря с теб — доста е напрегнато в клиниката…

Сам кимна и се опита гласът й да звучи равнодушно, докато поговори с Джъстин за времето. Когато се появи благоприятна възможност, тя „случайно“ погледна часовника си и каза с престорена припряност:

— О, трябва да побързам. Имам да свърша още някои неща, преди да се върна в отделението.

Стори й се, че действително видя в очите на Джъстин нещо като разочарование. Сам преглътна. Защо трябваше именно той да се появи? Ако беше някой друг, тя щеше да си остане тук, да пофлиртува, можеше да се съгласи и насреща…

За нейно учудване изглежда Джъстин сега се опитваше да направи точно това.

— Обмисли ли още веднъж предложението ми? — чу го да казва. — Във връзка с летенето? Какво ще кажеш, ако ми дадеш адреса си. Тогава ще мога да те взема в събота след обяд и ще те закарам до Дойлестаун. Бихме могли с Малибуто да полетим някъде за вечеря — около Балтимор има дяволски хубави омари… опитвала ли си ги?

Гневът се надигна в Сам и накара гласът й да прозвучи студено:

— Не, досега все още не съм ходила там. И, ако трябва да го направя, то със сигурност няма да е с теб!

— Няма никаква причина да се нервираш… вече разбрах!

Сега и той беше бесен. Сам разбра, но твърде късно, че гласът й беше по-силен, отколкото възнамеряваше. Няколкото колеги, лежащи наблизо, ги наблюдаваха любопитно.

Тя обаче в никакъв случай не искаше да отстъпи, да премълчи и да му се извини.

— Добре е, че най-после ще се разберем. Това, което отдавна исках да те питам, е: какво става всъщност с Барбара? Тя също ли те разбира?

Когато видя шокираното му лице, усети нещо като задоволство. „Той навярно си е мислил, че не зная за Барбара. Или още по-лошо, че не ме бърка фактът, че е женен…“

Джъстин Грант пристъпи към нея.

— Какво искаш да кажеш? Защо ми говориш за Барбара?

Сам скочи от шезлонга си и го блъсна с две ръце в гърдите, без да се интересува от „зрителите“ наоколо.

— Това наистина е най-арогантното нещо, което някога съм чувала! Как можа да се осмелиш… как можа само…!

От изненадващото нападение Джъстин залитна и тя ужасена видя, как се подхлъзна на мокрия бордюр на басейна и падна във водата със силен плясък.

Дъхът й спря. Зачака, но само докато Джъстин, дишайки шумно, изплува отново и Саманта се увери, че не беше наранен. След това взе хавлиената кърпа и малката чанта от шезлонга си и забърза с гордо вдигната глава към кабините за преобличане.

* * *

Сам започна дежурството си със смесени чувства. Не се разкайваше ни най-малко за това, което направи — въпреки че все още не можеше да предвиди последиците.

А те щяха да се стоварят върху нея — в това беше съвсем сигурна.

Една млада лекарка не можеше просто така да блъсне във водата своя шеф и да се измъкне невредима. Особено, когато това се случеше и пред очите на колегите.

Дона Палмър беше сама в стаята на сестрите в отделението, когато Сам влезе, за да се осведоми кой има дежурство. Тържествуващият израз на лицето й даваше да се разбере, че вече е чула, какво се бе случило. Сигурно се радваше на мисълта, че този път Сам ще си има големи неприятности. Тя не спомена нищо за инцидента, давайки си вид на много заета.

Когато Саманта малко по-късно срещна Дан, той й даде недвусмислено да разбере, че не иска да премълчава за случката в басейна. Тъкмо беше отворил уста да каже нещо, но видя Дона Палмър да излиза от една стая. Той замълча, поколеба се, но след това хвана Сам за лакътя — така здраво, че тя едва не извика от болка — и я поведе към малкото помещение за прегледи в края на коридора.

— А сега искам да чуя твоята версия за инцидента при басейна, тъй като на тази, от която вече узнах за него, едва ли мога да вярвам! — избухна Дан сърдито, захлопвайки вратата след себе си. — Вече из цялата клиника се говори. Наистина ли крещя на Грант! Наистина ли го удари и го блъсна в басейна?! Във всеки случай това е, което се разказва, ако все още не си чула.

— Е, съвсем не беше така. Не съм му крещяла. Гласът ми беше може би малко по-висок, но това беше всичко. Не съм го удряла… А и не го блъснах аз в басейна. Той стоеше съвсем близо до бордюра — загуби равновесие, подхлъзна се и… и просто падна долу.

Дан изсвири с уста.

— Господи, твоята версия звучи съвсем невинно! Най-добре е да не вярвам нито на теб, нито на другите. Истината навярно се намира някъде по средата на двете версии. Но сега шегата настрана — как, по дяволите, започна всичко това? Защо го компрометира така пред другите служители на клиниката?

Сам стисна устни и го погледна сърдито.

— Сега остава и да ме упрекваш! Той си получи точно това, което заслужаваше. И, ако все още не е разбрал „посланието“ ми, ще направя живота му ад, направо ад, кълна се!

— Да не си полудяла! — избухна отново Дан. — Говориш за главния си лекар! Не можеш да направиш живота му ад, без да се съобразяваш с последствията. Не ти можеш да му създадеш неприятности, а той на теб!

— Наистина ли? — попита хладно Сам. — Чувал ли си някога за сексуален тормоз или как се наричаше сега?

Известно време Дан я гледа втренчено, без да разбира нищо.

— Това сериозно ли го твърдиш?! — Сам не отговори, а вместо това стисна устни. „И той ми се пише приятел“ — мислеше тя мрачно.

Дан поклати глава, срещайки почти враждебния й поглед.

— Какво имаш против този мъж? Не мисли, че не забелязах, колко странно се държиш, когато е наблизо. Какво ти е направил? — той се замисли. — Не му се сърдиш за онзи случай с Белинда Адамс, нали? Трябваше все пак да каже нещо, щом документите са непълни. Знаеш го!

Сам направи нетърпелив жест.

— Естествено, че знам! Както знам също, че сложих сведението с резултатите от изследването в папката. Точно затова се ядосах — бях упрекната съвсем необосновано, но не го виня. Значи, защо му се сърдя? И за какво?

— Точно това питам. Държите се като скарана любовна двойка. И никой от вас не иска да направи първата крачка.

Сам се стресна, когато Дан оприличи Джъстин и нея на любовна двойка. По дяволите, дали беше избрал случайно сравнението или знаеше нещо… подозираше нещо? А може би Джъстин му е разказал за Чикаго? Не, Сам наистина не го вярваше. Но защо тогава Дан й намекваше за „скарана любовна двойка“. Не е възможно да е усетил искрите, проблясващи във въздуха, когато тя и Джъстин се срещаха? И, ако все пак знаеше за това, то не са ли го забелязали и другите лекари и сестри?

Гласът на Саманта прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше:

— Той и аз любовна двойка? Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувала! Та аз едва го познавам! А и не искам да го опознавам по-отблизо. Не ме интересуват женкари!

— Женкари ли? — възкликна Дан учудено. — За един и същи мъж ли говорим? Мъжът, който никога повече не погледна друга жена, откакто се запозна с Барбара?

— Колко дълго? Две седмици? Или успя да изтрае цял месец?

Този път Дан я погледна съвсем недоверчиво.

— Да не искаш да кажеш, че Грант е започнал някаква история с друга жена след женитбата си с Барбара?

— Не знам наистина дали е имал или не е имал една или повече истории — отвърна тя раздразнено. — Това, което знам обаче е, че се домогва да има… и то с мен!

Така, най-после го каза!

Недоверието на Дан се превърна в изненада или дори в нещо като радост. Сам можеше да си обясни толкова малко тази реакция, колкото и следващите му думи.

— Боже мой, ако той наистина е излязъл от черупката си, то това е най-хубавата новина, която от години съм чувал!

Саманта беше слисана.

— Правилно ли чух? И ти го подкрепяш?

— Защо не?

Не можеше да повярва на ушите си. Дан считаше за съвсем естествено и даже радостно събитие един мъж да извърши прелюбодеяние? Как можа така да се излъже в него?!…

— Ти си също толкова лош, колкото и останалите! — извика тя разочаровано. — Това, което говорят за мъжете, е съвсем вярно — всички са еднакво подли!

— Какво има пък сега? Нищо не схващам! — Дан беше напълно объркан. — Мисля, че трябва да се разберем, вместо да се объркваме още повече. Нещо в нашия разговор не е ясно. Предлагам да започнем от самото начало.

Сам си пое въздух.

— Може би не съм те разбрала за какво ми говориш. Във всеки случай, аз ти говоря за един женен мъж, който се натрапва на жените.

— А аз говоря за Джъстин Грант. Значи говорим за двама различни мъже.

— Не е така! — Сам никога не се бе чувствала толкова ядосана. — Казах ти, че той ми се слага! И Господ ми е свидетел, че не съм го насърчавала за това!

Дан повдигна вежди.

— Какво те смущава, ако мъжете се опитват да флиртуват с теб? Много добре разбирам Джъстин, Сам. Аз също се опитах да се сближа с теб. И, ако не си го забелязала, трябва да си сляпа.

— Но това е нещо друго — ти не си женен.

— И Джъстин Грант също не е женен.

— Той не е… — Сам млъкна насред изречението и очите й се разшириха, когато чу думите на Дан. — Какво означава това? А какво… какво е станало с Барбара? — попита тя напълно объркана.

Дан наблюдава известно време Сам потресено, загубил ума и дума, но след това започна бавно да схваща. Пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Когато заговори, гласът му беше мек.

— Сам, Барбара почина два дни след една автомобилна катастрофа. Това беше преди повече от две години.

Саманта се чувстваше така, като че ли някой я беше ударил в стомаха. Усети как кръвта й се дръпна от лицето й, когато се втренчи в Дан. От гърлото й излезе само шептене.

— Ти… ти сигурен ли си?

— Тя почина в „Мемориал хоспитал“, в която тогава работех. Бях там. И затова съм съвсем сигурен.

Саманта продължаваше да го гледа втренчено с широко отворени очи и Дан й се усмихна почти съчувствено, както й се стори!

— Значи това бил проблемът — чу го тя да казва, като че отдалеко. — Знаела си, че е женен за Барбара, но не си разбрала всичко…

Сам поклати бавно глава.

— Мислех, че е женен. Когато го видях за първи път на онова парти в Чикаго, не носеше венчален пръстен. Но приятелката ми ми обърна внимание върху светлото петно на пръста му. А когато след това го видях отново тук, той пак го носеше. Помислих… помислих си, че е от онези мъже, които просто го махат, когато им е удобно…

— О, господи, Сам — Дан се разсмя. — Наистина зле познаваш Джъстин Грант! Всеки друг би направил нещо такова, но не и той.

— Но ти! — прекъсна го Сам, тъй като й хрумна нещо. — Имам предвид, че именно ти ми каза, че е посещавал тъста и тъщата си!

— Да, семейството на Барбара. Джъстин все още поддържа добри отношения с тях. Сам, нямам никаква представа, защо онази вечер не е носил пръстена си. Никога не съм го виждал без него. Но, вярвай ми, със сигурност има право да го свали, когато поиска. И никога не би го направил с някакво лошо намерение, в това мога да те уверя. Просто не е в стила му.

Сам имаше чувството, че краката й повече не могат да я държат и се отпусна на един стол.

— О, какво ще си помисли той сега за мен? Как отвратително се държах само, какво ли не му наприказвах!…

Тя разказа на Дан накратко, какво се бе случило край басейна и колко гневно бе реагирала.

— Той… той никога вече не ще ми проговори!…

Дан взе ръката й и кимна окуражаващо.

— Напротив, ще ти прости! Но ти ще трябва да му обясниш всичко.

Сам се чувстваше отвратително. Естествено Дан имаше право — това беше най-малкото, което трябваше да направи. И нямаше да упрекне Джъстин Грант, ако не приемеше извинението й.

Тя се страхуваше от този момент, но се налагаше да говори с Джъстин! И най-добре още утре!

* * *

Съдбата не улесни Сам да осъществи взетото решение.

Група медици от Франция дойде на посещение и през целия ден не се отдели от главния лекар, който лично им показваше клиниката. Джъстин отново не беше сам, когато следобед влезе в лекарската стая.

Той не й даде никаква възможност да говори насаме с него — учтиво, но хладно я представи заедно с другите лекари на френските колеги и след това напусна помещението, следван от гостите.

По-късно вечерта Сам случайно погледна през прозореца на отделението към парадния вход. Като че мислите й бяха подействали телепатично на Джъстин, тъй като точно в този момент той излизаше от клиниката. С внезапно бурно разтуптяло се сърце, тя го гледаше как приканва френските колеги да се качат в чакащите ги коли.

Дори оттук, отгоре, високата фигура на Джъстин се открояваше сред спътниците му. Беше най-високият от мъжете, най-привлекателният, а усмивката му — най-заразителната. Носеше елегантен костюм и Сам предположи, че отиват на вечеря.

Въпреки твърдото си решение да прогони, колкото се може по-далеч от мислите, а и от живота си Джъстин, сега изведнъж й се прииска да узнае къде отива. Във всеки случай, съдейки по облеклото му, мястото щеше да е представително.

Тя вече достатъчно дълго работеше тук, за да се досети към кого трябва да се обърне, за да разбере подробности.

Слезе долу в стола и с чаша кафе и парче сладкиш бавно се насочи, уж случайно, към една от масите.

— Свободно ли е мястото? — попита тя жената, която седеше на нея.

Сали Арнолд — една от най-старите сестри, вдигна поглед и й се усмихна лъчезарно.

— Но, разбира се, д-р Тримейн.

Сам седна и се замисли как би могла да узнае нещо, без да влиза в устата на хората. Нямаше желание да става следващата жертва на одумването на Сали Арнолд.

Хапна от сладкиша, отпи глътка кафе и след това с престорено отвращение направи гримаса.

— Имат вкус на картон и помия — изруга тя, извинявайки се наум на готвачките в кухнята. Сладкишът изобщо не беше лош, а кафето — съвсем сносно. После въздъхна пресилено. — Ах, как бих искала и аз да съм главен лекар. Тогава бих могла сега заедно с нашите чуждестранни гости да се наслаждавам някъде на френски специалитети, вместо да ям този сух сладкиш и да го поливам с рядкото кафе.

Сали веднага с готовност подхвана разговора.

— За какви френски специалитети говорите! Сурова риба и водорасли е по-вероятно — каза тя със задоволство и, когато Сам повдигна въпросително едната си вежда, продължи: — Те са в „Кавабета“. Знаете го, нали, онзи японски ресторант на „Гранд авеню“. Абсолютно не е по моя вкус, но говорят, че бил много аристократичен и безбожно скъп. Лекарите изглеждаха като ято пингвини в черните си костюми.

Саманта понася още известно време мълчаливо потока от думи на Сали, а след това си тръгна също така „случайно“, както бе и дошла. В мислите й постепенно узряваше някакъв план…