Лайза Хел
Брайън (1)

I

— И казваш, старият ми приятел Артур нямал нищо против годежа ви, така ли, Брайън?

— Да, мистър Бърлингтън, така е. Присцила му се обади и той нямаше абсолютно никакви възражения.

— Тя обясни ли му, че се каните да правите един вид таен годеж във Флорида?

— Да, мистър Бърлингтън. Макар че, да си призная, все още не зная къде ще живеем. Присцила е подготвила всичко, но не ми казва, иска да ме изненада. Тя обича изненадите повече от всичко.

Андрю Бърлингтън слушаше със смесени чувства в сърцето и наблюдаваше слабото, младежко лице на най-добрия си сътрудник Брайън Уйлямс. После се обърна и се загледа отнесено над покривите на Ню Орлианс. Обичаше този изглед. Когато построиха небостъргача, в който се пренесе издателската му къща, избра си последния етаж, за да разположи офиса си. Оттук можеше да види как блещукат в далечината водите на Мисисипи, майката на всички реки, както я наричаха индианците. Да, той наистина обичаше този изглед, макар че в момента му беше трудно да се наслади на красотите му.

Мислите му се върнаха към онази вечер, преди двайсет години, когато най-добрият му приятел Артур му бе съобщил с треперещ от вълнение глас за раждането на дъщеря си и бе притурил със свойствената си широка усмивка:

„Ще видиш, стари друже, как един ден заедно ще съпроводим твоя син Роджър и дъщеря ми Присцила до сватбения олтар!“

Тогава Андрю Бърлингтън бе поклатил недоверчиво глава.

„Но Артур, моят Роджър е вече на дванайсет години, а малката ти дъщеричка току-що се е родила! Роджър е вече възрастен за нея!“

Артур се бе изсмял високо.

„Тази малка разлика във възрастта няма да попречи на децата ни, Андрю. Когато се стигне дотам, тъкмо на твоето момче ще са му минали мераците и ще е станал улегнал, сериозен мъж.“

Съвсем наскоро след разговора им Роджър бе изчезнал и Андрю оттогава нямаше вест от него. Бе останало само прощалното му писмо, което от дванайсет години лежеше в бюрото му. Знаеше го наизуст, дума по дума.

„Не — каза си, — не бива да мисля за това сега.“ Обърна гръб на прозореца и отново загледа Брайън с властния, тежък поглед на тъмносините си очи. После се усмихна широко.

— Много се радвам и за двама ви, Брайън. Познавам родителите на Присцила повече от половин човешки живот и тя израсна почти пред очите ми. Едно е сигурно за нея — колкото е хубава, толкова е и своенравна, ако не и повече. Няма да ти е лесно с нея, моето момче.

Брайън сви рамена и премълча.

— И защо иска да се сгодите точно във Флорида? Нямам нищо против Флорида, но родителите й сигурно ще искат да отпразнувате годежа в огромната им къща в Тексас, с всичката пищност на тексасците, нали? Не сте ли мислили за това?

Брайън въздъхна леко и безпомощно загледа своя шеф, който винаги се бе отнасял бащински с него.

— Присцила много държи на това — обясни той. — Ако останеше на мен, бих почакал още пет месеца… обаче Присцила смята тайния годеж за толкова възбуждащ! Така или иначе, аз нямам думата. Когато тя си втълпи нещо в хубавата главица, никой не може да я разубеди.

— Да изчакате още пет месеца? Защо?

— След пет месеца родителите на Присцила ще празнуват сребърната си сватба и на този ден ще бъде оповестен и официалният ни годеж. Половината Далас ще е поканен.

— Но на Присцила не й се чака дотогава?

— Да, на Присцила не й се чака дотогава.

— Е, виждаш ли, това имах предвид, когато ти казвах, че няма да ти е лесно с нея — Андрю Бърлингтън се подсмихна леко. — Както и да е! Вървете с Божията благословия в Палм Бийч, сгодете се потайно и се връщайте колкото е възможно по-скоро в Ню Орлианс. Разбира се, имате най-добрите ми пожелания! Ще ми липсваш, Брайън… цяла седмица без теб… знаеш, че огромен концерн като издателство „Бърлингтън“ не може да се лишава за дълго от най-добрите си сътрудници. Една седмица, Брайън, не повече. Знаеш също, колко държа на теб, като на приятел!

— Обещавам ви, мистър Бърлингтън, след една седмица ще съм се върнал.

Андрю Бърлингтън се надигна от коженото си кресло и разтърси силно ръката му. „Фантастично момче е… точно такъв бих желал да бъде отдавна изчезналият ми син“.

Двамата дори бяха посещавали един и същ интернат в Швейцария — Брайън, наистина, десет години по-късно. Той бе почти на трийсет, а сега Роджър би бил на четирийсет… После бяха следвали право в Харвард и Брайън имаше блестящо бъдеще пред себе си — такова, каквото Андрю Бърлингтън бе мечтал за собствения си син.

„Да не мисля за това сега…“ Загледа се след младия мъж, напускащ с бърза, енергична крачка обширния му офис.

„Присцила и Брайън — може пък всичко да тръгне добре при тях!“

Познаваше момичето от деня на раждането й. Беше единствената дъщеря на най-добрия му приятел, заможен скотовъдец от Тексас, притежаващ огромни площи земя. Преди време Артур му бе изпратил сам Присцила в Ню Орлианс.

„Не можем да се оправяме повече с нея — бе обяснил той. — За какво ти е огромната вила с двайсет стаи, Андрю, ако я държиш празна? Изпращам ти Присцила за половин година, пък после ще видим.“

„Но Артур… — опитал се бе да възрази Андрю Бърлингтън, — аз не знам как да се справям с едно толкова младо момиче…“

„Е, тя ще те научи доста бързо — беше изръмжал в слушалката от Далас Артур. — Значи, разбрахме се. Утре й купувам билет за самолета.“

 

 

Беше станало късно и първите светлини вече трепкаха по стените на офиса. Андрю Бърлингтън все още продължаваше да стои зад елегантното си бюро и да мисли за сина си Роджър. Мислеше за писмото, което знаеше наизуст. Спомняше си за онази вечер преди дванайсет години, когато се бе завърнал вкъщи уморен след някаква конференция, и бе заварил съпругата си обляна в сълзи, стискаща в ръка прощалното послание на Роджър, което бе открила в будоара си. Мери не бе успяла да преживее шока. Два месеца по-късно тя се бе лишила от живот със свръхдоза приспивателни. „Писмото…! Писмото…! Защо момчето просто не поговори с мен? Може би всичко щеше да свърши другояче… Може би!…“

„Скъпи татко, скъпа мамо, съзнавам, че решението, което взех, ще ви огорчи дълбоко — но не мога другояче! Реших да напусна Ню Орлианс и вас. Вече не мога да продължавам да живея като наследник на концерна «Бърлингтън». Ти ме готвиш от рождение за тази роля, татко, но не ме попита нито веднъж за собственото ми желание. Е, аз не желая това наследство! Не желая да съм нито богат, нито прочут, и не искам да поемам огромни отговорности. Не се боя да съм беден, защото знам, колко е тежко да си богат. Искам любов, щастие и свобода. Ще замина при хипитата, при «децата на цветята» в Калифорния. Ще бъде един беден, но спокоен и пълноценен живот, татко, изпълнен с приятелство, без бързане и напрежение. И ако някога имам деца, ще им спестя цивилизованата Швейцария, за да им посветя повече време и повече любов. Сбогом, татко, сбогом, майко.

Роджър“

 

 

— Вземам си във Флорида големия куфар и двата по-малки — Присцила тропна упорито с крак по пода и хвърли гневен поглед към Брайън. — Да не искаш да ходя облечена в парцали?

— В парцали? Не можеш да кажеш това, Присцила. Скъпа, ако поне веднъж се опиташ да използваш разумно всички тези неща тук… — той повдигна една оцветена в бежово скъпа копринена блуза, тъмносин ленен костюм, бял памучен пуловер. — Наистина, съкровище, заминаваме само за една седмица, не прекаляваш ли?

— Не ме наричай съкровище и не ме наричай скъпа… Толкова си досаден, също като баща ми — винаги нещо ми нарежда, нищо не позволява и никога не мога да правя каквото си искам! — Присцила грабна копринената блузка и изтри с нея сълзите, които вече се стичаха по бузите й.

— Е, това вече е една дреха по-малко в куфара ти — установи сухо Брайън. — Може би следващия път ще ти е по-удобно да използваш носна кърпичка?

— Да — тя запрати смачканата блуза по главата му, — ако беше джентълмен, отдавна да си ми дал кърпичката си. Да не говорим, че ако наистина ме обичаше, изобщо нямаше да се налага да изтривам сълзите си, негоднико!

Той погледна разстроеното й лице и поклати глава. Внезапните й изблици на гняв го бяха пленили отначало, когато се запознаха, но колкото повече време минаваше, толкова по-досадни му се струваха те. Надяваше се само, че детинските й сръдни ще отшумят с времето и ще се забравят като капризи от младостта й.

— Скъпа — поде меко и тръгна бавно към нея, — хайде, престани, толкова си прелестна, когато се усмихваш!

Обгърна я със силните си ръце и тя го загледа нацупено. После чертите й внезапно се отпуснаха под любвеобилния му поглед. Притвори кафявите си очи и произнесе с преднамерено писклив, детински гласец:

— Е, добре, щом искаш да си добър с мен, сега ме целуни. Но не така диво, както преди. Знаеш, че Присцила не обича това.

Брайън обхвана лицето й с двете си ръце.

— Ах ти, драка такава — каза нежно той. — Малка, изпечена драка!

Пълните й, меки устни се разтвориха под натиска на целувката му, но когато я притегли по-силно към себе си, тя го отблъсна.

— Стига! — заяви делово. — И имай предвид, че си вземам големия куфар и двата малки! Как ще ги закараш, изобщо не ме интересува. Може би трябваше да си купиш един по-голям мерцедес, вместо това БМВ. И изобщо, чичо Андрю добре ли ти плаща?

Брайън все още се бореше с възбудата, обхванала го при допира с грациозното й, меко тяло. Беше наистина страхотна. Знаеше точно, колко много го завладяват закръглените й форми, и го довеждаше до полуда, само за да му обърне гръб секунда по-късно. Беше напълно убеден, че и тайничко му се присмива за това.

Преглътна и се отдръпна от нея.

— Да, мистър Бърлингтън ми плаща отлично. Няма да се омъжиш за беден мъж.

Присцила се бе задълбочила в разтворения си гардероб, затова само измърмори:

— Да се надяваме, че хората от химическото чистене няма да ме подведат и както обещаха… Какво казваш, Брайън?

— Казах, че със сигурност няма да се омъжиш за беден мъж — повтори той леко раздразнено.

— Е, това е сигурно — потвърди Присцила разсеяно. — Но къде ми са червените копринени шорти? В Далас? Да, като че ли не ги взех тук… Брайън, скъпи, не се тревожи за пари. Знаеш, че татко е един от най-богатите хора в Тексас, а аз получавам от него всичко, каквото си поискам. Ти също ще спреш да работиш, след като се оженим, не смяташ ли така?

— Сериозно ли ми го предлагаш, Присцила?

— Разбира се, любими — толкова много ще има да пътуваме… ще посетим всичките ми приятелки в Европа — във Франция, в Англия, ти също имаш приятели в чужбина, нали?

Беше се приближил междувременно към нея и с едно дръпване я завъртя към себе си.

— Сега ме чуй хубаво, малката ми. Никога няма да допусна твоят баща да ни изхранва, разбра ли? Един мъж се нуждае от работата си, ясно ли е? Аз имам нужда да се реализирам професионално, да постигна нещо в живота, искам да изхранвам сам жена си и децата си…

Тя го прекъсна плачливо.

— Но нали не държиш да имаш деца сега, Брайън? Нали не искаш да стана дебела и отвратителна и да родя червено, набръчкано бебе? Не го искаш от мен, нали, любими?

С лек тласък Брайън я хвърли на леглото.

— Казвам ти, какво искам, Присцила! — извика и в сивите му очи засвятка яд и раздразнение. — Искам жена, която да не ме приема за поредната си играчка. Искам да се оженя за жена, от която да имам деца. Искам също — и това ти го заявявам най-сериозно — да продължа работата си в издателството „Бърлингтън“. Сега разбрали какво искам, скъпа?

— Да — Присцила го гледаше, поклащайки глава. — Защо се ядосваш толкова много, Брайън? Това са все неща, които по-късно идват от само себе си. Всичко ще бъде така, както го искаш. „По-точно, както аз го искам — добави тя мислено. — Ще видиш ти, малкият ми Брайън, ще видиш!“

Той промърмори нещо неразбираемо в отговор, оглеждайки безпорядъка в стаята и полуопакования й багаж. Бяха се разбрали в осем сутринта да напуснат Ню Орлианс. Вече беше десет и пет. Така нямаше да успее да се справи навреме с деветстотинте мили до Флорида.

Андрю Бърлингтън му бе предложил личния си самолет. Но не, Присцила беше настояла да пътуват с кола!

— Знаеш ли колко е часът? — запита привидно спокойно, но обувката му потропваше нервно по пода.

— Не, любими — Присцила отметна енергично кафявите си къдри. — Късно ли е вече за една прилична закуска? Чичо Андрю има такъв фантастичен готвач… прави страхотни блюда… ако го помоля, за нула време ще приготви един стек… нали нямаш нищо против? Стек с хрупкави гъбки и лук? Или предпочиташ чили? Блюдо, остро подправено чили? Кажи де?

Гледаше го весело като малко момиченце и той, преглътнал хапливата си забележка, скръсти ръце.

— Не, скъпа, благодаря. Мисля си, че вече трябва да тръгваме. Не би ли могла прислужницата да ти помогне при опаковането? Ще закусим някъде по крайбрежието на Мексиканския залив. Обещавам ти да спрем някъде около Сейнт Луис или Оушън Спрингс — ще минем покрай толкова чудесни места.

— Няма нужда момичето да ми помага — осведоми го Присцила и го прониза с поглед. — Ще се оправя и сама. Виждаш ли, когато си любезен с мен, всичко върви по-гладко и по-бързо. А, почакай…

Скочи и му подаде малкия куфар.

— Мисля, че е по-добре да взема големия — предложи Брайън, повдигна го и простена. — Какво, за Бога, има вътре? — запита той, примъквайки го по широката стълба на вилата към паркираното отвън червено БМВ.

Присцила го следваше с лакирана в червено кутия за шапки под мишница.

— Само най-необходимото, любими — обясни тя усмихната. — Ето, вземи и това. Виждаш ли, багажникът ти е по-голям, отколкото си мислиш. А може би трябва и да… — загледа се замислено в колата и потърка с пръст малкия си чип нос.

Междувременно Брайън вече бе излетял обратно по стълбите, хвана двата останали куфара от стаята й и ги смъкна за миг. Не трябваше да й оставя време да й хрумне, че би могла да си приготви и четвърти куфар. Бързо затвори багажника, настани се зад кормилото и запали двигателя.