Лайза Хел
Брайън (3)

III

Дървеният под проскърца под краката им, когато престъпиха прага на хотела. Фоайето бе изпълнено със сувенири и маслени картини в рамки висяха по потъмнелите стени.

— Даже и климатична инсталация няма — оплака се Присцила, щом влязоха в скромно обзаведената стая.

— Затова пък има железни кревати и матраци от гъши пух — засмя се Брайън.

— Ако прочетеш проспекта им, ще излезе, че с това се гордеят най-много — с железните си легла! Няма климатик — промърмори отново Присцила, — само дървен вентилатор над леглото, като в стар филм на Богарт.

— Наистина е стар… какво друго да очакваме, съкровище? — запита той, притегляйки я към „спартанската“ спалня. — Не се ли чувстваш прехвърлена в средата на миналото столетие? Хотели от този род вече не се срещат често в Съединените щати. Защо да не изпробваме това желязно легло, с което толкова се гордеели?

Бяха го достигнали, когато Присцила се освободи от прегръдката му.

— Защо първо не отскочиш до ресторанта, Брайън, и не си поръчаш нещичко? Трябва страшно да си отмалял след днешната си диета. Аз не съм гладна, може би ще взема един душ и после направо под юргана — тя се хвана за челото. — При това усещам, че започва да ме боли глава. Да, наистина ще е по-добре да ме оставиш на мира днес.

— О, не, любов моя, няма да стане — отвърна тихо той — няма да се откачиш така лесно от мен. Ще отида да вечерям, но първо искам да получа това, което ми обеща.

— Какво съм ти обещавала? — запита Присцила с невинно изражение.

— Забрави ли вече как ме галеше в колата, малката ми? Тялото ми все още не се е успокоило от докосването ти, знаеш ли?

Тя се вгледа несигурно в него. Внезапно Брайън я взе на ръце и я хвърли върху скърцащото легло. Присцила дори не успя да гъкне — толкова бързо стана всичко — и само широко разтвори тъмните си очи.

— За твое сведение, скъпа — заяви й твърдо той, — ако си решила да си играеш с мен, добре е да знаеш, че криво си направила сметките си.

Тя стисна плътно клепки и премълча.

С бързи движения Брайън смъкна роклята й, после комбинезона, разкопча сутиена й и със замах го хвърли в другия ъгъл на стаята.

Присцила се опита да прикрие с ръце голите си гърди, но той задържа здраво китките й. Чувстваше меката й хладна кожа, закръглените й, съблазнителни бедра. Изстена и се прилепи към тялото й. Гърдите й бяха малки и твърди. Искаше му се да ги целува и възбужда, докато закопнеят за него. Изведнъж му хрумна нещо.

— А сега — заповяда й, — сега ти ме съблечи и ми докажи, колко си опитна…

Предполагаше, че тя ще се възмути и обидено ще се отдръпне, но за негово учудване това като че ли й доставяше удоволствие. Присцила сръчно и безпрекословно го разсъблече, после положи кафявите си къдри на гърдите му и запита:

— А сега да те целуна ли, любов моя?

Брайън пое ръцете й, поставяйки ги между краката си, но тя започна да го целува с такива страстни и горещи целувки, че той не можа да се сдържи, притисна я в прегръдките си и нахлу жадно в утробата й. Присцила последва с готовност ритмичните му тласъци, стенейки сластно от удоволствие.

Когато малко по-късно двамата се отпуснаха изтощени един до друг, Брайън бе обзет от смущение. За него бе напълно ясно, че не обича Присцила така, както би искал да обича бъдещата си съпруга. Тя го възбуждаше сексуално, беше очарователно да държи и притиска стройното й, гъвкаво тяло в ръцете си, да я обладава хищно и почти брутално, но това бе всичко. Не чувстваше към нея нито нежност, нито привързаност. Но не можа да откаже на предложението й просто да заминат нанякъде и да се сгодят. В Ню Орлианс Присцила го бе заслепила и омагьосала с артистичната си безпомощност, със страстта си, с неутолимата си жажда за живот и с кокетното си поведение.

„Сега може би вече е твърде късно да се откажа… Не, в никакъв случай не бива да се оженя за нея, няма нито да я обичам, нито да я уважавам, а без това солиден брак не е възможен.“

Искаше съпруга, която да обгради с нежна любов. Главата му започна да се върти, мислите му изглеждаха неконтролируеми.

„Как да обясня на Присцила, че годеж няма да има? Как да се измъкна от гилотината?!“

 

 

— Брайън, Брайън! Събуди се, Брайън, осем часът е! — Присцила стоеше пред голямото желязно легло, вече напълно облечена, и го дърпаше за палеца.

Той се размърда сънено.

— Хайде, Брайън, събуди се. Трябва да тръгваме! При това съм гладна като вълк!

Брайън отвори с мъка очи, хвърли замътен поглед наоколо и се обърна настрана.

— Няма да заспиваш отново, стига толкова! — засмя се тя и помилва голия му гръб. — Бъди добро момче, стани и се облечи. После ще си поръчаме една огромна закуска и тръгваме на път. Но преди това ми се струва, че ще е добре да ти подстрижа косата, съвсем не ми харесва такава…

Брайън скочи от леглото и се отправи към банята. Гладът на Присцила изглежда отново бе сериозен, тъй като тъкмо привършваше закуската си, когато той се появи на верандата.

— Не бихме ли могли да закусим заедно? — запита я малко засегнат.

— Можехме, ако ме беше оставил да ти подстрижа косата. Сега ще се храниш сам за наказание.

— Във Флорида ще отида на бръснар. С чичо ти Андрю работим по дванайсет часа на ден и когато се върна вкъщи, единственото ми желание е да се хвърля на леглото и да заспя. Личният ми живот страда доста от това и както виждаш — прокара пръсти през косата си, — не ми остава време дори да се подстрижа.

Присцила го погледна подозрително.

— И така ли ще е, след като се оженим? Нали не мислиш да продължаваш със същото темпо?

Брайън не бързаше да й отговори. Откриваше му се една добра възможност да я предупреди за проблемите на брака и да я помоли да премисли отново прибързания годеж. Трябваше просто да й каже истината такава, каквато си е — че се товари като муле с работа в издателство „Бърлингтън“ макар че, от друга страна, това му харесваше и му доставяше удоволствие. „Да, може би тя ще разбере съмненията ми, може би дори ще се съгласи на отлагане, а пък после… после ще видим!“ Поколеба се и добрата възможност му се изплъзна, защото очите на Присцила заискриха опасно, а той се страхуваше от скандалите й.

— Е, какво толкова си се замислил? — запита тя остро.

— Не мислиш ли, че всичко само ще си дойде на мястото по-късно — отвърна Брайън.

— Да се надяваме. И то по начин, който ще ми хареса, защото в противен случай ще има доста да се караме. Не мога да се съглася да ме изоставяш като стара мебел в ъгъла, Брайън. Искам да си ангажиран изцяло с мен.

„Още една причина този брак никога да не бъде сключен!“ — помисли си той.

Приключиха закуската си в мълчание. Брайън се запъти към старомодното фоайе да уреди сметката, а Присцила се върна по скърцащата дървена стълба в стаята, за да подреди багажа си.

Мислеше си за разговора им. „Всъщност — мина й внезапно през главата, — може би не е толкова зле да имам един претоварен с работа мъж. Така ще ми остава достатъчно време и за други неща. И най-важното, вече ще съм омъжена. В никакъв случай не се връщам в Далас, без да се омъжа. Стигат ми вечните подмятания и укори на татко!“

 

 

— Андрю? — извика Артур Комбът и приятелят му дръпна стреснат слушалката от ухото си.

— Да, аз съм. И недей да крещиш така, за Бога! Иначе няма да ми е нужен телефон, за да те чуя от Далас до Ню Орлианс!

— Какво ново, Андрю? Имаш ли новини от двете ни гълъбчета? Обадиха ли се вече?

— Не, но вече цял ден са на път, Артур. Какво, мъчно ли ти е за малката?

— Е, не бих го казал точно така. Радвам се, че Присцила се пръждоса за малко от Далас. За щастие е успяла да открие този Брайън. Що за момче е той, Андрю? Не можеш ли да ме осветлиш? Произход, образование, характер?

— Брайън е чудесно момче, а дъщеричката ти е по-разхайтена.

Артур се изсмя още по-гръмко.

— Разхайтена? Да, тук улучи право в целта, наистина е разхайтена. Как не можа да се метне поне малко на майка си! Мери е тъй нежна и отстъпчива. А тя направо е одрала кожата на баща си. Винаги да е на нейното, винаги с главата напред в стената, винаги там, където животът е най-бурен! Луда е като баща си, когато беше все още млад и силен.

— Щеше да е по-добре, ако беше малко по-разумна — вметна Андрю Бърлингтън. — Но да оставим момичето на мира. Искаш сведения за бъдещия си зет? Е да, време бе да се заинтересуваш за него, след като си го приел за съпруг на дъщеря си. Брайън — продължи замислено, — ми е скъп почти колкото собствен син. Да, аз се отнасям с него, както бих се отнасял към собствения си син — замълча за миг и после продължи: — Как мислиш, Артур, дали ще видя отново сина си Роджър?

— Моля те — прозвуча меко отсреща иначе доста грубият глас на Артур, — моля те, стари приятелю, не се измъчвай така!

— Да, знам… Годините заличават старите рани, но понякога си мисля, колко несправедлив е животът. Плануваш и нареждаш, и желаеш, и се надяваш, и после — изведнъж всичко се променя. Децата са едно малко чудо — никога не можеш да предвидиш, как ще се развият.

— Напълно си прав. Като си помисля само за Присцила. Образованието й ми струваше цяло състояние. Изпратих я в най-скъпия швейцарски пансион. И какво се получи? Освен глупости и щуротии в главата и няма нищо друго и съм доволен, че сега ще се омъжи.

— Трябва да си доволен, Артур, защото Брайън е момче на място. Ето ти биографията му в три изречения: отгледан е от чичо си, стар ерген. Родителите му са починали още докато е бил малко дете — ако не се лъжа, от грип, макар и да звучи невероятно в наше време. Учил е в най-добрите училища, после в швейцарски интернат и накрая следва право в Харвард. Той е много интелигентен и чувствителен млад мъж. Струва ми се, че винаги си е мечтал за един истински дом. Чичото е бил малко ексцентрик и не особено контактен тип. Във финансово отношение обаче го е осигурявал напълно. Брайън никога не е имал парични проблеми, но в областта на чувствата винаги нещо не му е достигало. Така или иначе, той никога не говори лошо за чичо си. Казах ти вече, че е чудесно и добросъвестно момче.

— Никакви слабости ли няма? — запита Артур. — Не издиша ли отнякъде? Да не би да е грозен?

— О не! — отвърна Андрю Бърлингтън. — Напротив, има чудесна външност.

— Наистина звучи чудесно… и защо, по дяволите, е налетял точно на Присцила?

— Е, това вече не бих могъл да ти кажа, Артур, но ти и сам знаеш, че пътищата на любовта са странни.

— Как се запозна с него?

— Той започна работа в издателството преди време. Сега е мой личен финансов съветник и юрисконсулт. Като професионалист е страхотен — вече не мога да се оправям без него. Сприятелихме се, въпреки разликата във възрастта, и когато Присцила пристигна тук, не беше проблем да се срещнат и запознаят. Един ден тя нахлу в офиса ми и го завладя с чара си за миг. Толкова е различна от него, бих казал, че са пълна противоположност един на друг и може би това го впечатли най-много.

— Да се надяваме, че всичко ще излезе на добър край… да се надяваме — гласът на Артур прозвуча замислено.

— Аз също се надявам на това. И ако Присцила направи бедното момче нещастно, аз лично ще се заема с нея!

— Напълно те разбирам, стари приятелю. Но той вероятно вече е открил някои от малките й слабости, а може би и тя неговите — нали знаеш, никой не е съвършен. Всъщност, ти как мислиш, дали наистина са влюбени един в друг?

— Да, така мисля, макар че да си призная, не съм сигурен, Артур. Смятам, че Брайън е направо омагьосан от нея, и Господ знае, колко време ще е така. Дано да е за дълго, защото иначе той ще се окаже с празни ръце и разбито сърце.

— А Присцила? Как се държи с него?

— Нали познаваш дъщеря си, Артур? Тя просто смята, че трябва да очарова всеки мъж между осемнайсет и осемдесет. Наистина не знам дали това е на добре.

— А годежът, чия идея беше той, впрочем?

— На Присцила, ако не се лъжа. Тя смята един годеж в тесен кръг за „изключително възбуждащ и романтичен“ — предавам ти собствените й думи.

— Разбираемо е, като си помислиш, че е само на двайсет. На тази възраст човек има доста романтични представи за живота, не е ли така?

— За Присцила може би да, но Брайън се отнася много сериозно към брака и не е нито тъй романтичен, нито пък лудетина като дъщеря ти. За него щастливият брак се състои от уютен дом, мила съпруга и деца. Момчето никога не е имало истински дом, така че е естествено да копнее за това.

— Да, разбирам… Знаеш ли, Андрю, колкото повече ми разказваш за него, толкова повече ми се струва, че двамата не си подхождат. Може би Присцила ще трябва да поизчака още няколко години. Дали да не я уговоря, или пък направо да й забраня да се омъжи?

— Мисля, че за това е твърде късно. Между другото, Присцила избра Флорида за годежа си, тъй като там живее една нейна приятелка от интерната в Швейцария — Мери Лу. Родителите на това момиче са безумно богати и са й подарили за осемнайсетия рожден ден вила в Палм Бийч. Доколкото ми е известно, Брайън не знае нищо за това. Присцила искаше да го изненада. Във всеки случай, ще живеят там във вилата. Мери Лу е организирала за тях годежна вечер в един от най-елегантните тенис клубове. Присцила ми разказа всичко това, но ме накара да обещая, че няма да издам нищо на Брайън. Предполагам, че тя ще ти позвъни, като стигнат в Палм Бийч.

— Да, надявам се. Това дете ще ме вкара в гроба с вечните си капризи! Пак научавам последен, какво си е наумила!

— Може би защото се страхува да не й объркаш плановете, Артур. Между другото, тя често ми се оплаква от теб. Твърди, че постоянно си й натяквал, какво да прави, и че в Далас никога не е могла да решава нещо за себе си сама.

— Що за глупости ти е надрънкала? И ти й вярваш? Нещата стоят точно обратно, Андрю. Присцила винаги ме е поставяла пред свършен факт, прави всичко, което си науми, и никога дори и не пита, дали според мен е правилно или не да постъпва така. Майка й ще ти го потвърди. Присцила я води за носа откакто се е появила на бял свят.

Последните изречения Артур отново бе изкрещял в слушалката, после се успокои и продължи малко по-тихо.

— Достатъчно за нея, да я оставим да прави, каквото си е наумила. Никога не съм разбирал капризите на жените и не смятам, че точно Присцила ще ми помогне в това отношение. Най-много съвсем да ме обърка!

— Добре, как вървят иначе работите в Тексас? — запита Андрю Бърлингтън вече делово.

— Разкошно, разкошно. А при теб?

— Не може да е по-добре, Артур, само момчето ми липсва, имам предвид Брайън. Едва сега забелязвам, в колко неща ме е отменял.

— Смяташ ли да го задържиш, след като се ожени за Присцила?

— А защо не, Артур? Брайън иска да изкарва сам парите си и щом като му харесва да работи за мен, а аз му плащам добре, защо да не остане да работи за моето издателство? Ако двамата не успеят да си намерят подходящ дом след сватбата, могат да останат да живеят при мен. Къщата ми е дяволски празна, двайсет стаи и никой не живее в тях! Толкова пъти съм си мислил да я продам. Няма да повярваш, Артур, тук до офиса си поръчах да ми обзаведат малка спалня. Архитектът ми одра кожата, защото поисках и баня с вана за масаж, но си струваше парите. Често оставам да нощувам. Но засега нека изчакаме децата да се върнат, пък ще видим занапред — знаеш какви са младите днес. Сгоден все още не означава оженен, и кой знае, дали изобщо ще се стигне до сватба някой ден.

— Напълно си прав, стари приятелю, нека приключим за днес. Само ще те помоля, ако случайно Брайън или Присцила ти се обадят, съобщи ми веднага.

— Разбира се, обещавам. Поздрави Мери от мен.

Двамата затвориха почти едновременно, но останаха замислени на бюрата си в Далас и Ню Орлианс, хранейки определени, съмнения за това, което бъдещето готвеше за Брайън и Присцила.