Лайза Хел
Брайън (2)

II

— Къде мислиш да пренощуваме? — запита Присцила, след като вече около час бяха на път.

Беше се отказала от закуската, но настояваше да я компенсира с изобилен обяд.

— В Кедър Кий, скъпа. Резервирал съм стая в един много стар хотел.

— Кедър Кий? Никога не съм го чувала. И защо трябва да пренощуваме в едно толкова неизвестно място?

— Но скъпа, ти сама каза, че искаш да прекараш цялата седмица колкото се може по-романтично. Този хотел е построен преди повече от сто и петдесет години и много прочути художници и писатели са живели в него Хемингуей, например…

— Хемингуей?! — възкликна Присцила.

— Да, освен другите, разбира се…

— Е, добре! — съгласи се тя, пресегна се и го погали с меката си длан по врата. — Харесва ли ти? — запита с изпитателен поглед.

„Сега пък дали ми харесвало…“ Кимна и натискът й се усили. Беше полумилувка, полумасаж. Брайън се чудеше, откъде ли бе узнала, точно от какво се нуждае един мъж. Инстинктивно като че ли усещаше, какво му харесва и какво го възбужда. „Или е по-скоро опит, отколкото инстинкт?“ Беше му казала, че преди него е имала само един приятел. Не знаеше, дали трябва да й вярва. Съмненията му се усилваха от факта, че за една млада невинна девойка изглеждаше твърде обиграна. Беше пробвал на няколко пъти да я подпита предпазливо, но тя винаги успяваше да се измъкне и да му се надсмее.

Но сега, по време на дългото им пътуване, нямаше къде да му избяга. Беше тъкмо сгода да я накара да си признае любовните авантюри. Не че чувствата му към нея щяха да се променят, просто от чисто любопитство искаше да научи нещо повече за миналото й.

— Скъпа — започна предпазливо, — за теб престоят в швейцарския интернат беше ли така приятен, както за мен?

— Това бе най-приятното време в живота ми.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв, Брайън… — за миг се поколеба, после обясни бавно: — Ако мама и татко знаеха, какво става в един изолиран от света швейцарски интернат, Господи, никога не биха ме изпратили там!

— Защо? Хайде не ме изтезавай, скъпа. Не можеш ли да ми разкажеш нещо повече, без да те подтиквам непрекъснато?

— Добре, но не искам после да ми се сърдиш. И така, в девет часа вечерта всички трябваше да сме си в леглата. Можехме да излизаме само веднъж седмично — и то придружени от някоя учителка.

Присцила се изкиска и замълча.

— Нататък?

— В девет часа…! Но, разбира се, никой не се подчиняваше, всички се измъкваха! Аз живеех в една стая с Мери Лу. Имаше умопомрачително богати родители и все още сме приятелки с нея. И ако искаш да знаеш, тя е част от изненадата ми във Флорида, но повече не издавам… Мери Лу е от Далас, както и аз, и ние естествено не се оставяхме да ни държат като затворнички. Всяка вечер се сменяхме — един път изчезваше тя, един път аз.

— И после? — подкани я Брайън.

Присцила се изкиска отново и запита на свой ред.

— Наистина ли искаш да знаеш подробностите?

— Да, защо не?

— Девическият ни пансион се намираше в един малък курорт. Наблизо имаше интернат за момчета. Срещахме се с тях най-често в едно от кафенетата в центъра на градчето. Там бе сборният ни пункт. Обикновено се задържахме не повече от няколко минути и после изчезвахме по плевниците.

Брайън си спомни за собствения си интернат в Женева. Там, освен ученето тренираше толкова усилено, че вечер се тръшваше като труп в леглото с единственото желание да спи до сутринта. Много рядко му се случваше да излезе с приятели в дискотека или да отиде на ресторант.

— Момчетата от интерната бяха в общи линии безобидни — продължаваше Присцила. — Истински секси бяха местните. Те не прощаваха на никоя…

Брайън бе шокиран, но не се издаде.

— Да, удоволствие беше да се срещаме с тях. Знаеш ли, когато си лежиш така в топлото сено… ухаещо така приятно… гъделичкащо голата ти кожа, шумовете са съвсем приглушени, като че ли идват отдалече — особено, когато е тъмно. Каквото и да правиш, изглежда така истинско. Никога не би ти хрумнала мисъл, че е нещо лошо или нередно. Ставаш като природата около себе си — спокойна и лишена от задръжки. Едно от тези момчета — той бе по-възрастен, около двайсетгодишен — се влюби отчаяно и безнадеждно в мен. Баща му имаше три големи ферми и Михаел, така се казваше момчето, искаше непременно да се оженим и да ме направи своя стопанка. Мен! Представяш ли си?

Присцила се засмя високо при спомена за тази случка. Бузите й се превърнаха в кръгли, розови петна, а очите й заблестяха.

— А след това? — запита Брайън, макар че всъщност вече нямаше особено желание да я слуша.

— Наистина ли не се ядосваш, когато ти говоря за други мъже? — полюбопитства тя.

— О, не… и как успя да се откачиш от него… от този Михаел?

— Много трудно, трябва да си призная. Отначало, искам да кажа, когато се запознахме — той се държеше с мен изключително нежно. Мислеше си, че съм още девствена — но кой е девствен на седемнайсет? А когато узна, че не съм… е, че не съм вече девственица, така се развихри! Заключваше ме няколко пъти в един огромен хамбар, принадлежащ на баща му, уж за да ми покажел нещо — така поне твърдеше. Можеш да си представиш, какво ми показваше…

Брайън, слушайки разказа й, постепенно пребледняваше. Сега му се искаше изобщо да не бе я питал. С удоволствие би си запушил ушите, ако можеше.

Но Присцила нямаше намерение да спира по средата. Бе решила да си изкара историята докрай, но бледността му я впечатли.

— Любими — тя положи длан на ръката му, — не ти ли е добре?

Брайън поклати глава.

— Отегчавам ли те? — запита отново, но той отрече.

— Добре, тогава продължавам. Момичетата от интерната бяха превърнали малките си авантюри в нещо като спорт. Всъщност, няма повече за разказване. На Михаел, фермерския син, дори не му казах и сбогом, когато си тръгвах за Америка, разбра ли? За мен той нямаше никакво значение. Да спрем някъде. Стана почти два часа и съм гладна, скъпи. Караш твърде бързо — полицаите ще ти лепнат някоя глоба!

Наистина, по време на „обясненията“ й Брайън бе натиснал несъзнателно педала на газта и колата се носеше с рев по магистралата. Историите на Присцила от швейцарския интернат го бяха отвратили. „Господи, щом така си е развявала байрака на седемнайсет години, какво ли е било после?! С кого ли е спала през последните три? Затова ли родителите й са я изпратили в Ню Орлианс?“

— Брайън, Брайън — Присцила го ръгаше с лакът отстрани. — Къде блееш! За трети път те моля да спрем някъде, умирам от глад!

— Спирам на следващата отбивка — обеща той сухо.

От една страна се чувстваше някак си предаден, макар че от друга, не беше сигурен, дали се отнася почтено спрямо нея. Какво се бе променило след разказа й? Нищо, тя продължаваше да си е същата красива, палава лудетина, в която се бе влюбил преди две седмици. Дори и след пикантните й описания. „Нима аз нямам собствено минало? Макар че…“ Не го притесняваше толкова фактът, че бе имала любовници, колкото начинът, по който говореше за тях. Навярно така би му описала интересна театрална постановка, тържествена вечеря или раждането на някое жребче. Откровено, без особени чувства — или по-скоро със същите чувства. Сексът, изглежда, й доставяше същото удоволствие, както да си похапне швейцарски шоколад. Защо тогава да натоварва едно такова просто нещо с някакви си чувства — или по-точно, да го разваля с чувства? Думата „любов“ според нея можеше да се употреби за всичко, което просто й харесваше.

За да я провери още веднъж и докато все още не се бе показал ресторант наблизо, Брайън я запита отново:

— Всъщност, какво обичаш най-много?

— Смешен въпрос! — отговори тя. — Но ако наистина искаш да знаеш… най-много обичам голямото, светлосиньо небе над Тексас. Обичам начина, по който готвачът на чичо Андрю приготвя сутрешната ми закуска! — както повечето тексасци, сутрин Присцила закусваше с удоволствие овесена каша с яйца на очи и препечен салам. — Обичам също големите, пъстри пеперуди и теб Брайън.

„Е, сега си го получих. Пеперуди, овесена каша и аз — всичко в една кошница.“ Той се опитваше да потисне надигащите се съмнения, но опитите му излизаха неуспешни. „Наистина ли Присцила е жената, с която бих искал да споделя бъдещия си живот?!“

— О, Брайън — обади се отново тя, — обичам също тези старомодни, малки ресторанти, които са встрани от магистралата.

За щастие, в същия момент на няколкостотин метра пред тях се показа такова ресторантче. Брайън отби на покрития с чакъл паркинг и спря плътно до няколко големи камиона.

Заведението изглеждаше доста невзрачно. Всъщност си бе просто една барака и той се усъмни, че Присцила ще го хареса.

Седнаха на поизтъркана дървена маса и към тях се приближи силно гримирана сервитьорка.

— Две мартинита — поръча Брайън.

— Не сервираме алкохол, скъпи! — бе отговорът, който получи.

Присцила се изкиска, побутна коляното му под масата и се зае да хвърля кокетливи погледи към шофьорите на камионите около съседната маса. Той се опита да не забелязва поведението й и да остане спокоен.

— Бихте ли ми дали менюто, моля? — запита сервитьорката, която стоеше в очакване.

— Няма меню, скъпи, имаме само обичайното: хотдог, пържени картофи, хамбургери и яйца на очи.

— Добре. Присцила, какво да поръчам за теб?

— Хотдог, пържени картофи, хамбургер и яйца на очи — повтори като ехо тя.

— Всичко ли? — озадачи се Брайън.

— Да — отвърна му. — И една голяма кола.

— За мен само едно кафе — приключи той и сервитьорката изчезна.

Присцила излапа с апетит обяда, като остави само няколко картофчета в чинията си. Брайън я наблюдаваше мълчаливо през цялото време и се учудваше, че едно толкова грациозно момиче може да се справи с такива огромни количества храна.

Когато тя най-после се отпусна с доволна въздишка на стола си, вдигна поглед и едва сега забеляза, че не бе поръчал нищо за себе си. Грижливо попи устните си с книжна салфетка и запита:

— Какво става с теб? Не си ли гладен? Изглеждаш толкова блед и слаб, нали знаеш, че харесвам силни мъже?

Докато му подхвърляше фразата, уж случайно погледна след групата шофьори, които напускаха локала. Единият от тях се обърна на вратата, усмихна и се и докосна с пръст козирката на шапката си.

Този малък флирт почти вбеси Брайън. Рязко стана, отиде на касата, плати сметката и без да каже нито дума, излезе. Цялата зачервена и с искрящи от гняв очи, Присцила изтича след него.

— Какво те прихвана, нямаш ли малко възпитание — извика тя. — Защо не ме изчака?

— Защото не ми харесва, как се държиш понякога — отвърна й мрачно.

— Така ли? — запита Присцила надменно. — Не си спомням да съм се държала зле.

Брайън й отвори вратата и тя се качи в колата с обидена физиономия. Запали двигателя на БМВ-то и потеглиха. Мълчаха дълго. „Какво по дяволите става с нас? — питаше се Брайън. — Отиваме да се сгодим, а сега седим един до друг като двама непознати, които едва се понасят.“

В главата на Присцила изглежда се въртяха подобни мисли. После намръщените й вежди постепенно се отпуснаха, очите й заблестяха приятелски и тя стрелна към него една от усмивките си на малко момиченце. Много добре си спомняше как му бе въздействала точно тази усмивка при запознанството им, и как веднага се бе влюбил в нея. Използваше я винаги, когато искаше да го накара да приеме някоя от прищевките й. Бавно прокара ръка по бузата му, после нежно погали крака му. Брайън почувства, как в него се надига мощно желание. Ръката й пролази нагоре и се намести между бедрата му.

— Това харесва ли ти, любими?

Прииска му се да я грабне в прегръдките си, въпреки помраченото си настроение. Но не можеше да спре — напротив, трябваше да побърза, ако искаше да пристигне в Кедър Кий, преди да се е смрачило.