Лайза Хел
Брайън (6)

VI

Въпреки жизнерадостната компания наоколо, Брайън започна да се отегчава. Въпреки че не бе чак толкова възрастен, животът и интересите му бяха така различни, че трудно намираше общ език.

Новите му познати водеха лениво и безгрижно съществувание и прахосваха парите на богатите си родители. Познаваха луксозните хотели по цял свят, бяха приятелски и извънредно любезно настроени, но нищо не ги впечатляваше. Присцила им бе лика-прилика.

Брайън не бе в никакъв случай беден, напротив, смяташе се за заможен. Но за него парите имаха стойност, тъй като сам си ги изкарваше. Работодателят му, Андрю Бърлингтън, също изкарваше с много труд своите, а и старият му, ексцентричен чичо също не бе изровил имане, за да направи състоянието си. От младини той го бе предупреждавал, колко лесно парите изтичат през пръстите, и колко бавно и трудно се събират отново.

Приятелите на Присцила водеха и празен живот. В известна степен безотечественици и самотници, те бяха деца на реактивния век — винаги малко отегчени, винаги на лов за нова сензация. Единствено Мери Лу като че ли правеше изключение — беше интелигентна, разсъдлива и със сигурност знаеше какво иска. Останалите момичета бяха копия на Присцила. Усмихваха се наивно, флиртуваха и не се вълнуваха от нищо друго, освен от гъвкавите си, елегантни фигури. Познаваха най-скъпите модни ателиета в света и от детска възраст ги обикаляха едно след друго.

Брайън се сепна внезапно от хода на мислите си. „А какво ли ще стане, ако някога аз и Присцила имаме дъщеря? Нима ще прилича на тях? Ще я мъкне ли Присцила по модните салони на Карл Лагерфелд или дявол знае още къде? Ще я гизди ли като кукла? Самата Присцила е все още дете — упорито, палаво, суетно, доверчиво. И за това дете аз трябва да се оженя?!“

— Брайън, Брайън — дочу гласа й.

Не можеше да я види, заобиколена от обожателите си. После забеляза бялата й, слаба ръка, над главите им.

— Тук съм, Брайън, ела тук! — махаше му весело.

— Запозна ли се вече с всички? — запита го Присцила, когато се приближи.

— Точно това правех — отвърна й.

— Деца, хайде оставете ме за малко — помоли тя групата млади мъже, които я бяха окупирали.

Те се пръснаха и Присцила вдигна към него изпотеното си лице.

— Това са най-близките ми приятели… от интерната… нали знаеш, вече ти разказвах.

Изкиска се възбудено и двама от тях се обърнаха смутени настрана.

„С тези «деца» значи е натрупала любовния си опит.“ Брайън не бе ревнив, но нещо го жегна. Момчетата бяха все хубави, добре облечени и си приличаха като братя.

— Ще изляза за малко в парка — каза й тихо. — Имам нужда от свеж въздух. Ще дойдеш ли с мен?

— О, не, съжалявам, Брайън. Имам да говоря с толкова хора. Извини ме, наистина нямам време! — тя се обърна и се запъти към друга група.

Докато Брайън слизаше по широките стъпала, към него се присъедини приятно, русокосо момиче.

— Харесваш ми — започна направо тя. — Присцила винаги е имала добър нюх към мъжете. Още в интерната ни измъкваше всичко по-интересно изпод носа. А и този селски син, негодникът, изглеждаше като съчетание от Робърт Редфорд и Кларк Гейбъл… но и ти не си зле, Брайън, мога да я разбера Присцила…

Той я слушаше леко смутен. „Какво всъщност иска от мен?“

— Между другото, се казвам Агнеса — представи се блондинката. — Родителите ми са шведи, но рядко пребивават в шведския си замък. В Америка им харесва повече. А аз се чувствам по-добре в Стокхолм. Ако се завъртиш към Европа, обади ми се. Имам къща в Ридархолмен с десет стаи за гости.

Приглади дългите си, руси къдрици с две ръце, отметна глава назад и добави закачливо:

— Нали обещаваш, че ще ми дойдеш на гости?

— Хм, съмнявам се, че ще ме познаеш, когато един ден позвъня на вратата ти — Брайън се засмя. Развеселяваше го начинът, по който му бе отправила поканата, макар че добре й бе известно за годежа му с Присцила. — При това… едно хубаво и богато момиче като теб сигурно постоянно е обкръжено от обожатели?

Агнеса разкри ослепително белите си зъби в усмивка. Наистина беше много привлекателна.

— И това ме отегчава до смърт, понеже са все едни и същи. Направо да се побъркаш. Където и да отида, попадам все на познати лица. Ти си нов за нас, при това си различен и затова ми харесваш. Къде сте се запознали с Присцила? Изглеждаш толкова мрачен, да не би да ти досаждам?

Малките бели камъчета от чакълестата настилка скърцаха под краката им, докато бавно се разхождаха по алеята. Навлязоха дълбоко в обраслия с гъста тропическа растителност парк. На около двеста метра пред тях просветна в следобедното слънце езерото Уорф. Повърхността му искреше като разтопено злато.

— Тук наистина е разкошно — установи очарована Агнеса.

Спряха се на един тесен, пясъчен нос. Високите палми се оглеждаха във водите, които постоянно променяха цвета си.

— Нека те разгледам сега, Брайън — гласът на Агнеса внезапно стана сериозен. — Рядко се вглеждам в някой мъж, особено в тези от постоянната ни компания, защото всички си приличат.

Застана пред него и го загледа изпитателно.

— Знаеш ли, имаш чудесни, сиви очи, но косата ти е малко дълга. Лицето ти е делово и мъжествено, а фигурата ти е… много секси. Искаш ли да ме целунеш? Нямам нищо против.

Брайън я отблъсна от себе си.

— Остави. Искаш само да си докажеш, че си неотразима. За едно толкова хубаво момиче като теб това не е необходимо.

— Не — отвърна тя просто. — Не е така. Струва ми се, че започвам да се влюбвам в теб, и затова искам да ме целунеш.

— Агнеса, говориш глупости!

Той се обърна и понечи да си тръгне.

— Почакай! Добре, обещавам да се държа прилично, ако… ако и ти ми обещаеш да ме посетиш в Ридархолмен.

— Не бих могъл да ти го обещая — отвърна й искрено. — Освен това, ти си близка приятелка на Присцила. Смяташ ли, че тя ще одобри поведението ти?

— А, това ли било! — Агнеса се засмя почти презрително. — Наистина си твърде… благопристоен. Всички момичета, които познавам, се опитват да прелъстят гаджетата на приятелките си. Това е голямо удоволствие за нас.

— Така ли?

— Да. Е, щом смяташ, че днес няма да се получи, може би някой друг път. Истината е, че много ми харесваш, Брайън. Не се шегувам.

Агнеса го хвана отново под ръка и двамата се запътиха обратно към вилата. Атлантическият океан блестеше като сребро под лъчите на залязващото слънце.

„Да, природата е чудесна. Но хората?“ — помисли си Брайън.

Присцила, Агнеса и всички останали принадлежаха към друг свят, коренно различен от неговия. Присцила бе повърхностна, несериозна и щеше да си остане такава през целия си живот. Отначало я бе намерил изключително привлекателна, но с времето навярно щеше да му стане досадна и щеше да се чуди, с какво го е привличала.

„Трябва да поговоря с нея!“ — реши твърдо.

 

 

Когато на другата сутрин в девет се появи на терасата, на която бе разположена перфектно и богато подредената маса за закуска, той бе единственият, за когото камериерът трябваше да се погрижи. Даже Мери Лу отсъстваше. Макар че къщата бе препълнена с гости, в този час изглеждаше тиха като гробище.

Брайън закуси, прегледа вестника, хвърли един поглед на спящата Присцила и се отправи на дълга разходка по океанския бряг.

Завърна се около дванайсет, но в къщата все още нищо не помръдваше. Реши да събуди Присцила.

Тази нощ й се бе удало да се съблече и сега бельото и чорапите й, преплетени с копринената й блуза, се търкаляха около леглото.

Седна на ръба на леглото, докосна леко полуотворените й устни и изрече тихо:

— Присцила?

Не се помръдна.

— Присцила? — повтори малко по-високо. — Присцила? Няма ли да се събудиш най-после?

Тя притвори устни и ги облиза с влажния си език.

— Присцила, вече е обяд, събуди се, искам да поговорим.

— Да поговорим? — повтори Присцила, без да отваря очи и се прозя.

— Да, правилно ме разбра, бих искал да поговорим за бъдещето ни.

— Бъдеще? — запита отново и се преобърна настрана.

Брайън гледаше тесния й, гол гръб, по които нежно се очертаваха гръбначните прешлени през розовата кожа. Чаршафът покриваше само отчасти закръгленото й, съблазнително задниче. Повдигна копринената завивка и провря ръце под хълбоците й.

— Хмм… — изтръгна се от нея и тя се завъртя насреща му. Лежеше гола, грациозна, изпъната и с леко разтворени бедра под погледа му.

Брайън понечи да се изправи. Не биваше да се оставя да бъде завладян от сексапилното й тяло. Беше съвсем естествено да се възбужда. Беше млад, здрав мъж, а Присцила бе красива и привлекателна жена. Да, изключително привлекателна, но не трябваше да се поддава на чара й, който нямаше нищо общо с разговора за бъдещето им.

— Присцила, моля те, отвори очи! — почти извика и стана, но тя се вкопчи в крачола на панталона му, преди да бе успял да се отдалечи от леглото.

Не бе предвидил реакцията й и спря на място. Присцила протегна ръка, сграбчи неговата и светкавично го притегли към себе си. Прелъстяваше го по същия начин, както и предишния ден. Вдъхвайки аромата на голата й кожа, Брайън вече не можеше да се освободи от нея и тялото му започна да тръпне от възбуда. Но този път тя си играеше с него. Отначало се сгуши плътно в прегръдката му, но после се извъртя и се прозя с думите:

— Ах, малката Присцила е твърде уморена за големия Брайън. По-добре ме завий, скъпи.

Но вместо да я завие, той започна да покрива гъвкавата й снага с безброй целувки, при което Присцила едва сподави доволната си усмивка. Да, точно така й харесваше. Брайън трябваше съвсем да се побърка по нея.

— Но какво правиш пък сега — обади се тя плачливо. — Не ме оставяш да се наспя, лош Брайън такъв!

Брайън се мушна в леглото и я повдигна без усилие като кукла.

— Отвори ми ципа — нареди й с хриплив глас.

Присцила дръпна бавно ципа на панталоните му, обхвана пениса му и започна да го гали. С дълбок стон той я сложи в скута си и я прониза. На лицето й се изписа доволна, триумфираща усмивка…

Няколко минути по-късно тя отново бе потънала в сън под копринената си завивка. Брайън тъкмо се беше облякъл, когато на вратата леко се почука.

— Да? — извика той. — Влез?

Бавно, съвсем бавно вратата се разтвори — за момент напълно безшумно — и в следващия миг цялата вчерашна банда връхлетя в стаята с гръмки викове. Не му остана нищо друго, освен да се спаси с паническа бързина в банята.

 

 

Отпусна се в шезлонга на терасата и притвори клепачи.

Беше изтървал последния си шанс да поговори с Присцила, защото не можа да устои на голото й тяло и се остави да го прелъсти. Сега всичко бе загубено. Годежът трябваше да се състои.

„Но все пак, не ми ли остава и вечерта?“ Брайън въздъхна тежко. Не, едва ли щеше да му се предостави възможността да размени няколко смислени думи с нея. Доколкото я познаваше, веднага след закуска Присцила щеше да грабне леденостуденото шампанско и да се налива с приятелите си до изгрева. За другия ден бе планирано годежното тържество в клуба и Мери Лу едва ли щеше да удовлетвори неочакваната му молба да се отложи празненството. Да, всичко щеше да протече, както бе замислено, и в събота двамата с Присцила щяха да напуснат гостоприемния й дом като годеници.

Силното обедно слънце галеше приятно кожата му. Известно време Брайън поседя в апатия, вперил безсмислен поглед в океанските вълни. После очите му сами се затвориха и заспа.

Сънуваше диви, обкичени с пера индианци, които го преследваха на тълпи, крещейки високо. Успя да избяга от тях в малка горичка и се притаи в обляно от слънце местенце. Но от жегата устните му се напукаха, езикът му се поду и… се събуди.

Езикът му наистина лепнеше надебелял в устата, а лицето му направо гореше.

Пред него бе застанала Мери Лу и му подаде пълна чаша изстуден портокалов сок. Брайън я пое и я изпразни на един дъх.

Мери Лу клекна до шезлонга му.

— Какво става с пръстените? Исках да те попитам вчера, но забравих. Вие и така не успяхте да стигнете до града, ако изобщо ви е дошло на ум.

Той поклати глава.

— Тъй си и мислех. Добре, какво ще кажеш да изтичаме до „Уорф авеню“ — съвсем близо е. Аз обичам да бягам, но рядко си намирам компания.

Брайън скочи на крака.

— Добра идея. Но няма ли да липсваш на някого?

— А, едва ли някой ще се завайка за мен — засмя се тя. — Предоставила съм им моята къща, моите тенис кортове, моя плувен басейн, прекрасните изгледи към океана и към езерото — повече не бих могла, а и те не очакват повече от мен. Миналата есен бях поканила дузина приятели, които така и не забелязаха, че прекарах два дни на яхтата на родителите си.

— Добре, да тръгваме тогава.

— В теб ли е кредитната ти карта?

— Разбира се, нося я със себе си като всеки добър американец.

Брайън бе доволен, че Мери Лу му предложи да му помогне при избора на пръстените. За Присцила беше сигурен, че ще прецени един диамант единствено по големината, но не и по изяществото.

Докато се шляеха бавно по елегантните, спокойни улици на Палм Бийч, Мери Лу го запита:

— Нали няма да се дръпнеш от примката в последния момент, Брайън? Имам чувството, че нещо такова ти се върти из главата.

— Да, мислих за това.

— И каква е причината?

— Проблеми на общуването.

— О, и то в началото на съвместния ви живот?

Брайън я погледна тъжно.

— Вече не знам как да постъпя — каза тихо.

— Но защо влизаш с отворени очи и ясно съзнание в един съюз, за който предварително знаеш, че ще завърши катастрофално?

— Защото съзнанието ми не е достатъчно ясно, очите ми не са отворени и защото… защото съм малодушен, Мери Лу! Не знам дали ме разбираш, но ми е изключително трудно да се измъкна от цялата каша. Годежът бе планиран в Ню Орлианс и тогава аз и Присцила не можехме един без друг, бяхме влюбени. Бях очарован от любвеобилността й, от пламтящия й темперамент от спонтанната и смяна на настроения. Тя беше като същество от приказките, такава лудетина, толкова жизнерадостна… различна от момичетата, които познавам — макар че, да си призная, не познавам твърде много момичета. И то просто поради липса на време. Доста съм зает.

— Но какво се случи между вас? Присцила ли се промени?

— Не, в никакъв случай! Присцила си е абсолютно същата — едно голямо, разглезено дете. Тя няма нищо общо със съмненията ми. Аз, аз трябваше да съобразя от самото начало, че двама толкова различни души, като мен и нея, не биха могли да водят приличен съвместен живот. Всичко, което очарова Присцила, на мен ми дотяга от пръв поглед, а това, на което аз се възхищавам, нея я отегчава до смърт.

— Поне харесва ли ви да сте заедно в леглото. Останах с такова впечатление.

— Да, това е единственото нещо, което върви без проблеми — отвърна отчаяно Брайън. — Сексът е мрежата, с която тя ме оплита винаги. Направо загубвам разсъдъка си, когато почувствам нежното й, гъвкаво тяло. Но от брака аз очаквам нещо повече от едно просто сексуално наслаждение.

— Напълно те разбирам, защото мисля точно като теб, Брайън. Абсолютно си прав. Искаш ли да чуеш накрая съвсем откровеното ми мнение за вас двамата?

Той кимна.

— Добре, Присцила те води за носа и те разиграва така, както си иска. В бъдеще едва ли ще се промени. Напротив…