Лайза Хел
Брайън (4)

IV

Намираха се на около два часа път от Палм Бийч, когато Присцила внезапно вдигна ръка и извика:

— Господи, видя ли това? Помислих, че имам халюцинации. Моля те, върни няколко метра назад!

Брайън намали, после отби встрани и спря, вторачвайки се смаян в широкия канал, който пресичаше гората.

В тихата, дълбока вода се носеше тясна, издължена лодка, издълбана от дънера на дърво. В нея бе седнал неподвижен като статуя мъж, държащ в ръка дълго копие. От другата страна на канала се виждаше покрита със слама колиба, полусхлупена под огромен, обрасъл с мъх дъб.

Присцила и Брайън съзерцаваха безмълвни и очаровани тази идилична картина.

— Това трябва да е индианец от племето Семиноли, които живеят в резервата „Биг Сайпръс“. Тъкмо пресичаме техните територии — рече тихо Брайън.

В този момент индианецът със светкавично движение запрати копието си във водата, за да го измъкне навън с мятаща се едра риба на върха му.

По магистралата лудешки се носеха автомобили, високо в небето профуча супермодерен реактивен самолет, а там долу си седеше този индианец — спокоен и невъзмутим, сякаш от книжка с комикси!

— Чел съм за индианците във Флорида, но досега не ги бях виждал — обади се Брайън отново. — Ако не се лъжа, останали са около хиляда и петстотин от тях, живеещи тук, в резервата „Биг Сайпръс“. Знаеш ли, те и досега не са подписали мирен договор с правителството на Съединените щати! „Ние не сме се преклонили пред волята на Белия човек и затова все още сме непобедими!“ — така твърдят и продължават да си живеят както едно време. Казват, че от всички индиански племена, пръснати из цяла Америка, само Семинолите са останали независими. Колко ли горди трябва да са тези хора, за да издържат!

— А как успяват да преживеят? — полюбопитства Присцила.

— Доколкото си спомням, от земеделие, скотовъдство и риболов. Жените продължават да събират плодове и корени в гората и продават ръчно изработени вещи на туристите. Ще е интересно човек да научи нещо повече за тях, не мислиш ли?

— Едва ли. Всъщност ми е безразлично, Брайън. Те са твърде примитивни, твърде чужди за мен. Що за език говорят?

— Може би английски.

— Сигурно си прав. Но къде ли го научават?

— В училище, разбира се, къде иначе? Но трябва да си призная, че не знам почти нищо друго за тях. Това донякъде е тъжно, защото индианците все пак са част от нашето минало, от нашата история…

Брайън тъкмо бе потеглил и се включваше в движението, когато Присцила отново извика:

— Сири, спри тук!

И посочи напред, където на стотина метра се бе показала малка бензиностанция. Между скоростните платна на магистралата и отбивката на бензиностанцията имаше навес, под който се бе подслонило малко момиче и очевидно продаваше вещите, натрупани на масите пред нея. Брайън намали, паркира и слязоха от колата.

— О, виж това! — възкликна възхитена Присцила. — Какви чудесни неща има тук!

Тя се зарови в шарените ръчно ушити кукли от плат, сламени портмонета, дамски чанти от оцветени парчета кожа, пъстри жилетки и леки памучни рокли. Всичко изглеждаше много старателно и в никакъв случай не и примитивно изработено. Брайън беше смаян, не бе очаквал да види тук, на магистралата, нещо повече от евтини имитации.

Взря се в момичето зад дървената маса. Тя ги наблюдаваше — двамата непознати — със спокойно, безизразно лице. Брайън се потопи изцяло в погледа й и бе така очарован от нежната й, първична хубост, че не можеше да откъсне очи.

Тъмни, дълги кичури струяха по гърба на младата индианка и в блестящо черно великолепие достигаха до тясната й талия. Около челото й се виеше обсипана с пъстри стъклени перли кожена лента, чиито краища се отпускаха на тила й. Свободната, широка пола покриваше петите й, а около раменете си бе наметнала тъмен шал с дълги кожени ресни.

Но това, което най-вече го впечатли, бяха очите на девойката. Никога през живота си не бе виждал толкова изразителни сапфиреносини очи — искрящи, дълбоки, обкръжени от плътни тежки ресници. От толкова хубост почти му прилоша.

„Наистина ли е индианка? Има ли индианци със сини очи? И косите им не бяха ли прави и гладки? Откъде са се взели тогава тези разкошни къдри?!“

Момичето изглеждаше съвсем необичайно — да, тя бе най-необикновеното нещо, което бе виждал през живота си и най-красивото! Би могъл да остане завинаги така — като вкаменен и вперил поглед в нея!

Отначало девойката наблюдаваше трескавото ровене на Присцила из вещите й, после се обърна към Брайън и при прямия й поглед той остана като омагьосан. Устните й се извиха в мила, очарователна усмивка, насочена само и единствено към него. После лицето й пак се вкамени и сякаш се отдалечи на хиляди мили от двамата непознати, застанали пред нея.

За миг присъствието й стана почти нереално.

Брайън се изкашля леко и се опита да откъсне внимателно Присцила от масата, но тя се бе вкопчила с две ръце в сувенирите и местеше отнесено очите си от блузите и чантите към младата индианка.

— Колко? — запита я късо. — Всичко тук?

— Двеста долара — отвърна момичето с тих, ясен глас.

— Двеста долара? — почти изкрещя Присцила. — Откъде си се научила да мамите така клиентите си?

Девойката мълчеше.

— Чу ли? — обърна се Присцила към Брайън. — Сега вече знаеш, от какво преживяват твоите семиноли. От безсрамно ограбване на туристите!

Захвърли презрително вещите върху дървената маса, а на него му се поиска да потъне в земята от срам заради грубото й държане.

Хубавата индианка остана неподвижна, навела глава, и Брайън виждаше само тъмните й, гъсти ресници. Погледът на светлите й очи му убягна.

— Вземи поне една от тези малки кукли — предложи той бързо. — Много са сладки.

Присцила отвори чантичката си и измъкна десетдоларова банкнота.

— Това трябва да е достатъчно — произнесе хладно тя, хвърли я на масата и напъха една от малките кукли в чантата си.

После се обърна и пое към колата.

— Десет долара достатъчно ли са? — запита тихо Брайън, когато момичето повдигна тежките си ресници.

— Да — отвърна то и му подари още веднъж очарователната си усмивка.

Сърцето му затуптя ускорено и той продължи да се взира нямо в нея.

— Тя ви чака — рече девойката с ясния си, тих глас, без да докосва парите и посочи към автомобила му.

— Брайън, Брайън, хайде идвай! — извика Присцила.

Той се обърна и пое към паркираното БМВ с омекнали колене.

— Безсрамна, малка мръсница! — процеди Присцила.

Брайън завъртя ключа на стартера и потегли със свистящи гуми.

 

 

— Басирам се, че Мери Лу вече е поставила няколко бутилки шампанско да се изстудяват — гласът на Присцила го откъсна от мечтите му и го върна към действителността.

— Мери Лу? — той наостри уши. — Не беше ли това старата ти приятелка от интерната?

— Точно така. Правилно си схванал, съкровище. И тъй като наближаваме, добре е да научиш някои подробности.

— Подробности за какво?

— Подробности за протичането на годежа ни, скъпи. Да не си забравил? Отиваме да се сгодим!

— Какво толкова тайно има в него, след като всички вече знаят? Родителите ти, чичо ти Андрю, приятелката ти Мери Лу знае.

— Тя пък със сигурност е осведомила своите приятелки и така нататък — нацупи се Присцила и сбърчи нослето си. — Не бъди винаги такъв педант. Естествено, че неколцина души трябва да са в течение, как иначе бихме могли да празнуваме? Вече се чудех, защо изобщо не си ме запитал за това. Не си ли поне малко любопитен? Ти просто караш като в транс. Даже и не питаш за посоката.

— Не каза ли, че трябва да карам към Маями?

— Разбира се, че не съм! За последния половин час най-малко три пъти съм ти обяснила, че отиваме в Палм Бийч, но ти не ме слушаш. Между другото, ако вече си поел към Маями, значи сме на погрешен път. За да завиеш към Маями, трябваше да се отклониш по магистрала № 27 вдясно, и ако това е било пропуск от твоя страна, по една случайност пътуваме към Палм Бийч.

Брайън я изгледа за миг, като че ли изобщо не бе разбрал.

— Какво става с теб? — запита нервно Присцила. — Къде пак се отнесе в мислите си?

— Извинявай! — той положи ръка на коляното й.

— Добре, извинен си за пореден път. Мери Лу — започна да обяснява тя — ми е стара приятелка, чиито родители са страшно богати. Искам да кажа, че татко, например, също е богат, даже много богат, но нейните са страхотно богати — има малка разлика. За осемнайсетия си рожден ден Мери Лу получи като подарък вила в Палм Бийч и когато й се обадих от Ню Орлианс, за да й разкажа за плановете си, тя веднага ми предложи да направим годежното си тържество при нея. Сега разбра ли всичко, Брайън?

— Да, но явно за „тесен семеен кръг“ и дума не може да става — погледна часовника си. Беше пет часа. На запад небето се обагряше в искрящо червено и той присви очи от режещата светлина. Струваше му се, че гледа в сърцевината на огромен пожар. Флорида беше прочута с разкошните си залези. — Надявам се да пристигнем точно навреме и на място. Ще те помоля да внимаваш и ти за пътя, вече отминахме Западен Палм Бийч и не бива да се объркваме.

— Първо ще трябва да прекосим моста над езерото Уорф. Веднага след него завиваш наляво. Мери Лу живее на „Пойнтсет авеню“ — Присцила се изправи на седалката. — Страшно съм доволна — отбеляза тя. — Голямо удоволствие е да се срещаш и запознаваш с нови личности, нали?

— И да, и не — отвърна искрено Брайън. — Нямам представа, с какви хора се е обкръжила твоята приятелка. Ще ми бъде малко неловко — пое малката й ръка в своята и нежно я стисна. — Но от друга страна, имам теб — продължи тихо, — нали мога да разчитам на теб, Присцила?

— Спри, спри, спри — извика тя, вместо да му отговори. — Тук, тук е, да, входната врата е отворена, карай по чакълестата алея нагоре. Да, ето я и Мери, виждаш ли я, Брайън, на терасата… Мери Лу! Мери Лу, колко е хубаво, че…

Не изчака колата да спре напълно, скочи като пружинка от седалката и се хвърли в отворената прегръдка на приятелката си.

Мери Лу се оказа слабо, спортен тип момиче, почти две глави по-висока от Присцила. Без особени усилия тя я повдигна и я притисна до себе си като голяма кукла.

— Брайън, ела, ела — замаха Присцила.

— Хелоу!

Мери Лу се приближи, подаде ръка на Брайън и той намери силното й, почти мъжко ръкостискане за симпатично.

— Хайде, влизайте — покани тя гостите си.

През една широка тераса се отправи към къщата, която се оказа наистина същинска мечта.

— Е, какво ти казвах! — възкликна Присцила триумфиращо. — Видя ли бялата колонада? А големите палми в скулптираните съдове? Виж, Брайън, виж високите френски прозорци, тези фантастични дъги!

— Хайде, скъпа, престани — прекъсна я Мери Лу. — Поставяш ме в неудобно положение. Брайън не изглежда излязъл от сламена хижа.

Той й се усмихна.

— И защо си толкова побъркана по блясък и помпозност? — Мери Лу поклати глава. — Та ти самата произхождаш от богато семейство.

— Вярно е — съгласи се Присцила. — Но знаеш ли, в Тексас всичко изглежда така парвенюшко, че простее, докато тук направо лъха на стил и традиция. Не само съм впечатлена, но ми доставя и удоволствие да се наслаждавам на дома ти.

Затича се през покрития с меки персийски килими салон, прокара пръсти по скъпия камък на корнизите и изчезна в следващата стая.

— О, Мери Лу, ще се побъркам! — долетя оттам. — Имаш истински Уорхол?

Мери Лу кимна към Брайън, който междувременно се бе настанил удобно на едно тапицирано кресло и изпънал с облекчение дългите си крака.

— Присцила наистина ли си мисли, че ще окача копие на стената си? — после извика високо: — Скъпа, огледай се добре и ще видиш и други работи на Анди Уорхол. Татко ми ги подари за последната Коледа.

Излезе на терасата и се загледа в червеното БМВ.

— Да се обадя ли на прислугата да пренесе багажа ви? — запита приветливо. — Или всъщност, за това има време. Да ви предложа ли нещо за освежаване? Или една малка закуска?

Присцила се бе върнала обратно в салона и помоли:

— Да изчакаме със „задушевната“ част, Лу, окей? Искам да накарам Брайън да се поразходи още малко — положи ръка на рамото му. — Хайде, скъпи. Мери Лу ще ни покаже втория етаж. Гледката оттам направо ти секва дъха!

Той послушно се надигна, за да последва двете момичета по широката, виеща се стълба.

— Нали краката на Мери Лу са фантастични? Целият интернат й завиждаше, аз, разбира се, най-много! — ухили се Присцила.

Мери Лу се закова на място.

— Моля те, спри най-сетне с глупостите си, наистина ме поставяш в неудобно положение.

— Защо? — запита Присцила с детинския си гласец. — Нима не е истина, че имаш най-хубавите крака на света?

Мери Лу ги придърпа като малко дете до високите прозорци и за миг дъхът на Брайън наистина спря. Гледката бе завладяваща. Почти от основите на вилата се простираше безбрежната шир на Атлантическия океан и тъмните му вълни се разливаха на белия плаж. В далечината сред високите палми и тропическите растения блещукаше тъмносиньо езеро. Две къщички за отдих се белееха на брега му, а зад дебелия изкуствен плет се долавяха очертанията на плувен басейн и тенис корт.

Когато се върнаха отново в салона, Мери Лу позвъни на камериера.

— Ще пийнем ли шампанско? — предложи тя.

— Разбира се, Лу, шампанско, а за мен и нещо за гризкане, защото ще припадна от глад — помоли Присцила.

Мери Лу се разпореди и рече с тайнствено изражение:

— Ще се изненадаш много утре сутринта, Присцила, но не мога да ти кажа нищо повече сега.

— Ах, Мери! — намръщи се Присцила и разтвори капризно очи. — Не ме измъчвай повече, знаеш колко съм любопитна!

— Не, не мога, не… естествено, свързано е с годежа ви… Но това е всичко… не казвам нито дума повече! Благодаря, Хенри! — обърна се тя към камериера, който постави сребърен поднос с шампанско и сандвичи на махагоновата масичка до тях и се отдалечи.

После се усмихна на Брайън.

— Ще бъдеш ли така добър да ни налееш?

Той напълни фините кристални чаши.

— Пия за вас двамата — обяви Мери Лу, — за вашето бъдеще.

— Утре е сряда. Поръчала съм обяд в клуба за петък. Предположих, че ще поискате да размените пръстените си тук, у дома, и после ще се отправим да го отпразнуваме.

— Отлично — отвърна Присцила. — В събота, така или иначе, ще трябва да се връщаме обратно. Брайън с неговата тъпа работа… — тя се намръщи и продължи: — На всичкото отгоре и му харесва да работи, можеш ли да си представиш? А на мен така ми се искаше да поостанем при теб, скъпа.

— Защо тогава не останеш? — запита Мери Лу. — Като сте сгодени, не означава, че сте залепени един за друг! Какво правиш ти всъщност в Ню Орлианс? Най-вероятно лазиш по нервите на чичо си, доколкото те познавам.

— Вярно е — призна Присцила. — Макар че…

Тя се взря изпитателно в Брайън и захапа пълната си устна.

— Не знам, Лу, ние тръгнахме заедно и ми се ще да се върнем заедно. Но бихме могли да поговорим за това и по-късно, нали, скъпи?

— Да, разбира се — отвърна той с готовност и се обърна към Мери Лу. — Утре ще трябва да купим годежни пръстени от Палм Бийч. В Ню Орлианс просто не ми остана време за това.

Тя се усмихна и се вгледа внимателно в приятелката си и в него. Дотук не й бяха направили впечатление на влюбена двойка. Двамата се отнасяха много учтиво един към друг, но малките, нежните, издайническите погледи и жестове, които свързват двама влюбени, липсваха.