Лайза Хел
Брайън (12)

XII

Брайън започна:

„Каньонът Таджунга, лятото на 1967.

Днес се случи нещо чудесно. Влюбих се! Влюбих се в бял мъж — умен, красив и весел. Казва се Роджър, Роджър Бърлингтън. Чул за нашето село и дошъл да помоли да го приемем. Ние сме малка комуна, която си осигурява всичко сама. Хората извън селото ни наричат «Деца на цветята». Живеем просто, скромно, без лукс. Обработваме полята си и събираме плодовете им. Аз дойдох отдалеч, от индианския резерват в «Евърглейдс», Флорида, защото съм индианка и името ми е Отцани Хатчинейа.

Нарекохме селото си Таджунга, по името на каньона, намиращ се в Калифорния. Най-близкият град е Лос Анжелис, но никой от нас не ходи там. Ние обичаме спокойствието. Животът тук малко се различава от живота в индианския резерват. Наистина не трябваше да напускам племето си и съм сигурна, че скоро ще се върна обратно.

Срам ме е от себе си, като помисля как заминах. Причината тогава ми се струваше основателна: исках да видя света и да преживея нещо особено. Резерватът ми изглежда така спокоен и отегчителен, а животът там — лишен от емоции. Времето като че ли бе спряло. И така, аз напуснах резервата, жадна за приключенията, които ми готвеше големият свят.

Но за съжаление бях сбъркала — очакваше ме само работа, работа. Разочаровах се от градовете и от мъжете, живеещи в тях. Повече от година кръстосвах из Съединените Щати. После попаднах в Таджунга и останах тук, защото е тихо и спокойно, почти като в резервата в «Евърглейдс». А сега открих и Роджър.“

Уитни слушаше с напрегнато внимание.

— Нататък, нататък! — настоя тя, щом Брайън откъсна поглед от бележника.

Той се изкашля и продължи:

„Таджунга, есента на 1967.

В последните месеци ми се случиха толкова хубави неща, че не знам откъде да започна. Роджър промени живота ми и цялото село е очаровано от него. Няма нещо, което да не може да прави. Учил е в Харвард. Преди това е бил в швейцарски интернат и направо не мога да разбера, откъде се е научил на толкова практични неща, като да поправя машини и велосипеди, да отводнява насаждения и т.н. Той се превърна в централна личност в селото, а и в живота ми, защото преди четири седмици се оженихме. Толкова е мил и нежен и аз го обичам така, че бих могла да умра за него. Той е благ, чувствителен и винаги готов да помогне. Малко по малко научих историята му. Баща му, Андрю Бърлингтън, притежава най-голямото издателство в Ню Орлианс и Роджър от дете е подготвян за негов наследник. Учил е в най-скъпите училища, после е следвал в Харвард, но на баща му никога не му е минавало през ум, че Роджър мрази този живот. Роджър е мечтател. За него богатството и властта са нищо.

Един ден, седейки в елегантния си офис, той осъзнал, че този живот не е за него, че не вижда никакъв смисъл да продължава да живее така, и решил да си отиде. Оставил на баща си, Андрю Бърлингтън, прощално писмо…“

— Андрю Бърлингтън тогава е мой дядо! — прекъсна четенето Уитни.

— Когото някой ден ще срещнеш, Уитни.

— Мислиш ли? — запита тя плахо.

— Не само мисля, сигурен съм. Ще го срещнеш по-скоро, отколкото очакваш.

— Моля те, Брайън, хвани ми ръката, става ми лошо от вълнение.

„… прощално писмо, в което обяснил причините за заминаването си. После тръгнал с колата си. Тя и стотината долара били всичко, което взел от къщи. Опитал се е да си изясни, какво очаква от живота, да открие смисъла му — така както правим всички в определен миг. Понякога нощем го чувам да плаче тихо. Щом го попитам за причината, той ми отвръща: «Видях родителите си насън. Те са много нещастни от заминаването ми и трябва пак да се върна при тях. Не постъпих правилно, като напуснах дома си, но наистина не можех другояче. Щях да се погубя в Ню Орлианс. Когато бях дете, баща ми никога не намираше време за мен. Ако някога имаме деца, искам да бъда съвсем друг, Отцани. Не желая да повтарям грешките на баща си. Искам да им посветя времето и любовта си.»

Роджър мисли често за родителите си, а и аз за моите. Един ден ще се решим и ще поискаме прошка от тях. Не бихме могли да им пишем, твърде много време мина и твърде много се натрупа, за да се обясни в писмо.“

— Дали татко някога го е направил? — запита замислено Уитни. — Баба никога не е споменавала името Андрю Бърлингтън.

— Както и името Роджър Бърлингтън, любов моя.

— Какъв ли е той — дядо ми? А майката на Роджър, моята баба?

„Таджунга, есента на 1968.

Много съм мързелива. Измина цяла година, а не съм записала нито ред в дневника си. А бе толкова вълнуваща година!

Реколтата ни беше много слаба поради дългото сухо лято. Част от членовете на комуната се разпръснаха. Животът тук им дойде до гуша и заминаха за Лос Анжелис, за да търсят нов начин на съществуване. От останалите почти всички пушат опиум, но ние с Роджър избягваме наркотиците. Нямаме нужда от тях, скоро ще си отидем оттук. Идеите, с които основахме комуната, малко по малко умират. Нравите упадат, шири се свободната любов, но за нас с Роджър това е само секс, не и истинска обич. Родителите не се грижат за децата си и на това му казват пълна свобода, но аз и Роджър смятаме, че едва ли е добре за тях. Нашите деца няма да израстат така. На Роджър му е все по-мъчно за Ню Орлианс, а и на мен — за «Евърглейдс».

Решихме да останем в Таджунга до следната пролет и след това да си заминем. Ке-го-уей-се-каа.“

Брайън вдигна поглед от дневника.

— Какво означава „Ке-го-уей-се-каа“? Можеш ли да го преведеш?

Уитни се бе загледала в устата му със замечтано лице и бляскащи очи. Тя трепна.

— Ке-го… какво?

— Та ти сънуваш, скъпа. Майка ти е написала в края на абзаца: „Ке-го-уей-се-каа“.

— Почакай… буквално преведено означава: „Да се върнеш у дома“, но всъщност е повече преносно използвано и се отнася за душите на починалите, които заминават за страната на чистите езера и реки, на гъстите гори и зелени ливади.

Брайън погали малката й ръка, лежаща до неговата на топлия камък. Уитни не я отдръпна.

— Изглежда много е обичала баща ми — рече си тя. — Ах, ако можех да ги видя, Брайън. Сега започват да ми липсват. Много е тъжно, че са загинали толкова млади.

— Знам, какво чувстваш, Уитни.

— Продължавай! Продължавай да четеш. Кога са се върнали обратно?

„Таджунга, септември 1969.

Толкова съм щастлива с Роджър, че не съм забелязала, как е изтекла още една година. Роджър е най-приятният мъж на целия свят! Никога не повишава гневно глас, никога не проявява нетърпение или враждебност. Има всички качества на индианец, а това се среща много рядко. Ние често се шегуваме един с друг и лудуваме като малки деца.

През пролетта се каним да продадем къщата. Струва само няколкостотин долара, но парите ще ни трябват, за да се върнем обратно. Роджър все още притежава и спортната си кола. Сега не я използваме, но ще ни трябва, за да отидем във Флорида и после в Ню Орлианс.

Роджър много пъти започва писмо до родителите си, но никога не го завършва. Той просто не може да им пише, макар че сърцето му плаче по тях, откакто се върнахме от Лос Анжелис. Беше първата вечер, в която посетихме града от години, и то по особена причина. Предполагах, че съм бременна и лекарят го потвърди.

Този Роджър! Струваше ми се, че ще загуби ума си от радост! Скачаше като кенгуру по улиците на Лос Анжелис и всички ни заглеждаха. Грижи се за мен, като че ли съм на смъртно легло и трябва да ме обслужват ден и нощ. Не ми позволява да окопавам зеленчуците в градината или да нося вода. Струва ми се, че няма да издържи от радост следващите седем месеца, докато се роди бебето. При това съм съвсем здрава и се чувствам отлично. Няма основания за безпокойство, така каза и лекарят.

Докато се роди бебето, ще задържим къщата и едва тогава ще се върнем прародителите ми. След това ще отидем и при неговите родители, защото и те имат правото да видят внучето си. Така решихме с Роджър. Той смята, че моята майка има повече основание да го види първа. Дано само следващите седем месеца преминат по-скоро. Аз съм търпелива и мога да чакам, но бедният Роджър…“

— И всичко заради мен — усмихна се Уитни.

— Всичко заради теб, малката ми. Ако можеха да те видят сега, каква хубава си станала — най-хубавото момиче, което някога съм виждал!

— Страшно преувеличаваш, Брайън!

— Напротив, говоря ти чистата истина!

„Лос Анжелис, 10 април 1970 година.

От три дни тя лежи пред мен — малката ми дъщеричка. Тя е най-хубавото бебе в цялата клиника. Само на три дни е, но целия персонал и посетителите вече са влюбени в нея. Има най-красивите сини очи, очите на баща си. Роджър се побърка от щастие! Постоянно иска да я държи, хваща малките й пръстчета, гали я в захлас по главичката. Просто не може да повярва, че тя е толкова крехка и красива. Има съвсем бяла кожа и малки тъмни къдрици. Нищо като че ли не е взела от мен, нито тъмните ми очи, нито шоколадовата ми кожа. Все ми е едно, щом един ден ще бъде толкова красива!“

— Не ти ли казах току-що? — запита усмихнат Брайън.

Уитни се изчерви и погледна смутено встрани.

— Майките винаги говорят така, това не означава нищо! — опита се да възрази тя.

„… толкова красива. Ще я наречем Уитни, Уитни Сайпръс Бърлингтън. Уитни ще има най-добрия татко на света. Тя е щастливо дете. Той я обожава. Струва ми се, че трябва да имаме и второ дете.“

 

 

„Таджунга, юли 1970.

Днес най-после успяхме да продадем къщата и малкото си вещи. Платиха ни добре и сме доволни.

Уитни е вече на три месеца. Едно сладко и лъчезарно бебе. Направо е одрала кожата на баща си — от ден на ден все повече прилича на него. Откакто се е родила, Роджър загуби спокойствието си. Често говорим, къде да я отгледаме — в индианския резерват или в света на белите. Колебаем се и двамата, но все още има време, ще решим по-късно.

Утре най-после напускаме Таджунга. Дано мерцедесът на Роджър се справи с пътя до Флорида. Надявам се да нямаме проблеми и с бебето.

Все си мисля, какво ли ще кажат майка ми и баща ми, когато ме видят да се връщам след толкова години — с мъж и дете. Роджър сигурно ще спечели сърцата на родителите ми. Не познавам човек, който да му устои.“

 

 

„Евърглейдс, ноември 1970.

От три месеца живеем в индианския резерват в собствената си хижа. Днес мъжете ще празнуват Денят на Лова. Роджър ще замине да ловува с индианците и после ще вземе участие в танца. Мама и татко са възхитени от него, а и той се старае да научи нашите обичаи и да ги спазва. Всички много го харесват. Той непрекъснато повтаря, че животът в индианския резерват съвпадал напълно с представите му за щастието.

Родителите ми ни приеха без упреци. Малката ги очарова веднага и понякога си мисля, че изобщо няма нужда от мен — така се грижат за нея родителите ми, а и брат ми, Били Касими.

Спортната школа стои до сламената хижа като остатък от друг свят. Понякога ходим до брега на Атлантика, за да поплуваме — до Палм Бийч и Маями е съвсем близо. Мама забавлява отлично Уитни, люлее я в хамака си, което изглежда особено се харесва на бебето.

Роджър копнее за родителите си, както аз за моите. Планирахме да заминем за Ню Орлианс през септември, но се случи нещо, което обърка плановете ни — отново забременях! Роджър категорично отказва да ми разреши да пътувам в това състояние, макар че съм здрава като диво животно. Той също държи да е с мен, докато съм бременна. Така че ще останем тук, докато се роди и второто дете. Роджър много иска да е син. Ще го наречем на баща му — Андрю, и с него и с малката Уитни ще отидем при родителите му.“

— Но никога не са успели! Каква трагедия! — откъсна се от дневника Брайън.

— Сега разбирам защо баба не ми е дала дневника преди осемнайсетия ми рожден ден.

— Мислиш, че го е чела?

— Не, едва ли е било необходимо. Майка ми сигурно й е разказвала за родителите на Роджър. Затова и двамата с чичо ми Били така се стреснаха, като чуха, че живееш в Ню Орлианс. Баба сигурно се е страхувала, че ще потърся родителите на баща си, и е смятала, че колкото по-късно разбера за тях, толкова по-добре.

— Тя те обичаше толкова много и сигурно не е искала да те загуби, Уитни.

— Наистина, Брайън, но сигурно имаше и още нещо… не искаше да ме остави на белите! Тя бе съвършена индианка и мисълта да ме отстъпи на обществото на белите е била непоносима за нея!

— За толкова лоши ли ни смяташе тя, Уитни?

— О не, не мисля така, макар че баба никога не говореше за това.

Брайън погледна към последните изречения в дневника.

— Почти свършваме, Уитни.

Тя кимна.

„Евърглейдс, средата на ноември 1970.

Днес е страшна жега в блатата и с Роджър решихме да отидем да поплуваме. Все още съм достатъчно слаба, за да мога да се покажа в бански костюм. Исках да взема и малката Уитни, но мама се възпротиви категорично — за внучката й и два часа път до океана били твърде много.

Роджър днес е весел като малко момче, не знам защо. Разходи индианските си приятели с колата и рядко съм ги виждала така доволни. Сега тъкмо прави една обиколка с баща ми, после ще ме вземе и тръгваме. Роджър кара внимателно, но доста бързо. Да се носиш с такава скорост е страхотно усещане… чувстваш се свободен като птица…!“

Брайън отпусна дневника в скута си и двамата останаха за дълго мълчаливи един до друг. Уитни бе плътно притисната до него. Леко трепереше, макар слънцето да продължаваше да сипе горещите си лъчи. Той взе студените й ръце в своите.

— Всичко свърши — каза й нежно. — Оттогава е минало много време. Ти никога не си ги познавала и не са ти липсвали. Старата ти баба е знаела как да постъпи. Не тъжи.

— Аз не тъжа. Но е толкова странно, след двайсет години да открия част от живота на майка си! Толкова странно.