Лайза Хел
Брайън (13)

XIII

Запътиха се безмълвно към къщата. Когато стигнаха пред малката дървена постройка, Брайън спря и целуна нежно помръкналото лице на Уитни. Тя затвори сините си очи и му предложи сочните си устни. Той усети възбудата й и целувките му ставаха все по-настойчиви. После бавно се свлече на колене пред нея и притисна глава в скута й. С бързо, уплашено движение Уитни се опита да се изправи, после също се отпусна до него.

Отдаде му се с такава дива нежност, каквато Брайън никога не бе очаквал. Накрая задъхана притисна глава към голите му рамене и спусна клепки.

— Толкова съм щастлив… — прошепна й той.

— Обичам те… — отвърна му тихо.

— Толкова съм щастлив и те обичам, Уитни!

— Обичам те и съм толкова щастлива, Брайън!

Погледнаха горещите си, потни лица и се засмяха.

 

 

Брайън никога нямаше да забрави този първи ден с Уитни. В дома й бе тихо и топло, само от време на време през притворените прозорци долитаха приглушени звуци от блатата.

Не можеше да се насити на всеотдайността й, на пълната й с трепет готовност за обич. Не можеше да се откъсне от съвършеното й, крехко тяло, от красивото й, чувствено лице. Би могъл да остане цяла вечност потопен в тези блестящи, тъмносини очи.

Когато Уитни най-сетне стана, за да се облече, навън се бе смрачило. С дрехите тя като че ли бе възвърнала и плахостта си, защото при погледа му се изчерви и сведе глава. Брайън наблюдаваше профила й в сумрака. Бе красива… така неземно красива, че чак го заболя.

С въздишка се отправи към градината зад къщата.

След няколко секунди Уитни го последва, носейки малка табла с две чаши кристалночиста вода.

— Ела — помоли я той. — Седни до мен. Имаме да си казваме толкова много неща.

Уитни се настани на старата дървена пейка, взе чашата си в ръка и го загледа с очакване.

— Ти чу, в кой щат е роден баща ти, и знаеш откъде идвам аз, Уитни. Не ти ли минава през ум, че името Бърлингтън може да ми е познато, скъпа? Дядо ти не е случаен човек в Ню Орлианс.

Тя отпи глътка вода.

— Не… Може да съм си помислила нещо, но… да, разбира се, помислих си, че може би знаеш нещо. Колко съм наивна…

— И?

— И какво?

— И не искаш ли да ме запиташ, дали не познавам дядо ти… или поне дали не съм чувал за него?

Уитни задиша учестено.

— Аз наистина го познавам, Уитни.

Тя посегна да остави чашата си. Ръката й леко трепереше.

— Добре, тогава ми разкажи… — рече тихо.

— Съвсем случайно аз работя за дядо ти — започна колебливо Брайън и я погледна.

Уитни продължаваше да стои с наведена глава.

— Когато му дадох снимките, които направих по време на празника, той се развълнува много. Показа ми фотография на изчезналия си син Роджър и приликата между вас бе поразителна.

— Ти работиш за дядо ми?

— Да, Уитни.

— На колко години е? Как изглежда? Що за човек е? А баба ми, неговата жена?

— Почакай, почакай, любов моя. За съжаление, баба ти вече не е между живите. Тя не е могла да преживее изчезването на Роджър и се е самоубила. Дядо ти всъщност е самотен стар човек, но това само аз го знам. За останалия свят той е големият вестникарски магнат — преуспял, богат и енергичен.

— На колко години е?

— Почти на седемдесет. Но изглежда добре за възрастта си — висок, широкоплещест, красив възрастен господин с тъмносини очи. Да, като твоите и на баща ти Роджър.

— А как ли ще приеме факта, че има внучка? Внучка от индианска жена?

— Развълнуван е като дете, Уитни. Просто няма търпение да се запознае с теб… взех го със себе си, пристигнахме заедно.

— Къде е той сега?

— Остана в Палм Бийч. Не исках да го водя тук. Ние не знаехме със сигурност, дали ти си негова внучка — едва дневникът ни разкри това.

— Дали ще ми се зарадва? — промълви Уитни.

— Казах ти, че е развълнуван като дете на Коледа. Искаше веднага да те отведе в Ню Орлианс, със собствения си самолет.

— О, тогава трябва да е много богат, Брайън?

— Да, доста е богат. Макар че сега иска да се оттегли от издателството и да се посвети на внучката си.

— Но аз не мога да тръгна просто ей така… — тя пребледня при тази мисъл.

— Трябва сама да решиш, малката ми. Но що се касае до мен, не виждам защо трябва да живея сам в Ню Орлианс, щом бих могъл да съм женен за най-красивото момиче на света!

— Искаш да кажеш…

— Да, точно това искам да кажа… Обичам те, Уитни, и искам да се омъжиш за мен.

— Да се омъжа… — повтори Уитни като ехо и го погледна колебливо. — Но ти знаеш, че аз съм със смесена кръв, Брайън. Нищо ли не значи това за теб?

Той я погледна с обич и вдигна ръката й до устните си.

— Смесена кръв… чиста кръв… що за глупости са това, Уитни! — засмя се щастливо. — Обичам те, любима, обичам те, обичам те!

Скочи от пейката, грабна я в ръцете си и я завъртя в кръг. Строполиха се на земята, останали без дъх.

— Кога ще видя дядо си?

— Зависи от теб, Уитни! Ако искаш… можем да тръгнем веднага. След два часа сме в Палм Бийч.

— Но аз имам къща тук, градина и цял един живот зад себе си…

— Чичо ти Касими ще се грижи за къщата и градината, Уитни.

— О, съвсем бях забравила за чичо Били. Какво ли ще си помисли за мен, ако напусна резервата? Сигурно ще ме презира!

— Мисля, че по-скоро ще се радва, задето най-после си научила истината за миналото си, Уитни. Не забравяй, че и той, и баба ти не са имали право да я крият от теб.

— Да крият любовта… Брайън, Брайън!

— Какво има, любима моя?

Уитни очевидно се тревожеше за нещо, лицето й се напрегна в размисъл.

— Доколкото знам, не е забранено на едно индианско момиче да се омъжи за бял мъж — започна да обяснява тя. — Точно така е било и с майка ми. Но ако напусна резервата, аз трябва да го направя съгласно обичая, искам да кажа, не просто да избягам. Не бива да обиждам духовете на предците, защото те ще ме отблъснат. Обикновено по време на Празника на зърното сватбите са забранени, старейшините ги уговарят седмици преди това и чак тогава дават съгласието си. Но пък… при изключителен случай… — ние сме изключителен случай, нали Брайън?

Двамата все още лежаха на земята. Малките й твърди гърди сякаш го пробождаха. Гореща вълна на възбуда премина през него. Обхвана го неописуемо желание и Брайън започна да покрива кадифената й кожа с хиляди целувки.

— Недей — помоли го Уитни и се дръпна. — Недей, Брайън, нямаме време за това сега… но после… после целият ни живот е пред нас. Стани, скъпи, ще помолим Анада Аки да ни венчае днес.

Стана и се затича. Брайън едва успяваше да я следва.

— Уитни! — извика след нея. — Не трябваше ли поне да се облечем празнично?

— Нали казахме, че е изключение — отвърна тя, без да спира. — Анада Аки ще ни разбере, а и ние индианците не сме много суетни.

При бягането Брайън усещаше малката кутийка с венчалните пръстени в джоба си и му се прииска да узнае, дали индианците използват такива неща при венчалната церемония.

— Колко още ще трябва да тичаме… — произнесе той на пресекулки.

Уитни се засмя и погледна запотеното му лице.

— Ти бягаш като стар човек — установи тя, поклащайки глава. — Всъщност на колко години си? Май не съм те питала.

— На трийсет.

„Уитни е съвсем права. Щом се върна в Ню Орлианс, сериозно ще се заема със спорт“ — помисли си Брайън.

 

 

Определеното за празничните танци на индианците пространство изглеждаше точно така, както си го бе представял според лаконичното описание на Уитни. Дебел сламен навес предпазваше танцьорите от лъчите на слънцето или от дъжда. Индианците се бяха разположили на малки групи по края на площадката и разговаряха тихо помежду си. Уитни се приближи много бавно и почтително към дребен, сбръчкан мъж, преметнал пъстра кърпа през раменете си.

Брайън чакаше на благоприлично разстояние и не можеше да чуе разговора й със старейшината. Забеляза само, как тя неколкократно посочи към него с ръка. Останалите определено не му обръщаха внимание. Старият човек дърпаше от глинената си лула и кимаше замислено. Само веднъж погледна внимателно по посока на Брайън. После освободи Уитни с късо махване с ръка и тръгна, нисък и приведен от годините, към трима индианци, които седяха малко настрана.

— Това е съветът на старейшините — прошепна Уитни, като се върна.

— Съгласи ли се? — запита тихо Брайън.

— Не може да реши сам и затова ще обсъди и с другите.

— Каза ли му, че е бързо?

— Опитах, но индианците нямат такава дума.

— Трябваше да му обясниш, че дядо ти те очаква.

— Обясних му и ми се струва, че точно този аргумент му въздейства най-много.

— Виж, Уитни, той ти маха, върви! Не, всъщност вика и двама ни.

— Поклони се ниско пред него — прошепна Уитни щом го наближиха.

Брайън се поклони до земята и като се изправи, срещна косите, опнати очи на старейшината. После Анада Аки се обърна към Уитни и произнесе нещо на техния език.

Уитни кимна два пъти.

— Той е съгласен, но церемонията трябва да се състои веднага. После няма да има време за нас, а вечерта на танците ние не можем да присъстваме.

Брайън измъкна пръстените от джоба си.

— Много е романтично, но при нас това не е прието — спря го Уитни. — Може би по-късно в Ню Орлианс ще трябва да се оженим още веднъж по вашия обичай? Индианската церемония и без това няма да се признае от официалните власти.

Старейшината бе изчакал мълчаливо разговора им. След това се изкашля и попита нещо Уитни, която само поклати глава.

— Пита дали разбираш — преведе тихо тя.

— Но какво да правя? — рече нервно Брайън.

— Нищо, любими, просто мълчи и не мърдай от мястото си.

Асистентите на Анада Аки донесоха дълга, украсена с пера пръчка, с която той тупна три пъти по земята. После се завъртя три пъти около себе си и започна да мърмори дълга молитва. Беше дал пръчката на единия от мъжете, но отново си я взе, когато свърши молитвата. Погледна за миг към Уитни, после към Брайън, тупна още три пъти и внезапно кафявото му, покрито с хиляди бръчки лице се разтегли в усмивка. Пое ръцете им и ги сложи една в друга.

Уитни му благодари с почтителен поклон и погледна сияеща към Брайън.

— Това ли беше всичко? — запита той.

— Да, това беше. Впрочем, можеш ли да дадеш на мъжете малък дар в пари за утрешното тържество? И индианците знаят стойността на парите — добави усмихната.

Брайън измъкна стодоларова банкнота от джоба си и се запъти към свитите на пода трима индианци в пъстри якета и копринени кърпи. Те го изгледаха любезно, когато пъхна дискретно банкнотата под една глинена тенджера.

— Сега се поклони още веднъж пред старейшините, Брайън — подсказа му Уитни, — и можем да тръгваме.

Той го стори безпрекословно.

— И така, вече сме женени? — запита я още веднъж.

— Да, вече наистина сме женени, любов моя.

Ръка за ръка двамата се върнаха обратно в същата топла стая, в която бяха прекарали следобеда, и се целунаха нежно.

Брайън имаше чувството, че вселената е замряла в очакване, докато Уитни милваше нежно шията му. Гореща страст разтърси телата им.

Той я вдигна на ръце, пренесе я през стаята, положи я на ниското легло и коленичи до нея.

— Любими… — прошепна Уитни с плаха усмивка, щом започна бавно да гали бедрата й.

Брайън положи глава на нетърпеливите й хълбоци и вдъхна дълбоко сладостния им аромат.

— Любими, нали винаги ще бъде тъй прекрасно да сме заедно? Никога не съм допускала, че толкова несравнимо хубаво ще се разбират телата ни.

Той не бе в състояние да й отвърне. Нежното й, младо тяло, лежащо голо пред него, го оставяше без дъх. Бавно и внимателно разтвори треперещите й бедра и ги целуна от вътрешната страна. Уитни леко се надигна, обхвана главата му и я притисна към скута си. На Брайън му се стори, че става безтегловен, потъвайки в топлината я като в един нов свят, в който няма място за тревожни и неспокойни мисли — в един нов свят, пълен с хармония и съвършенство. Знаеше, че това е любовта между две сродни души, че вече я бе намерил.

Уитни имаше същото великолепно усещане. Осъзнаваше, че с тялото си упражнява власт над този чаровен мъж — неограничена, сладостна власт, която я правеше силна и в същото време слаба за милувките му, подаряващи й най-прекрасните усещания, които бе изпитвала някога, и които я правеха вечно зависима от него…

После безмълвно и дълго лежаха изтощени в тъмнината. Брайън напълно бе загубил представа за време и пространство. Уитни първа дойде на себе си.

— Струва ми се, че не искам да вземам нищо от тук — каза тя замислено, — освен спомените си. Ще напиша писмо на чичо Били и ще му обясня всичко.

— Както баща ти, когато е напуснал Ню Орлианс. Разказах ли ти за писмото му?

— Не, не си. Изглежда, е фамилна черта — да пишем прощални писма.

— Уитни, обещай ми нещо.

— Всичко, каквото поискаш, любими мой.

— Обещай ми, че ще ми кажеш, когато ти домъчнее за резервата. Нека заедно тогава да помислим за това.

— Добре, обещавам.

— В най-близко време ще имаш двама мъже, които да те обкръжат с любов и нежност — усмихна се Брайън.

— Защо двама? — запита учудена Уитни. Тя тъкмо бе станала и започнала да се облича. Гъвкавата й млада снага би накарала да затупти и сърце от камък.

— Дядо ти и аз, скъпа. Обзалагам се, че той ще е омаян от теб повече, отколкото съм аз — ако изобщо това е възможно, разбира се.

Уитни включи старомодна настолна лампа и започна да съчинява писмото до чичо си Били. Брайън я наблюдаваше с няма възхита.

— Готова съм, скъпи, можем да тръгваме, щом се облечеш — заяви тя накрая.

Той обу панталоните и обувките си, намъкна карираната си фланелена риза и приглади тъмната си коса.

— Наистина ли не искаш да вземеш нищо. Дори свидетелството и дневника на майка си?

— О, тях ще ги взема и още нещо… Искам да направя подарък на дядо си. То е най-скъпото, което притежавам, и ще му го дам, защото и той е страдал толкова много по изчезналия си син.

Измъкна някакъв предмет от чекмеджетата и го пъхна в чантичката си.

Излязоха на облятата от лунна светлина веранда и в същия миг пред тях се изправи сянката на Били Касими.

— А, ти ли си? — рече Уитни. — Оставих ти писмо в къщата, чичо Били. Сигурно вече си научил всичко.

— Да, научих. Но отдавна предчувствах, че ще ни напуснеш, и съм доволен, че поне баба ти си спести разлъката. Разбираш ме, нали?

Протегна ръце, за да прегърне и двамата.

— Ще се грижа за къщата, Уитни. Ти ще се връщаш понякога тук — ти и децата ти. Ние индианците сме търпеливи, можем да чакаме. А и светът е толкова неспокоен, ще имаш нужда от тихо кътче за спомените си.

Тя скришом изтри няколко сълзи, преди да се качи в колата на Брайън.

 

 

Той караше бързо в тъмнината на спусналата се нощ, представяйки си, колко нетърпеливо ги очаква Андрю Бърлингтън в хотелската си стая.

— Всъщност, защо го наричам мистър Бърлингтън? — запита се гласно. — Нали вече съм му роднина един вид.

Уитни сбърчи замислено хубавото си лице.

— Ако той е мой дядо, а ти си ми съпруг, тогава… чакай, ти си му нещо като зет и като внук. Не е ли смешно? Сега има двама внуци, на които да се радва.

Брайън спря пред „Палм Бийч Хилтън Хотел“, хвърли ключовете на пиколото и помогна на Уитни да излезе от БМВ-то.

— Как изглеждам? — запита колебливо тя, докато се качваха с асансьора към етажа, резервиран от Бърлингтън. — Дали дядо ми ще ме хареса?

— Не бих могъл да ти отговоря — отвърна Брайън. — Или всъщност мога — ще ти кажа само, че на света няма човек, който не би те харесал.

Уитни се усмихна свенливо.

 

 

Възрастният мъж се бе изправил до прозореца с гръб към тях. Бе така потънал в мисли, че изобщо не ги чу като влязоха.

— Дядо? — рече тихо Уитни и тръгна към него.

Андрю Бърлингтън бавно се обърна. Първо на лицето му можеха да се прочетат страх и съмнение, но те веднага отстъпиха място на любопитството и на пълното изумление! Да, той наистина за миг я гледаше изумен, а после разтвори ръце за прегръдка.

— Дядо…

Тя падна в обятията му с дълбока въздишка. Двамата застинаха, вслушани в ударите на сърцата си.

После Андрю Бърлингтън отдалечи малко девойката от себе си.

— Нека те погледам, детето ми, толкова си красива! Брайън не е преувеличавал. И толкова приличаш на баща си!

— Ще направя всичко, за да го заместя, дядо! — прошепна Уитни.

Той я притегли отново към широките си гърди и по страните му потекоха сълзи. Не ги изтри и те закапаха по слабите й раменца.

— Недей, недей, дядо! Виж, донесох ти малък подарък, тръстиковата флейта на баба ми. На нея ми свиреше песни, когато бях малко момиченце. О, дядо, сигурна съм, че щеше много да я харесаш. Ще ти разкажа всичко за нея. Тя бе тъй мъдра.

— Наистина не знам, детето ми. Тя толкова дълго те кри от мен, че не съм сигурен, дали щях да я харесам. Но ти си я обичала и я загуби. Искам да направя всичко, за да заместя любовта й, която ти липсва.

Подаде й снимка в малка рамка.

— А това, дете мое, е подаръкът ми за рождения ти ден — портрет на загиналия ти баща.

Уитни прекара нежно пръсти по портрета.

— Бих искала да познавам татко, дядо!

После притегли Брайън към себе си и заяви сияеща:

— А това, дядо, е… Твоят зет! Преди два часа се оженихме!

— О — отвърна старият мъж, — не съм изненадан. Така си и мислех. Ти си ловко момче, Брайън. Хайде, деца, елате да ми разкажете всичко на чаша шампанско. Масата в малкия салон е готова от часове.

Прегърна Брайън и го потупа по рамото.

— А пък аз съм… толкова неподходящо облечена! — рече плахо Уитни.

— Абсолютно си права, детето ми. И затова можеш да отидеш в стаята си. Старият ти дядо така се бе отегчил днес, че от скука обиколи няколко магазина и ти купи каквото му се стори подходящо. Надявам се, че ще ти хареса.

 

 

Когато Уитни разтвори високата плъзгаща се врата на гардероба, за момент застина като ударена от гръм.

— Брайън, Брайън, ела да видиш! Дядо трябва да е изкупил половината магазини в Палм Бийч!

В гардероба й висяха всевъзможни рокли, бяха подредени обувки, чанти и огромни куфари.

— Не ти ли казах, че оттук нататък двама мъже ще се грижат за теб — засмя се Брайън.

— Дано да не ми дойде прекалено — отвърна тя, клатейки глава.

После взе една тясна, червена копринена рокля, сложи я пред себе си и се загледа изпитателно в огледалото.

Брайън се изправи зад нея и започна да се любува на хубавото й, щастливо лице.

Внезапно Уитни се извърна и бурно се хвърли в обятията му.

— Колко много те обичам, Брайън! — изхълца през сълзи. — О, Брайън, толкова те обичам, не го забравяй никога, обещай ми, Брайън!

— Обещавам ти, любов моя! — той се вгледа в блестящите й, по детски сини очи. — Докато съм жив, няма да го забравя!