Лий Патинсън
Саманта (5)

V

Няколко дена по-късно телефонът иззвъня тъкмо когато Сам беше затворила вратата след себе си. С надеждата, че е баща й, тя отиде припряно до апарата и вдигна слушалката.

— Да?

— Обажда се Тери Мейсън… Вие ли сте д-р Тримейн? — попита женски глас.

Саманта изненадано се опитваше да свърже името с някого от хората, които познаваше. Изведнъж се сети, че това е хазайката й — собственичката на къщата, в която живееше и на съседната голяма къща в същия парцел.

— Да, аз съм Саманта Тримейн — потвърди тя с неприятно предчувствие. Каква друга би могла да е причината мисис Мейсън да й звъни, освен ако нещо не е наред. През главата й минаваха различни възможности, но Сам ги отхвърляше. Не беше излизала нито много рано, нито много късно, така че шумът от двигателя на колата й не би могъл да я смущава. Не бе организирала и партита — значи и това не би могло да бъде причината.

— Питах се дали бихте намерила време в четвъртък да ме посетите за вечеря?

„Какво облекчение!“ — Сам прие поканата, без да се колебае.

— Освен вас ще дойдат още няколко стари приятели — едно семейство, с което се познавам от години… Жан и Емили Томас. Той е адвокат, а тя се занимава с вътрешна архитектура — къщата ни беше обзаведена от нея… И братът на Жан, Тони. Той е архитект — изгряваща звезда, както ми казаха.

„Аха, задължителният ерген за дамата без кавалер!“

Саманта въздъхна, като тайно се надяваше да не бъде много скучен. Как го бе нарекла току-що мисис Мейсън? „Изгряваща звезда“. „Да се надяваме, че няма да се надува много…“

Тя остави слушалката и си каза, че в края на краищата, една вечеря не е особен проблем да се изтърпи.

Саманта с приятна изненада установи, че не може да става и дума за „изтърпяване“. Жан Томас беше твърде трезво разсъждаващ за един млад адвокат. За жена му, Емили, не можеше със сигурност да се твърди същото. Импулсивна италианка с искрящи очи и силен глас, тя от пръв поглед й стана симпатична. Още докато ги запознаваха, заговори настойчиво на Сам.

— Вие трябва да ме пуснете в жилището си! Тери не можеше да ми го разреши, когато все още се занимавах с тази сграда тук, тъй като последният наемател беше така ужасно консервативен, че не искаше да бъде променено абсолютно нищо. И повярвайте ми, от кухнята, та до спалнята беше обзавел всичко в този скучен викториански стил. Вкусът му беше също толкова старомоден и безинтересен, както и той самият. Но Тери каза, че бих могла да се развихря с моите идеи в това жилище, ако новият наемател е съгласен. А вие ми изглеждате на човек, който не би имал нищо против. И, така, ще се съгласите, нали?

Саманта беше предпазлива с отговора си. Наистина жилището й беше приятно и мебелите й подхождаха чудесно, но тук-там би могло да се подобри още нещо. Въпреки това, Сам не искаше да се остави да бъде хваната натясно — това беше работа, която първо трябваше да обсъди с мисис Мейсън. Преди всичко: кой ще поеме разноските по ремонта? Емили беше много модно и много скъпо облечена. За да можеш да си разрешиш такъв гардероб, трябва добре да печелиш. Сам си помисли, че би било по-добре да си купи няколко нови рокли, вместо да влага пари в жилището — с други думи — в нови дрехи за Емили. Но ако пък… мисис Мейсън поеме разноските, тя би се съгласила на един ремонт, дори и ако това е свързано с някои неудобства по време на преустройството.

Братът на Жан — компаньон на Саманта за вечерята — все още не беше дошъл и Тери погледна решително часовника си.

— Ще му отпуснем още десет минути и нито секунда повече!

Ултиматумът все още не бе изтекъл, когато Тони влезе и беше поздравен от домакинята с целувка и укорна забележка.

— Някой ден…

Тони се усмихна и й намигна.

— Последният, когото съм чувал да казва тези думи, беше един убиец в криминален филм, но той също не можа никога да осъществи заплахата си да убие полицая, който го беше заловил!

Краткият разговор даде възможност на Сам да разгледа по-подробно Тони, преди да му бъде представена — това, което видя, й хареса. Имаше характерните италиански черти на лицето, тъмна къдрава коса, от която на челото му винаги падаше един непокорен кичур, така че от време на време трябваше да го приглажда с ръка. Тъмнокафявите му очи блестяха и разглеждаха с голям интерес Саманта.

— Саманта Тримейн — Тони Андерсън — представи ги Тери един на друг.

Тони протегна ръка на Сам.

— Хм… Тери ми спомена, че новата й наемателка била лекарка — не сте ли твърде млада за това?

— Ласкателството — цитира Сам с иронична усмивка — то ще ти отвори всякакви врати!

Всички се засмяха, а малко по-късно Сам вече беше сигурна, че й предстои една забавна вечер.

Тери въведе гостите си в столовата, след като педантично отказа на Тони да ги задържи в гостната, който поиска да вземе преди това един аперитив.

— Щом закъсняваш, трябва да понасяш и последиците — отсече тя. — Готвачката чака вече четвърт час в кухнята и нямам намерение да я дразня, като оставя хубавото й ядене да изстине. Ще трябва да се задоволиш с виното, което Пит ще сервира към вечерята.

Вечерята беше същинско кулинарно чудо и Саманта имаше чувството, че ще се пръсне, когато стигнаха до десерта. Тя и другите гости разговаряха оживено и то не само заради хубавото вино. Вечерта премина толкова бързо, че Сам не повярва на ушите си, когато стенния часовник в антрето удари единадесет часа. За кафето се бяха върнали в просторната дневна. След ударите на часовника Жан Томас погледна своя и се надигна от удобното кресло.

— Тръгвам си неохотно, но утре твърде рано имам уговорена среща в кантората си.

Тери го погледна със съжаление.

— Ти винаги имаш някаква среща много рано — каза тя. — Защо всъщност не можеш един път да промениш навика си и да насрочваш първата си среща след обед, така че да успееш да се наспиш? Това би променило живота ти в положителен смисъл — опитай все пак!

Жан сви ядосано вежди.

— Идвало ли ти е понякога наум, че може би съм доволен от живота си и изобщо не бих желал да променям нещо в него?

Емили въздъхна примирено.

— Само, моля ви, не започвайте спор сега — тя хвана под ръка съпруга си и сложи главата си на рамото му. — По-добре е един от семейството да бъде разумен, за да не се откъсваме от действителността. Макар че, ако питат мен…

— Моля те, недей, скъпа! — Жан прекъсна усмихнат жена си. — Ако започнеш сега, не може да не се скараме. А би било жалко да развалим остатъка от нощта, нали?

Вечерта свърши както беше и започнала — с безгрижен, приятелски смях, докато домакинята придружаваше гостите си до вратата. След това Жан и Емили се качиха в колата си и потеглиха, а Тони тръгна със Сам към нейната малка къща.

— Ще се качиш ли за още едно питие? — попита тя усмихнато.

Той прие поканата й, влезе в малкото антре и се насочи към дневната. Тя не беше толкова голяма, като на Тери Мейсън, но по свой начин уютна. Тони се огледа с поглед на познавач.

— Тук има няколко много хубави мебели — той поглади с ръка гладката повърхност на една маса до кушетката.

— Повечето са ми семейно наследство — обясни Сам, докато отиваше до полицата, на която беше разположен малък бар. — Баща ми се ожени преди няколко месеца за една вдовица, която донесе собствените си мебели и той ми даде много от нашите. Аз съм сама — нямам братя и сестри, така или иначе щях да ги получа някога — татко каза, че сега съм ги наследила малко по-рано, отколкото се е очаквало.

Тя подаде на Тони обещаното питие и му предложи да седне в едно кресло, в което той се отпусна, въздишайки.

— За теб!

— За теб! — отвърна Саманта и отпи от чашата си.

— Тази вечер не си на работа, нали?

Тя поклати глава.

— Не, дежурна съм през уикенда. Затова и имам няколко свободни нощи през седмицата, а утре започвам късно работа. Съвсем удобно е, ако трябва да отидеш някъде на вечеря, тъй като можеш спокойно да си пиеш, без да се притесняваш, че ще трябва да се измъкваш на другата сутрин рано от леглото.

— Спомена, че хобито ти е летенето — имала ли си досега възможност да летиш след пристигането ти тук?

Саманта отново поклати глава.

— Не, не можах да го уредя. Първо трябваше да свикна с клиниката и да се запозная с града. Някой от болницата ми каза, че наблизо имало малко летище и едно по-голямо, което било по-далече. Надявам се да се уредя в някое от тях.

— Няколко мои приятели имат собствени самолети тук в Честнът Хил. Бих могъл да те представя.

— Ти самият летиш ли?

— Нямам разрешение за пилотиране, но приятелите ми често ме вземат със себе си. Моето хоби е в съвсем друга област — изглежда, че не искаше да се впуска в подробности и Саманта не настоя.

Тони я погледна над ръба на чашата си.

— Имаш ли нещо предвид за съботата?

— Дежурството… забрави ли вече? — напомни му тя с усмивка.

— Ах да, естествено… А за следващия уикенд? Готов ли е вече графикът ти?

— Никога нямаме дежурства в два последователни уикенда, така че би трябвало да съм свободна, въпреки че новият график не е готов още.

— Би ли прекарала тогава съботата с мен, ако си свободна?

— Да, с удоволствие!

Той я погледна зарадван.

— Това ми харесва — прям отговор на прям въпрос. Повечето жени често го увъртат — питат какво имаш предвид, къде ще се ходи и разни такива…

— Е, щом настояваш, питам те: и така, какво имаш предвид?

Тони изведнъж се усмихна тайнствено.

— Просто ми се довери — предложи той.

Саманта изпразни чашата си и направи знак, че е съгласна.

— Но трябва все пак малко да ме ориентираш, за да зная какво да облека.

— Чакай да помисля… най-добре нещо спортно — панталон би било добре. И може би яке или пуловер, според времето. По-късно, ако компанията ми не те е изнервила много, бихме могли да се върнем и преоблечем за вечеря в града. Как намираш това предложение?

— Чудесно! — отговори Сам със сияеща усмивка.

Тони остави празната си чаша и стана.

— И така, уговорено — другата събота ще те взема… девет часа, надявам се, че не е твърде рано за теб. Имаме половин час път… Е, повече няма да ти издавам.

— В девет часа ми е удобно.

Саманта изпрати Тони до вратата и гледа след него, докато той се включи в движението с колата си.

Наистина се получи много хубава вечер.

Прозявайки се, тя се върна обратно в антрето и затвори вратата след себе си.

На следващата сутрин Саманта телефонира в един магазин за цветя и изпрати на Тери букет, за да й благодари за поканата. Вечерта тя й се обади, за да й каже, колко много се е зарадвала на цветята.

— Какво мислиш за едно чисто женско събиране? — междувременно те бяха минали на ти.

— Едно чисто женско събиране ли? — Сам си помисли, че съвсем не се числи към най-крайните привърженички на движението за еманципация, но след това се засмя и рече:

— Защо не, някои от най-добрите ми приятели са жени!

— Чудесно, тогава би ли желала да вземеш участие в нашето следобедно бъбрене?

— Следобедно бъбрене? Какво пък е това?

— Срещаме се всеки четвъртък, за да си поговорим за неща, които ни интересуват. Която има време, се отбива, така че никога не знаем, колко точно ще сме. Е, какво мислиш, би ли могла да запазиш следващия си четвъртък за партито?

— Звучи доста примамливо!

— Великолепно! Кажи ми, кога би ти било удобно да те откарам във Валей Грийн. Посещавала ли си хотела там?

Саманта отговори отрицателно и заслуша с интерес обясненията на Тери.

— Това е чудесна къща — историческа сграда в местността Висахикон.

Името се стори познато на Саманта и тя попита:

— Не е ли някаква природозащитна област или нещо подобно? Някой ми беше разказал, че било едно от най-хубавите кътчета в тази област.

— О да, така е. Оставили са я в естественото й състояние, а наоколо има много места за разходки и езда. Хотелът представлява бяла дървена къща със зелени капаци на прозорците и се вписва чудесно в околността. Няма нищо ексцентрично — добра кухня и любезен персонал. От години ходим там.

— Вече се радвам на идващия четвъртък. Седемнадесет и тридесет достатъчно рано ли ще е?

— Разбира се. И няма да съжаляваш. Има няколко много интересни жени в групата: писателки, изкуствоведски; една, която ръководи известна голяма фирма за компютри и друга, която много се интересува от защитата на животните… Наистина тя идва твърде рядко, защото в повечето случаи се подвизава някъде по света.

„Действително звучи много интересно“ — помисли си Сам, оставяйки слушалката и отбеляза датата в календарчето си.

— Е, полека-лека нещата потръгват — си каза и на глас, когато погледна бележките за трите последователни дни.

Едната от уговорките й създаваше малко грижи — тази с Дан за петък. Но ако искаше да прекара с Тони следващата събота, беше може би по-добре денят преди това да й остане свободен. По думите на Тони можеше да се съди, че програмата би могла да бъде твърде уморителна. Саманта си отбеляза името на Дан с един въпросителен знак. Нали щеше да има още много петъци. Потънала в мисли, тя си драскаше на листа хартия пред себе си. Трепна, когато изведнъж осъзна какво е написала. Имаше едно име. Не Дан, не Тони, а Джъстин Грант. По дяволите, защо все той й се върти в главата?!

В последно време Саманта беше срещала Джъстин по-рядко, отколкото очакваше и не бе сигурна, дали трябва да съжалява или да се радва. Той й бе споменал, че отпуската му била причината след връщането си да има твърде много работа, тъй като доста от нещата били останали недовършени. За Сам това прозвуча като недвусмислен намек. Изглежда Джъстин се опасяваше, че тя би могла да пожелае да продължат връзката си от Чикаго и със забележката си навярно имаше намерение да я възпре.

Ядосана от неговата очевидна арогантност, тя бе оставила намека му без отговор и се зарови в картоните на пациентите.

В никакъв случай не би го окуражила да й говори отново за „тези неща“. И, ако все пак той се опиташе, щеше недвусмислено да му обясни как се отнася към интимните отношения с женени мъже.

Саманта непрекъснато си повтаряше, че Джъстин не означава нищо за нея. Глупаво беше, че това не променяше ни най-малко отношението й към него. Всеки път, когато го видеше, изпитваше болезнен копнеж, усещаше отново ръцете му върху кожата си, устните върху устата си. А нощем, щом си легнеше, втренчваше се в тъмнината и се опитваше да се справи с чувствата си. Понякога желаеше всичко да е другояче — инцидентът в Чикаго да не бе се състоял, но тогава отново си спомняше, колко прекрасно бе изживяването й и започваше да диша дълбоко, за да се успокои. Често дори плачеше насън.

Искаше да загърби всичко и да не мисли повече за оная нощ! С времето спомените й за Чикаго вероятно биха избледнели.

Фактът, че Джъстин имаше толкова много работа, я улесняваше. Колкото по-рядко се виждаха, толкова по-добре — времето работеше за нея. В редките случаи, когато все пак се срещаха, на Сам не й беше трудно да поддържа един напълно служебен тон, тъй като в разговорите им винаги ставаше дума за пациентите, а при това и не оставаха насаме. Беше сигурна, че той преценява нейните лекарски способности. Джъстин говореше малко, но я наблюдаваше много внимателно, когато се занимаваше с някое дете. Но тя все още не знаеше какво мисли лично за нея. Дали и той си спомняше за онази вечер в Чикаго? Ами ако междувременно вече не я намираше толкова привлекателна, както тогава, когато, без да я попита за името й дори, се беше любил с нея?! Сам настръхна. Господи, дали понякога нощем и той копнееше толкова много по нея, както тя по него? Застави се да забрави веднага тези въпроси.

„Това не е толкова важно — изобщо не е важно! — каза си тя. — Главното е, колко добре си вършиш работата и изпълняваш ли съвестно задълженията си. Само това има значение сега. А не, какво мисли той за мен“.

Саманта имаше случай да разбере, как Джъстин оценява професионалните й способности, дочувайки разговора между него и бащата на едно дете, което беше изпратено да му бъде направено повторно изследване на гръбначния мозък.

Белинда Адамс беше насочена в отделението на Сам и настанена в една от малките стаи.

Когато Сам влезе при нея, детето стоеше до прозореца и гледаше към вътрешния двор на клиниката — красиво озеленен с многобройни храсти и цветя. Освен момичето, в стаята имаше още и двама възрастни — вероятно родителите й. Майката стоеше до Белинда, а бащата седеше в едно кресло до леглото й.

— Добро утро, аз съм д-р Тримейн — Сам протегна ръка към майката и жената я пое, хвърляйки особен поглед към мъжа си. Сам също се обърна към него и видя едно недружелюбно лице. Но не се затрудни да остане любезна.

— Мистър Адамс! Аз съм лекарката на Белинда…

— О не, не сте вие! — прекъсна я раздразнено мъжът. — Д-р Гарисън е лекарят на Белинда. И това не трябва да се променя.

Саманта протегна и на него ръка. Той неохотно я пое след известно колебание. Сам се помъчи да запази самообладание. Добре знаеше, че страхът и грижата за детето им често караше родителите да реагират по-грубо, отколкото при нормални обстоятелства.

— Мога да ви разбера, че тази внезапна промяна ви е неприятна — каза тя сдържано, — но д-р Гарисън вече не работи в тази клиника. Аз поех длъжността му, а също и неговите пациенти.

— Но не и тази пациентка! Бих желал да говоря с вашия началник!

Мистър Адамс стана от креслото и с енергични стъпки излезе в коридора.

Белинда впери в Сам поглед, изпълнен със страх и се притисна боязливо до майка си, която я прегърна през раменете. Детето погледна отново към вратата.

„Тя се страхува повече от баща си, отколкото от мен“ — помисли си Сам и се усмихна, срещайки очите на Белинда. Бавно отиде към момичето.

— Белинда, за съжаление д-р Гарисън не може повече да идва — каза тя. — Ти може би предпочиташ да бъдеш лекувана от него, защото го познаваш, но той не може да дойде. Болен е и няма да практикува повече.

Говореше й откровено и сериозно като на възрастен и вероятно впечатли Белинда, защото тя изведнъж се усмихна.

— О, това не е толкова лошо — възкликна тя. — Във всеки случай, вие сте много по-мила от него.

— Тогава няма да те затрудня, ако те прегледам, нали? Трябва да направя неща, които ти вече знаеш: да преслушам сърцето ти, да проверя пулса, да погледна зениците и да прегледам дробовете ти… Сигурна съм, че вече толкова често ти се е случвало, та дори ще можеш даже да ми кажеш, как правилно се прави всичко!

Детето тръгна с готовност към леглото си, но беше задържано от майката. Тя погледна Сам с неуверен израз на лицето и след това насочи поглед към вратата.

— Може би трябва да почакаме, докато се върне съпругът ми…

„Тя също се страхува от него“ — проблесна в главата на Сам. Не искаше да действува прибързано в една толкова деликатна ситуация, така че само се усмихна и каза любезно:

— Съгласна съм. Щом за вас така е по-удобно. Винаги съм смятала, че е най-добре, когато и двамата родители са осведомени за хода на лечението. Може би трябва да посетя първо следващия си пациент и да се върна малко по-късно. Тогава мъжът ви вероятно ще бъде тук.

Тя напусна помещението, като отвърна зарадвана на кимването на Белинда. В коридора обаче веселият израз изчезна от лицето й. С бащата щеше да си има много ядове — усещаше го съвсем ясно. Въздъхна, тъй като имаше чувството, че го смущава и нещо друго, освен отсъствието на д-р Гарисън.

Нейните подозрения се потвърдиха, когато чу зад полузатворената врата на приемната някакви гласове. Единият позна от пръв път — беше на Джъстин Грант, а мъжът, който го убеждаваше сърдито, трябва да беше бащата на Белинда.

— Тогава повярвайте на някой друг — на мъж, а не на едно дете, което току-що идва от колежа, а на всичко отгоре е и жена!

— Мистър Адамс! — тонът на Джъстин издаваше, че той с мъка се сдържа да не загуби самообладание, макар да говореше бавно и уверено. — Вече за втори път ви обяснявам, че Белинда е определена за пациентка на д-р Тримейн. Това означава, че д-р Тримейн ще я преглежда, ще определя начините на лечението й и ще я наблюдава, докато дъщеря ви се лекува в моята клиника. Не съм склонен да сменям лекар въз основа на някакво предубеждение… Извинете, но не споделям мнението ви, че жените са по-лоши медици. Напротив, д-р Тримейн е даже една много квалифицирана детска лекарка — с отлични препоръки и многогодишен опит. И в никакъв случай не може да се каже, че току-що е завършила колежа!

— И няма да определите за детето ми някой друг лекар?

— Не, при никакви обстоятелства!

— А ако се откажа да я оставя тук?

— Мистър Адамс — отвърна Джъстин и направи пауза, преди да продължи, — не вярвам, че ще искате да отнемете на детето си възможно най-добрите грижи, само за да изтъкнете становището си. Доколкото си спомням, доведохте дъщеря си тук, тъй като смятахте тази клиника за най-добрата — имаме най-съвременната техника, най-добрия персонал, най-добрата репутация и най-доброто обслужване. Наистина ли искате да отведете Белинда в друга болница, която според вашето мнение е по-малко подходяща и не е по-добра от нашата?

Известно време цареше тишина.

— Знаете, че не го искам! Но и не желая да поверя дъщеря си на това… това момиче! В случай… в случай, че все пак оставя Белинда тук, ще кажете ли на тази лекарка какво да върши и ще се погрижите ли да направи всичко правилно?

Сам почувства, че в нея се надига вълна на възмущение и беше готова да се втурне в помещението, за да застави мъжа да й даде обяснение за думите си. След това обаче се овладя и зачака със затаен дъх отговора на Джъстин. Тя с облекчение долови хладния му и решителен глас:

— В никакъв случай не бих одобрил такива мерки. Като главен лекар аз имам само задачата да се намеся при особено тежките случаи или тогава, когато колегите ме помолят за съвет. Всичко, което бих предприел при този случай, би могло да предизвика впечатлението, че се съмнявам в способностите на д-р Тримейн. Вече ви казах, че тя е квалифицирана лекарка и че не е необходим допълнителен контрол. Или ще приемете факта, че тя е лекуващата лекарка на Белинда и носи пълната отговорност за своето лечение, или ще постъпите така, както счетете за необходимо. Всичко зависи от вас.

Мистър Адамс изруга тихо и Сам се зарадва, че не можа да разбере думите му.

— Изглежда, не ми оставяте никакъв друг избор — чу го да казва отчетливо след малко. — И така на въпроса — аз й предоставям лечението. Но ви предупреждавам: ще наблюдавам стриктно всяка нейна стъпка и в случай, че тя направи и най-малката грешка, ще подам оплакване, което ще си го бива!

— Не вярвам, че ще се стигне дотам.

Джъстин говореше със студен глас и Сам живо си представи израза на лицето му при този отговор. Тя бързо потегли към кабинета си, за да не бъде забелязана от двамата мъже, когато напускаха приемната.

Вече седеше до бюрото и държеше един болничен картон в ръка, когато Джъстин влезе. Той й хвърли кос поглед и каза кратко:

— Смятам, че не си имала никакви разправии с мистър Адамс.

Саманта кимна.

— О, мисля, че беше малко развълнуван, понеже Белинда вече няма да бъде лекувана от д-р Гарисън. Между другото още не съм я прегледала — сметнах, че е по-добре да изчакам, докато се върне баща й.

— Хм — Грант понечи да си ходи, но на вратата се обърна още един път. — Бъди нащрек, Сам. Той търси повод да ни създава ядове. Не му давай възможност.

Сам кимна и малко по-късно се отправи към стаята на Белинда. С повишено чувство за достойнство посрещна хладния поглед, който мистър Адамс й отправи, когато влезе. „Той се застъпи за мен! Той е убеден в моята компетентност“! — си каза тя. Но като взе стетоскопа, за да го сложи на малките гърди на Белинда, хрумна й една друга мисъл. За нея не беше най-важно неговото признание на професионалните й качества. Тя искаше от Джъстин повече, много повече…

Трепна едва забележимо и си наложи да се върне към действителността.

Мистър Адамс осъществи заплахата си — наблюдаваше много внимателно Сам. От погледа му не се изплъзна нито една манипулация. Той дори се протегна, за да може да прочете бележките й в картона на детето. Саманта беше убедена, че ще вземе картона от мястото му в края на леглото и ще провери всяка дума, още щом тя напусне стаята. И сигурно разбираше латинските термини. За момент изпита голямо желание да напише нещо особено неясно — така му се пада, но устоя на това изкушение. Не искаше да започва война с бащата на Белинда. Тя нямаше да й помогне, а на малката й пациентка още по-малко. Напротив. Беше по-добре да направи така, че да спечели мистър Адамс на своя страна и да промени най-после неговото отношение към „лекарките“. Вземайки това решение, дори й се удаде да се усмихне любезно на мистър Адамс на излизане от стаята.

Дните преди уикенда преминаха по-бързо, отколкото Сам бе очаквала. Дежурството й беше протекло необичайно спокойно и тя намери дори пролука да свърши неприятната писмена работа. Седмицата след това също отмина, без да възникнат особени проблеми и пред Саманта се очертаваха няколко дни без стрес и отговорности. Тя се питаше какво ли е намислил Тони, но каквото и да беше то, със сигурност би й доставило удоволствие. Предчувстваше го.

Когато в петък сутринта я поздрави в лекарската стая в добро настроение, Дан беше съвсем сигурен, че Сам ще отиде с него в „Шанс“.

— В колко часа трябва да те взема тази вечер, хубава колежке?

— Съжалявам, Дан, но трябва дати откажа…

Радостта изчезна моментално от лицето му.

— Но аз мислех, че всичко вече е уговорено! — запротестира той.

Тя вдигна ръка.

— Хей, момент, не се горещи. Не съм ти обещавала нищо, нали? Имам среща утре, която ще ми отнеме целия ден, а вечерта също ще излизам. Затова бих желала тази вечер да си остана вкъщи, окей?

— Е, добре — Дан примирено сви рамене. — Тогава някой друг път, а? — на вратата той се обърна още един път и й намигна. — Но не казвай, моля те, на никого, че си отхвърлила поканата ми, само защото си предпочела да прекараш една спокойна вечер вкъщи! Това би снижило твърде много акциите ми тук, знаеш ли…

Тя вдигна двата си пръста, усмихвайки се:

— Бъди сигурен, няма да кажа на никого — кълна се! — в този момент Дан се отмести, за да направи път на някого и Сам се изчерви, като видя Джъстин.

„Трябва да сме приличали на някакви тийнейджъри“.

Засрамена, тя се обърна и си наля чаша кафе, за да не срещне погледа на Джъстин. Този път Саманта се зарадва, когато Дона Палмър се втурна в стаята и както обикновено, привлече изцяло вниманието на Джъстин към себе си, пренебрегвайки напълно Сам.