Лий Патинсън
Саманта (7)

VII

Дан остави загрижен резултатите от изследванията на Били. Бяха по-лоши, отколкото очакваше. Подаде на Сам сведението на патолога.

— Виж тези стойности на кислорода. Твърде ниски са!

Тя забеляза, че ръката му трепери и се опита да го успокои.

— Може би при изследването е бил особено възбуден. Нали ми каза, че знаел колко сериозно е състоянието му. Често ли му правят масажи? Може би те са твърде уморителни за…

Дан изглежда не я слушаше.

— Последната нощ бях при него и той седеше пак по същия начин — наведен над възглавниците си. Запитах го всичко наред ли е и желае ли успокоително. Не пожела нищо. Само попита дали имам време да постоя при него. Разговаряхме дълго.

Дан замълча и Саманта помисли, че не ще каже нищо повече. Но той продължи с уморен, изпълнен с болка глас.

— Спомена, че би било хубаво да умре през деня, когато слънцето свети. Не се страхувал, но би му било печално да склопи очи завинаги през нощта, когато в отделението навсякъде е тъмно и тихо…

Дока го слушаше Сам напразно търсеше думи за утеха, Дан се обърна внезапно и напусна лекарската стая.

— Ужасно! По дяволите, това е ужасно! — изруга тихо Саманта.

В момента и тя имаше известни грижи, въпреки че не даваше да се забележи. Състоянието на Белинда Адамс съвсем не й харесваше. Изследването на гръбначния мозък беше направено и всичко протече по обичайния начин. Сам не бе изненадана, когато по-късно момичето се оплака от главоболие — съвсем естествена последица от лечението.

Но не бе очаквала обаче, че тази сутрин ще завари детето така отпуснато и сънливо. А и температурата му беше необичайно висока. Тя го прегледа, докато мистър Адамс със сърдит вид стоеше близо до нея. След това я последва, когато тя излезе от стаята, за да се разпореди за изследване на кръвта.

— Не смятате ли, че трябва да извикате и някой друг?

Със сигурност знаеше, кого има предвид с това „някой друг“! Някой по-възрастен, с по-голям опит — и за предпочитане да е мъж. Явно си мислеше, че е дошло времето главният лекар да се намеси в лечението.

Сам стисна леко устни, но не показа, колко я ядоса неизреченото му мнение, че не е способна да проведе правилно лечението.

— Мисля, че в настоящия момент не е необходимо, мистър Адамс — отсече категорично тя. — Една лека защитна реакция спрямо лечението често се среща при децата…

— Последният път това не се случи…

В забележката му имаше скрито обвинение, но Саманта не му обърна внимание.

Напрегнатите отношения между нея и бащата на пациентката й бяха причина да посещава Белинда по-често от обикновено. Противно на отговора, който даде на мистър Адамс, сметна за уместно да се посъветва с някой от по-старите лекари. Беше радостна да чуе, че при този случай нейният начин на действие е правилен.

Тя облекчено си отдъхна, когато на следващата сутрин изследването на кръвта показа, че броят на белите кръвни телца се бе нормализирал отново. Стойностите при изследването на черния дроб бяха все още високи, но Сам се консултира още веднъж с възрастния специалист. По негов съвет намали дозата на метотрексата и провери отново всички други лекарства, които детето получаваше или бе получавало. На по-следващия ден Сам съобщи на мисис и мистър Адамс добрата вест за резултатите от изследването и добави:

— Естествено, ще продължим изследванията и известно време ще наблюдаваме кръвната картина. Но детето преодоля най-лошото.

„Поне за момента“ — каза си мислено Сам.

Видя недоверчивия поглед, който й отправи бащата и разбра, че и той мислеше като нея.

* * *

Асансьорът спря на втория етаж и Сам, която бе сама в кабината, вдигна поглед от бележника си тъкмо когато влезе Джъстин Грант. Той натисна бутона за петия етаж и я поздрави усмихнат.

— Всъщност би било по-добре, ако използвам стълбите, за да сваля фунтовете, които прибавих през уикенда, но тази сутрин реших да се пощадя — каза Джъстин.

Саманта с неудоволствие установи, че се радва да бъде сама с него в тясната кабина, като се надяваше това да не й личи. Стояха отдалечени само на две крачки един от друг и тя се развълнува. Как желаеше той да е свободен! Тогава би могла да даде воля на мечтите си! Представи си как бавно пристъпва към нея, спира съвсем близо, вдига ръце и…

— Жалко, че в събота не можа да летиш с мен — каза Джъстин и се облегна небрежно. — Беше чудесен ден — рядко съм имал толкова добра видимост… ясно небе — мили напред.

— Да, знам. Около час летяхме с балона.

— Трябва да е било голямо удоволствие. Може би не същото, както при летенето със самолет, тъй като тогава си по-малко зависим от вятъра, но сигурно не е било лошо — той се усмихна и направи крачка към нея. — Сам, аз…

„Господи, дали пък няма да се опита да ме целуне!“ — тя неволно отстъпи крачка назад, но гърба й се опря о стената. За секунда й се стори, че съзира болезнен копнеж в очите на Джъстин. Или той само беше изненадан, че тя се опита да го отбегне?!

Когато Джъстин продължи да говори, тонът му не издаваше нищо.

— Знай, че предложението ми остава в сила. Винаги мога да те взема със себе си и да те представя на приятелите си. Компанията е много приятна и вече сме прекарвали доста хубави часове заедно… — той спря, помълча малко и след това каза тихо. — Сам, не съм от онези, които търсят кратка авантюра за една нощ. И не съм забравил Чикаго…

Тя усети как цялата се изчерви и гневът се надигна в нея. Тъкмо искаше да си го излее с думите: „Тогава направи така, че да забравиш Барбара — собствената си жена?“, когато в този момент асансьорът спря на четвъртия етаж и вратата се отвори.

В кабината нахлу, смеейки се, тълпа студенти по медицина. Младежите моментално се смълчаха, забелязвайки високата фигура до стената.

Бяха само петима. Въпреки това, в малката кабина стана твърде тясно. Беше досадно тихо. Един от младежите натисна бутона за първия етаж, но след това забеляза, че светеше копчето за петия и каза объркан:

— О не, той ще пътува още нагоре! А ние искахме да слезем на първия етаж!

— Може би щеше да е по-разумно — отбеляза Джъстин със сух тон, — още в коридора да обърнете внимание на стрелката над асансьора. Надявам се, че сте по-внимателни, когато преглеждате пациентите си!

Думите му подсетиха Сам за забележката на Патси на партито, че не видяла бялата ивица от сваления пръстен и тя се ядоса още повече на Джъстин Грант. Беше твърдо решила да му каже най-после какво мисли за женените мъже, които търсят случайни любовни авантюри. И щеше да го направи щом излязат от асансьора.

Когато стигнаха петия етаж, отекна лек звън и вратата се отвори. Студентите се отдръпнаха, за да освободят място на Саманта да излезе. В коридора тя се спря и зачака Джъстин да поговори с него насаме, но един неин колега го спря.

— Исках да се свържа с вас по телефона, но ми казаха, че вече сте тръгнал към нашето отделение. Ще трябва да прегледате детето на Хигинс. Гърлото му изглежда много зле.

Джъстин тръгна с лекаря, а Сам се загледа объркано след тях. После сви рамене и се насочи към лекарската стая, за да си вземе кафе и да узнае какво се е случило, докато не беше на работа.

Когато видя Дан — наведен ниско над масата и скрил лице в двете си ръце — моментално всичко й стана ясно. Мислите за Джъстин Грант й се сториха маловажни. Тя седна на един стол до Дан и сложи ръка на рамото му, за да го утеши.

— О, Дан, не… — той обърна бавно глава към нея, като че всяко движение му причиняваше болка и кимна мълчаливо. — Кога? Миналата нощ ли? — усети съчувствие към него и към Били.

Дан поклати глава и каза тихо:

— Не. Поне желанието му се изпълни. Днес сутринта. Малко след изгрев-слънце. Беше светло и суетнята в отделението тъкмо започваше. Знаеш, колко рано понякога се събуждат децата…

— Ти беше ли тук?

Той я погледна с невиждащи очи.

— Да, миналата нощ нямах какво да правя, така че останах при него. Беше му ужасно зле. Спомняш си, нали — беше казал колко печално би било да затвори очи завинаги през нощта. Не исках… мислех си, че ако имаше някой при него…

Сам погледна недоверчиво колегата си.

— Искаш да кажеш, че си прекарал цялата нощ при детето? И съботната нощ също?

Той кимна едва забележимо.

— Родителите му през целия ден бяха при него, а е много уморително да се грижиш за такъв болен. Убедих ги да отидат в един от апартаментите на клиниката и им казах, че ще ги повикам, когато… когато… — Дан спря да говори и за момент се загледа втренчено през прозореца, преди да продължи: — Това беше най-ужасното нещо, което някога съм… Постоянно задремваше над възглавниците си, събуждаше се отново… мисля, че и аз бях заспал за кратко време на стола си. Но след това ненадейно усетих ръката му върху моята и, когато отворих очи, Били каза само: „Мисля, че вече съм готов, Дан“ — Дан отново замлъкна, затвори за малко очи и разтри слепоочията си. — Все още не бях се разсънил, но след това разбрах, какво иска да каже и го попитах, дали трябва да доведа родителите му. Само кимна. Не исках да го оставя сам дори за минута, така че повиках сестрата и я помолих да съобщи на родителите му и да им каже да побързат. Изглежда с последни усилия издържа само докато те дойдат, защото, когато майка му го прегърна, той просто положи глава на рамото й, отвори очи и погледна през прозореца към слънцето. Пое си последен дъх и всичко свърши… Това беше най-спокойната, най-леката… — Дан направи пауза и прошепна като че сам на себе си: — … и най-ужасната смърт, която някога съм виждал през живота си…

Той мълча дълго, след това поглади с ръка листа хартия, който лежеше пред него на масата.

— Тъкмо пишех доклада.

Сам знаеше какво има предвид. Всеки смъртен случай през седмицата се обсъждаше на съвещание с всички лекари — дори и с тези, които не бяха взели участие в лечението. Всеки, който искаше да каже мнението си за терапевтичните методи спрямо пациента, можеше да го направи — независимо дали позицията му е положителна или отрицателна. При това нямаше никакви ограничения: дори и най-младите колеги имаха право да се изкажат свободно. Ако се дойдеше до заключението, че някои мерки са предприети нецелесъобразно или, че са били пропуснати, отговорният лекар трябваше да вземе отношение по този въпрос. А ако пък се установеше нещо, което би могло да е от полза на другите колеги, в подобни случаи, резултатите биваха обобщавани в доклада.

За младите медици, които едва отскоро работеха тук, това обсъждане често беше истинско изпитание, от което се и страхуваха. Сам също изпитваше боязън при мисълта, че ще трябва някой ден да застане пред групата лекари, за да изслуша въпросите и коментарите им. Никой не бе застрахован от подобно изпитание. Досега обаче, за щастие, тя не бе загубила нито един от своите пациенти, но все пак беше отскоро в болницата. Само се надяваше, че когато този момент настъпи, никой не би могъл да я упрекне. В това отношение при случая на Дан нямаше никакво съмнение, че ще липсват упреци. Тя се опита да го успокои:

— Дан, не бива да се тревожиш за обсъждането на случая с Били. Никой не би могъл да направи за него повече, отколкото ти… никой!

Той въздъхна, съзнаващ безсилието си.

— Господи, надявам се, че скоро ще дойде денят, когато най-после ще напреднем в познанията си и няма да губим никое от тези деца. Бяха победени толкова много болести. Защо при тази напредваме толкова бавно?

В стаята стана шумно, когато влязоха няколко други лекари. Сам взе от чекмеджето си няколко болнични картона, който трябваше да прегледа и се оттегли в един тих ъгъл. Изведнъж усети, че някой застана пред нея. Сети се кой може да е. Имаше само един човек, чиято близост предизвикваше у нея такива тръпки!

Когато повдигна глава и погледна недружелюбното му лице, направо се смрази. Как беше възможно този мъж да се променя толкова бързо?! Не беше ли се опитал само преди минути да я целуне в асансьора? Защо така безучастно и хладно я наблюдаваше сега?!…

— Д-р Тримейн — започна Джъстин, — знам, че в края на седмицата винаги има твърде много работа, но разпорежданията гласят, че въпреки всичко болничните картони трябва да бъдат напълно обработени, преди всеки лекар да приключи смяната си. Това означава, че в петък вечер всички отчети трябва съответно да бъдат направени. Няма да допусна някои лекари да пренебрегват тези свои задължения.

Сам нямаше ни най-малка представа защо говореше всичко това точно на нея.

— Направих всичките си отчети — отвърна тя.

Той поклати глава и погледна папката с документи в ръката си, която Сам едва сега забеляза.

— Тук не сте го направила. Изрично ви помолих да обработите особено грижливо този картон. Лекарят, който беше на смяна в края на седмицата, трябваше да се разпореди за едно повторно изследване на кръвта, тъй като нямахме никакви резултати от такъв тест. За щастие, специалистът от лабораторията, който е правил в петък изследването на кръвта точно на тази пациентка, също е имал дежурство през уикенда. Преди да направи новото изследване, отишъл със старите данни при д-р Фергюсън, за да се увери, дали наистина е необходимо едно повторно изследване.

Въпреки че Джъстин говореше с тих глас, на Сам й се струваше, че всеки в стаята чуваше мъмренето и се изчерви. Взе папката. Вече знаеше, без да погледне дори, че тя е на Белинда. Бе сигурна също, че е поставила вътре сведенията за данните от кръвната й картина. Когато обаче прегледа съдържанието на папката, не можа да намери изследването от петък.

Погледна към Джъстин и забеляза зад него Дона Палмър, която изглеждаше задълбочена в някакви книжа, но в действителност се мъчеше да разбере всяка дума от разговора им. В този момент тя хвърли изпитателен поглед на Джъстин Грант. Тържествуващият израз на лицето й бе причина у Сам да се породи някакво лошо предчувствие. „Тя е извадила изследването от папката“.

Сам беше шокирана. Дори не смееше да повярва, че някой би могъл да постъпи така безотговорно. Но със сигурност знаеше, че изследването беше в папката, когато в петък напусна стаята на лекарите. Можеше да се закълне в това. Ако не се касаеше за Белинда Адамс, Сам можеше да предположи, че е сложила сведението погрешно в друга папка. Но то бе на Белинда Адамс и недоверието на бащата на малката й пациентка я караше да действа повече от акуратно. Знаеше, че в петък вечерта всички документи бяха налице и в комплект.

Но знаеше също, че не може да изобличи Дона Палмър, въпреки че беше съвършено сигурна, че тя е извадила изследването от папката.

Сам преглътна с усилие.

— Имам копия от всички мои документи, д-р Грант — каза тя с овладян глас. — По тях ще възстановя изследването.

Той кимна.

— Погрижете се това повече да не се случва — отвърна Джъстин и напусна стаята на лекарите. Сам, в чиито очи блестяха спотаени сълзи, се наведе над болничните картони и само с невероятни усилия на волята си успя да се въздържи да не погледне към Дона Палмър. Ако това не й се бе удало, вероятно щеше да изгуби самообладание и да застави сестрата тук, пред свидетели, да й даде обяснение. Но знаеше, че така не би постигнала нищо. Тя самата не разполагаше с никакви доказателства и Дона Палмър щеше да отрече всичко. Това, което Сам отсега нататък трябваше да стори, беше да счита тази жена за свой враг и да не й дава никаква възможност за подобни подлости.

Настроението й не се оправи и когато отиде при Белинда. Мистър Адамс я посрещна с мрачен поглед.

— Чух, че на Белинда без малко да й направят няколко ненужни изследвания поради нечие недоглеждане, д-р Тримейн.

Не й беше необходимо да пита, откъде има тези сведения. Беше твърдо уверена, че Дона Палмър му е казала. И бе също така сигурна, че мистър Адамс не би издал от кого е бил информиран за неприятния инцидент. Вероятно сестрата го е направила, за да спечели неговата симпатия и лоялност. „Аз обаче мисля, че вие просто трябва да научите, мистър Адамс, въпреки че ще имам неприятности, ако някой разбере, че съм ви казала…“.

Саманта имаше вече опит с този вид интриганти. А може би Дона Палмър бе приложила една още по-ефектна хитрост, разказвайки на висок глас всичко на някоя сестра, при което естествено беше взела мерки мистър Адамс „случайно“ да е наблизо. Така никой не би могъл да я подведе под отговорност, че е нарушила клетвата за пазене на тайна.

Изглежда този ден нямаше да предложи нищо радостно на Саманта и тя беше доволна, че вечерта няма да е дежурна.

По пътя към къщи мисълта за тихото й малко домашно огнище я успокои. С въздишка на облекчение паркира колата пред къщата, отвори боядисаната в бяло врата и, минавайки през антрето, влезе в уютната си дневна. Включи телефонния секретар и се усмихна, когато прозвуча гласа на Тони, който й предлагаше да се срещнат пак. На записа имаше още няколко съобщения от хора, които тя познаваше отскоро. Беше утеха за нея да разбере, че имаше все повече познати в новия град, а може би дори и приятели…

Беше ходила на онова „женско събиране“ и се радваше на следващата среща. Тези жени бяха самоуверени и независими, а темите, които обсъждаха, обхващаха много и различни области. Не всички имаха еднакви възгледи и, тъй като всяка от тях се опитваше да защити своето гледище, винаги, когато се срещаха, ставаше оживен спор. Приеха Сам много дружелюбно и тя обеща следващия път да отиде пак.

Последното съобщение на лентата бе от баща й. Вече настроението й беше много по-добро, отколкото през деня. Избра номера в Чикаго. Беше й хубаво да поговори с баща си, да чуе новините от къщи и да му разкаже за Филаделфия.

След като свърши разговора си с Чикаго, Сам отиде в кухнята да потърси в хладилника нещо за ядене. Обикновено след края на смяната си отскачаше набързо в стола да хапне нещо, но този ден просто не можа да издържи повече в клиниката и си тръгна гладна.

Беше по лятно му горещо и Сам нямаше настроение да готви, така че наряза в една чиния няколко парчета киви и ги сложи на табличката с чаша изстуден чай. Излезе в малката градинка и се настани на масата, разположена в приятно прохладната сянка на високите дървета. Опъна крака и започна да яде, гледайки как птиците ловят насекоми. Стоеше толкова тихо на стола си, че дори една особено смела катеричка дойде близо до нея. Малко по-късно, обаче побягна с големи подскоци към едно дърво, за да се скрие в хралупата си.

След време Сам се върна в къщата, изми съдовете и погледна програмата на телевизията. Не забеляза нищо, което би гледала с удоволствие, затова се разположи на кушетката и отвори една книга, която отдавна се канеше да прочете. Задълбочи се в сюжета и не забеляза, колко дълго бе седяла над нея. Протегна се, прозявайки се, и отиде в спалнята. „Колко хубаво е, все пак, да прекараш една спокойна вечер“ — помисли си Саманта. Беше точно това, от което се нуждаеше след такъв напрегнат ден: отдих, който щеше да я подготви за следващия — каквото и да й донесеше той.