Лайза Хел
Брайън (10)

X

В понеделник, в седем часа сутринта, Брайън вече бе седнал зад огромното си, затрупано с документи бюро в небостъргача на издателство „Бърлингтън“, когато вратата на офиса му се разтвори и в рамката й се появи Андрю Бърлингтън.

— По дяволите, момче! — прогърмя той. — На това му казвам точност!

— Изглежда наистина сте имали нужда от мен — установи Брайън, сочейки към купа книжа пред себе си.

— Така е, момчето ми, но първо ще си изпием кафето и ще ми дадеш пълен отчет.

— Това може да ни отнеме известно време — въздъхна Брайън.

— Може би не толкова много, колкото си мислиш. Вчера ми се обади Артур от Далас и ми съобщи последните новини. Присцила се е сгодила, ако се не лъжа, за някакъв си Марвин или нещо подобно.

— Наистина ли? Е, Присцила си я бива! На мен се опита да пробута версията, че въртяла Марвин на малкия си пръст.

— Но Присцила не бе подходяща за теб, нали?

— Да, тя наистина се оказа най-малко подходящата за мен.

— Още в самото начало имах известни съмнения. Но все пак решението да се сгодиш си беше твое, а на един старец не му отива да се бърка в такива неща със своите „но“ и „защото“.

Брайън вдигна примирително рамене.

— И какво ти се случи по обратния път, момчето ми?

— Нещо много особено и много хубаво, мистър Бърлингтън.

Андрю Бърлингтън го погледна леко озадачен.

— Това са редки думи за теб, Брайън! Пък и разведреното ти лице! Направо ставам любопитен.

Брайън му разказа накратко за индианския резерват, за играта бинго и най-вече за Уитни.

— Брайън — рече загрижен Андрю Бърлингтън, — като те слушам с тези изрази: „сапфирени очи“, „кобалтови къдри“, „сметаново бяла кожа“ струва ми се, че сънуваш. Събуди се, момче, чакат те финансовите и данъчните проблеми!

— Само още миг, мистър Бърлингтън. Направих няколко снимки на Уитни и къщата й, и вчера дори успях да проявя филма. Трябва непременно да ги видите. Сигурен съм, че тогава ще разберете и възхищението ми от това момиче.

Измъкна дузина фотоса от джоба на сакото си и му ги подаде.

— Е, добре, момчето ми — усмихна се Бърлингтън.

Усмивката се задържа на лицето му само при първата снимка. После внезапно изражението му стана сериозно. Спря се на втората и третата, прехвърли бързо останалите и отново се върна на първата.

— Не! — възкликна. — Не, това е невероятно, невъзможно е!

Брайън, който го бе наблюдавал внимателно през цялото време, запита обезпокоен:

— Какво ви е, мистър Бърлингтън? Какво ви шокира?

— Тази прилика… тази прилика… сигурно е съвпадение, но е забележителна, направо страхотна!

— Мистър Бърлингтън…

Андрю Бърлингтън го погледна с празен поглед.

— Мистър Бърлингтън? — повтори Брайън. Реакцията му на снимките го впечатли — беше твърде необичайна.

— Да? — шефът му трепна, като че ли се бе върнал от небитието.

После за кой ли път се вгледа в първата снимка.

— Това момиче! Казваш, че е индианка?

— Да, мистър Бърлингтън. От осемнайсет години живее с индианците семиноли в резервата „Евърглейдс“ във Флорида. Там е родена и израсла. Другия месец навършва пълнолетие и много искам да я посетя на рождения й ден.

— И защо не го направиш?

— Зависи, дали баба й и чичо й ще й разрешат.

— А родителите й?

— Родителите й са починали при автомобилна катастрофа, докато още е била бебе.

— И те са били индианци?

— Така предполагам. Как иначе би могла да е отгледана в индиански резерват?

— Виждал ли си снимки на родителите й?

— Не, даже и баба й не видях. Уитни също не знае нищо за тях. Баба й мълчи и като добре възпитано индианско момиче, тя не смее да я попита. Отнася се с голяма почит към нея и много я обича.

Андрю Бърлингтън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам кожения си портфейл. Разгърна го и подаде на Брайън поизмачкана фотография.

— Това — каза той, — е снимка на изчезналия ми син, Роджър — на осемнайсет години.

Брайън хвърли поглед и се обърна смаян към шефа си. Младият мъж на нея би могъл да бъде близнак на Уитни. Беше изключителна прилика.

— Не може да бъде! Това е невероятно. Господи, мистър Бърлингтън, тази прилика не може да е случайна. Но какво може да означава?

— Не знам — отвърна тихо Андрю Бърлингтън. — Не знам.

— Имаше ли вашият син приятели сред индианците?

— Никога не съм виждал някой от тях, нито пък индианско момиче в къщата ни.

— На колко години бе синът ви, когато… изчезна?

— На двайсет и пет.

— Чувал съм ви да споменавате за прощалното му писмо. Споменава ли в него, че ще замине за Флорида?

— Не… наизуст бих могъл да го цитирам. За Калифорния е заминал, за да се присъедини към хипитата. Търсеше свобода, любов и щастие — не ги ли търсим всички? Точно така го е написал: „Искам беден, но свободен и хармоничен живот, татко. Живот без омраза и без блъсканица. И ако някога имам деца, ще им спестя швейцарския интернат, за да мога да им посветя повече време и любов…“

Андрю Бърлингтън прикри лицето си с ръка.

— Простете любопитството ми, мистър Бърлингтън, но трябва да ви запитам още нещо. Отговорът ви може да се окаже решаващ. По какъв начин вашият син напусна дома ви? Просто си тръгна, без да вземе нищо? С автобус, влак? Или самолет?

— Отпътувал е рано сутринта, със съвсем малко пари.

— С кола?

— Да, със собствения си спортен мерцедес — Андрю Бърлингтън се загледа отчаяно в снимката на сина си.

— Знаете ли, Уитни все пак ми каза нещо за родителите си, мистър Бърлингтън.

— Какво?

— Тя каза: „Родителите ми починаха при автомобилна катастрофа. Татко имаше елегантна спортна кола. Не знам нищо повече за тях. Баба нарича баща ми «Седящият-с-изпъчени-гърди», когато изобщо го споменава. Майка ми се е казвала Отцани. Отцани е истинско индианско име.“ — Брайън погледна изпитателно шефа си. — Знаете ли, какво си мисля?

Андрю Бърлингтън се изправи и кимна. С натежали рамена той се отправи към офиса си и се взря над покривите на Ню Орлианс. Далеч, далеч проблясваха водите на Мисисипи — майката на всички реки. Познатата гледка изчезна от погледа му, замъглен от сълзите, които двайсет години не можеше да изплаче. Челото му докосна хладното стъкло, сякаш търсейки утеха.

Сега вече знаеше съдбата на сина си.

 

 

През следващите няколко седмици късите, затрогващи писма на Уитни долитаха редовно до дома на Брайън. Тя не го бе забравила. Запазила бе визитката с адреса му.

Не само Брайън чакаше с нетърпение тези писма. Андрю Бърлингтън също не намираше покой от деня, в който бе зърнал лицето на Уитни. В много безсънни, неспокойни нощи той се опитваше да си представи как ли е живял Роджър в индианското село. И двамата с Брайън бяха сигурни, че Уитни е негова дъщеря. Не можеше да бъде другояче. Приликата между изчезналия Роджър Бърлингтън и индианското момиче бе прекалено голяма, за да е случайна.

Андрю Бърлингтън се бе усамотил съкрушен в големия си дом. Не искаше да вижда и говори с никого, освен с Брайън. Трябваше да преживее мисълта за смъртта на сина си. Бореше се упорито с болката си, но бе самотен, уморен стар човек.

След седмица, слушайки първото писмо на Уитни, което Брайън му прочете сияещ, започна полека да излиза от вцепенението си.

— И ако предположенията ни са правилни, Брайън — каза той с плаха усмивка, — то аз загубих сина си, но затова път открих внучката си!

— И то каква внучка!

— Иска ми се да узная повече за нея, момчето ми. Разкажи ми всичко, каквото си спомняш.

— Наистина за Уитни знам твърде малко… освен, че е чудесно момиче…

Андрю Бърлингтън се усмихна отново.

— Скъпи мой, Брайън. Ти май наистина си изгубил сърцето си някъде в „Евърглейдс“.

— Така изглежда, мистър Бърлингтън. Ах, ако можехте само за миг да я зърнете, щяхте да ме разберете. Тя е… тя е…

— Просто чудесна — довърши Бърлингтън. — Каза ми го вече.

— Със сигурност ще ви отегча, ако започна да изброявам…

— О, Господи, не! По-добре ми дочети писмото й, Брайън. Тя ми изглежда значително по-разумна от теб в момента, със завъртяната си от любов глава!

„… и аз все още се опитвам да склоня баба да се съгласи за участието ти в празника. Ще бъде действително голямо изключеше, както ти казах, тъй като на нашите празници бели обикновено не се канят. Само особени приятели на индианците имат право да присъстват на ритуалите на «изпитанието», както се наричат от нашето племе.“

— Ако тази баба преднамерено е задържала внучката ми осемнайсет години далеч от мен, наистина и аз бих желал да разменя някоя и друга дума с нея. Преди всичко искам да знам, защо го е направила? И как ще обясни на момичето, когато й даде дневника и свидетелството?

— Може би е мислела, че Роджър няма родители или роднини?

— Ще разберем и това, момчето ми. Реших да дойда с теб на празника. Вече съм стар и всеки ден може да се окаже последният ми. Така че държа да видя непременно внучката си.

— Не забравяйте, мистър Бърлингтън, че Уитни е напълно предана на баба си и няма да наруши нито едно от решенията й.

— Да, но старата дама няма никакво право да задържа внучката ми.

— Право, може би не, но по човешки я разбирам.

— Разбираш я като човек, разбираш я… А някой мисли ли за мен?

— Не се ядосвайте на старицата. Уитни ще е много нещастна от това, все пак тя е и нейната единствена внучка. Ако не се спогодим с нея, Уитни никога няма да ни прости. Разбирате ли, индианците имат много силно развито семейно чувство. След смъртта на Роджър бабата очевидно е поела отговорността за Уитни пред цялото племе и я е възпитала напълно в духа на индианците.

— Ще ми се да зная, къде и как Роджър се е срещнал с това индианско момиче Отцани.

— Това сигурно ще разберем от дневника.

— А може би той изобщо не е бил женен за нея?

— Търпение, мистър Бърлингтън, само още две седмици търпение.

 

 

Старата Суклатики никога не успя да се срещне с Андрю Бърлингтън. Една седмица преди Големия Празник Уитни я посети в сламената й хижа. Беше около обяд и тя се учуди, че баба й все още лежи в хамака си. Бе нещо необичайно за нея, тъй като точно по това време тя приготвяше царевичната си каша.

Уитни пристъпи и запита тихо:

— Болна ли си, бабо? Защо все още не си станала?

Не й отговори. Вече си бе заминала от този свят.

 

 

— Утре е големият ден, Брайън. Утре ще се разбере… Господи, през целия си живот не съм бил толкова развълнуван. Мисля, че е по-добре да пренощуваш в къщата ми. И без това някои от нещата ти са тук… останаха от времето, когато с Присцила… но това са стари истории. Във всеки случай, пилотът ми ще ни вземе с колата си точно в седем и половин час по-късно отлитаме. В девет вече ще сме в Палм Бийч. От толкова време не съм ползвал самолета, наистина трябва да изляза малко в отпуска. Всъщност, на какво разстояние от Палм Бийч е резерватът?

— Приблизително два часа с бърза кола.

— Чудесно, тогава по обед ще сме стигнали. В Палм Бийч трябва да наемем голяма кола. Ще настаним вътре малката с вещите й и вечерта ще сме обратно в Ню Орлианс — с внучката ми!

Брайън рядко бе виждал шефа си в толкова радостно настроение, но трябваше да се опита да укроти малко ентусиазма му.

— Момент, момент, мистър Бърлингтън. Едва ли всичко ще се развие така, както си го представяте. Уитни изобщо не знае за съществуването ви и аз ще трябва да я подготвя. За нея също ще бъде като шок новината, че има дядо. И после, изобщо не е сигурно, дали ще поиска да напусне резервата и да дойде с нас. Той е отечеството й, тя е израснала в него като индианка, не забравяйте това. Трябва да я оставим да реши сама, къде желае да живее за в бъдеще. Със сигурност няма да се почувства отведнъж добре в милионен град като Ню Орлианс и във вила с двайсет стаи. Не бива да прибързваме, мистър Бърлингтън.

— Добре, Брайън, сигурно имаш право. Но ще простиш нетърпението на един стар човек — отвърна тихо Андрю Бърлингтън.

— Уитни ще бъде вашето възнаграждение за дългото чакане. Тя е наистина чудесно момиче. Толкова ми е мъчно за нея — особено сега, когато и баба й е починала. Сигурно се чувства съвсем самотна…