Риса Кърк
Гордостта на Сара (15)

Петнадесета глава

След срещата с Хенриета Хенеси Пола бе прекалено потънала в мисли, за да може да се наслаждава на Ню Йорк. Полетът й мина като в мъгла. Едва погледна обляния в светлина Манхатън. Когато стигна с такси до хотела, имаше смътни спомени за шум, много коли и бързащи по улиците хора. Плати на шофьора, огледа се и разбра какво я смущава — високите сиви здания около нея закриваха почти цялото небе.

Стаята й бе старомодна, облицована с ламперия, с шумни водосточни тръби. Тръбите й напомниха за дома. Седна веднага до телефона с намерение да се обади на Хеди и да й каже колко съжалява.

Но баба й не отговори и Пола веднага се сети къде са всички, включително Джон-Хенри — на хиподрума, за да ухажват онзи ужасен, грозен състезателен кон.

От тази мисъл отново се ядоса. Седя до прозореца дълго след като се стъмни, барабани с пръсти по масичката и слуша шума от улицата, който се чуваше дори на деветия етаж. Отвори, погледна надолу и й мина през ума, че е в една от, може би последните хотелски стаи в Ню Йорк, чиито прозорци могат да се отварят. На масата имаше фруктиера с плодове и бутилка шампанско — подарък от „ФИН“. Компанията бе осигурила всичко, за да прекара добре. „Ако Джон-Хенри наистина ме обичаше, щеше да дойде с мен“, помисли тя тъжно.

„А ако аз наистина го обичах, нямаше да тръгна!“

Гневно отхвърли тези мисли и се обади да си поръча вечеря, макар да не й се ядеше, изгледа някакво глупаво филмче по телевизията, за да не мисли за нищо друго и си легна. Въпреки мрачното настроение утре трябваше да е във форма. Но не можа да заспи. Сега, когато бе вече тук, когато бе изминала целия път и практически се бе обвързала с тази голяма верига от магазини, бе още по-неуверена.

Ох, ако поне имаше с кого да поприказва! Стана й мъчно за самата нея. Всички, които познаваше, и на чието мнение държеше, тази вечер сякаш я бяха забравили. Сигурно още бяха на хиподрума и вчесваха коня или каквото там се прави преди състезание. Наистина ли мислеха, че това жалко създание утре ще победи?

А тя защо всъщност мислеше за това?

 

 

Най-после съмна. Пола взе такси и каза адреса. Чувстваше се нервна и напрегната. Пое дълбоко въздух и влезе. Над нея се издигаше огромното здание на „Фридъм Интърнешънъл“. Отново се запита какво прави тук сама. Веднага си отговори: Тя беше собственичката на „Сладко изкушение“ и идваше тук, за да приключи с един важен въпрос.

Малко по-късно, в огромната заседателна зала с блестяща маса от розово дърво, голяма като футболно игрище, вече си мислеше дали няма да приключат набързо с нея. Освен десетината мъже, имаше и две жени, които й кимнаха при представянето и повече не й обърнаха никакво внимание — оттеглиха се в другия край на стаята и се заеха с компютрите. И двете носеха почти еднакви сиви костюми без никакви украшения и тя не знаеше кое изглежда по-зловещо: еднаквите им асиметрични прически или ярко начервените устни, които сякаш бяха единствените цветни петна по бледите им лица. Защо бяха толкова враждебни?

Пола все повече се убеждаваше, че е направила ужасна грешка. Опитваше се да не поглежда строгия костюм, който бе купила специално за случая. Когато сутринта се обличаше, смяташе, че така ще изглежда по-делова и сериозна, но вече не беше толкова сигурна. Всички тези могъщи хора продължаваха скришом да я наблюдават и сигурно въпреки костюма мислеха, че има ужасно провинциален вид. „Няма ли най-после да започнем?“, запита се тя и се усмихна измъчено, като се опитваше да не ги поглежда в очите.

За нейно облекчение заседанието скоро започна. Не видя никой да влиза, но през залата премина вълна на напрежение, неочаквано всички се озоваха около масата, а на председателското място се появи белокос човек, който й се усмихна студено. Казваше се Лаймън Фридъм и беше президент и собственик на „Фридъм Интърнешънъл“.

— Приятно ми е да се запозная с младата дама, която толкова е смаяла съпругата ми — каза той и с жест я покани да седне.

— Съпругата ви ли? — смая се Пола. Не разбираше за какво говори той.

Господин Фридъм също се изненада.

— Гари не ви ли разказа? Затова се свързахме с вас. Бетина, жена ми, миналия месец ходи на гости на леля си в Оклахома и случайно минала покрай един от вашите магазини. Толкова харесала продукцията и обслужването, че когато се върна, настоя да се свържем с вас. Това и направихме, и ето ви тук. Готова ли сте да обсъдим въпроса?

Никога не си бе представяла, че всичко ще стане толкова бързо. Преди да се опомни, започнаха да я затрупват с факти, данни, диаграми, резултати от проучвания и изисквания. Тя се бе постарала да се подготви, за да разбира за какво приказват. Но сега със закъснение осъзна, че е трябвало да доведе със себе си някого — счетоводителя си или някой добър адвокат. Тези хора говореха толкова бързо, че й се зави свят.

Но все пак едно нещо й стана пределно ясно: ако искаше да патентова скъпоценните си рецепти, магазините й по никакъв начин не можеха да останат същите.

— Патентът означава точни граници — каза някой строго.

— Трябва да контролираме стандартите — добави друг.

От края на масата се чу:

— Изделието трябва да има определен размер и определена дебелина.

— Е, моите сладки са горе-долу толкова дебели и толкова дълги — показа тя с два пръста.

— Не е достатъчно добре! — сряза я една от начервените жени. — Необходима е по-голяма точност. Маркетинговите проучвания показват, че идеалната сладка е дебела два сантиметра и дълга пет. Нито повече, нито по-малко!

— Но моите са по-големи… — започна Пола.

Не я оставиха да довърши.

— И ще трябва да стандартизираме всички фурни — заяви някой. — Сладките трябва да се пекат при толкова и толкова градуса…

— … И да се поднасят в салфетка със стандартен размер…

— … Която да е изработена от хартия номер десет…

— Спрете!!! — извика Пола. Какво правеше тук? Мястото й не беше в този небостъргач. Работата й не беше да слуша тези хора. Та те говореха за нейните магазини. Нейните магазини! Ако отстъпеше, щеше да загуби всичко, за което е работила, всичко, което е смятала да направи, всичко, за което о мечтала. Те щяха да направят от нейните сладки нещо изкуствено и безлично, нещо… стандартизирано. Те вече нямаше да са същите.

О, Джон-Хенри бе прав! За всичко бе прав! Тя наистина беше позволила амбицията да я погълне, но не го бе разбрала до днес, до момента, в който някой започна да говори за хартия номер десет. Какво общо имаше хартията, когато говореха за сладки?

Огледа масата. Тя не ги разбираше, но и те не я разбираха. Беше ли ставал някой от тях в шест часа, за да приготви една фурна овесени сладки със стафиди? Беше ли треперил някой над един стар миксер, защото само той може да смеси съставките както трябва? Кой от тези костюмирани господа бе виждал усмивката на блаженство, което се разливаше по лицето на клиент, на който е дала една безплатна сладка?

И всичко това щеше да се загуби, ако продадеше името си и рецептите на „ФИН“. Защо не послуша Джон-Хенри? Тя беше майстор, а не бизнесмен. Как е могла да е толкова глупава, че да остави всичко, което има значение за нея, и да дойде да говори с хора, които се интересуват само от стандарти! И защо трябва да обещае, че ще прави всичките си сладки точно два сантиметра дебели и пет дълги? Какво удоволствие имаше в това?

Удоволствие! Точно това й липсваше през последните няколко месеца. В началото бе възбудена от успеха. По-късно сляпо го преследваше. Къде остана удоволствието? Усети, че всички я гледат.

— Съжалявам — каза тя. — Не мога да го направя. Моите сладки не са точни. Те не са измислени за стандартизиране. Те са измислени да доставят удоволствие на хората.

Всички бяха възмутени.

— Но така не може да се патентова! Изделията трябва да бъдат еднакви. Там е работата!

— Тогава трябва да си намерите някой друг — изведнъж видя колко е часът. Ако тръгнеше веднага, дали щеше да стигне навреме? — Съжалявам — повтори и погледна умолително към беловласия господин Фридъм. — Надявам се, че ме разбирате. Не мога да направя това, дори за парите, които ми предлагате.

Известно време той я гледа мълчаливо. Тя всъщност току-що бе отхвърлила предложение, което не се прави всеки ден. Служителите бяха затаили дъх, очевидно в очакване на гневна тирада.

Пола не забелязваше нарастващото напрежение. Тя гледаше президента в очите и се молеше той да разбере. Най-после, за явно облекчение на всички, господин Фридъм се усмихна и се изправи. Протегна й ръка:

— Разбирам — каза тихо. — И ви се възхищавам. Не всеки би могъл да се откаже от тези пари, защото има собствени стандарти — огледа масата. — Бих искал… — поклати глава, отново се усмихна и отиде с Пола до вратата. — Няма значение. Пожелавам ви успех, мила, и…

— И какво? — попита тя, доволна, че всичко в края на краищата се уреди толкова лесно. Нямаше търпение да си тръгне. Трябваше да бъде на друго място, а времето летеше. След всичко това не можеше да закъснява.

— Изпращайте ми от време на време по един колет със сладки — намигна й той. — Иначе жена ми ще поиска развод, задето не съм успял да се договоря с вас.

— Не мога да допусна такова нещо! — засмя се Пола и изведнъж лицето й пламна от въодушевление. — Но вие ми дадохте идея! Вместо да патентовам, може би ще започна доставки по пощата.

Господин Фридъм все още държеше ръката й. Стисна я силно.

— Бих искал да имам десет момичета като вас в моята компания. Довиждане, мила моя, и ви пожелавам успех. Надявам се, че не изпитвате никакви съжаления.

— Е, почти — очите й светнаха.

 

 

Хвана първия самолет и през целия полет се молеше да летят по-бързо. Дали щеше да стигне навреме? Пътуването бе сякаш безкрайно, но най-после седна в колата и се понесе към Ремингтън Парк. Нямаше време да говори с пазача да я пусне през задния вход, затова влетя през централния, откъдето влизаха всички.

Грабна от една сергия програмата и бързо прегледа надбягванията. Гордостта на Сара бе включен в шестото. Въздъхна с облекчение. Научи от разпоредителя, че то започва след две минути. Значи нямаше време да намери Хеди, Отис и Джон-Хенри, дори ако знаеше къде да ги търси. Сигурно бяха при другите собственици на коне. Може би те имаха някакво специално място, а може би стояха край пистата като всички други. Никога не бе обръщала внимание какво става тук. Започна да си пробива път, за да намери място, откъдето да може да вижда.

Все още се бореше с тълпата, когато конете излязоха на пистата. Гордостта на Сара не можеше да не бъде забелязан. Сред групата от дорести и алести жребци и кобили единствен той се открояваше с убития си сив цвят и с клепналите си уши. Но и той като другите пристъпваше гордо и се вдигаше нетърпеливо на задни крака. Очите й се напълниха със сълзи. Тя бе отдала всичките си сили на своите магазини. Баба й бе вложила всичките си надежди в този дръглив стар кон. Бе обвинила Хеди, че е глупава и наивна. Голяма грешка! Те и двете имаха мечти. Нейните се бяха сбъднали, сега бе ред на Хеди. Несъзнателно стисна палци. Гордостта на Сара трябваше да победи! Сърцето й заби бясно.

— Флагът е вдигнат! — изкрещя високоговорителят и Пола започна да подскача в напразни опити да види какво става. Дали вдигнатият флаг значеше, че са готови? Изведнъж се разнесе удар на гонг и откъм високоговорителя долетя триумфален вик:

— Старт!

Сърцето на Пола така туптеше, че тя не чуваше нищо. От вълнение не можеше да различи Гордостта на Сара между бясно носещите се гриви, опашки и копита на двата огромни видеоекрана.

— Къде е сивият? — извика тя и се обърна към мъжа до себе си. Думите замръзнаха в гърлото й. Това беше Джон-Хенри.

Нямаше време да си кажат нищо, но тя го видя в очите му. Той кимна, без да отмества поглед от нея:

— Влачи се отзад.

Какво значеше това? Да не загуби състезанието? Не може да бъде, помисли тя и се вкопчи в ръката на Джон-Хенри. Имаше толкова неща да му каже, но не сега. Не сега! Знаеше, че той ще разбере. Обърна се отново към пистата и закрещя с всички сили, сякаш конят можеше да я чуе.

— Сега къде е?

Джон-Хенри погледна към големия екран и каза нещо, но отговорът му потъна във виковете от трибуните. Всички бяха скочили на крака. Хиляди гласове викаха имената на своите коне. Тълпата се втурна към оградата и я изблъска настрани, но тя си проби с лакти път към него и успя да се хване за рамото му.

— Какво става? Кой е отпред?

Той посочи към екрана.

— Един кон на име Морска тръстика.

— Не! Не може да бъде! — простена Пола. — Къде е Гордостта на Сара?

Шумът около тях беше оглушителен.

— Виж…

— Къде е?

Сега и високоговорителят крещеше. Пола изведнъж чу приближаващия се грохот на копитата. Изблъска някакъв нещастен зрител и се притисна до оградата.

— Боже господи! — финишът бе само на няколко метра пред нея.

— Морска тръстика и Преследвач, на една дължина от тях Пъстър килим и след това… след това… — гърмеше високоговорителят.

— Кой? — изпищя Пола.

— След това… Гордостта на Сара в челната група! Морска тръстика и Гордостта на Сара, Морска тръстика и Гордостта на Сара, Морска тръстика и Гордостта на Сара… И на финала…

Тълпата полудя. Пола не можеше да чуе говорителя. Пред очите й прелетяха конете, вихрушка от препускащи крака, развети гриви и жокеи с размахани камшици. Стори й се, че мярна едно сиво петно и с ужас се обърна към Джон-Хенри.

— Какво стана? — бе загубила гласа си от викане, а падналата върху очите й коса й пречеше да вижда.

— Не знам! — отговори той развълнувано и посочи към таблото, където светеше сигналът за фотофиниш.

— Не! — извика Пола. — Не!

— Трябва да чакаме — каза Джон-Хенри. — Фотофинишът ще покаже дали пръв е Морска тръстика или тази грозна, стара, клепоуха кранта, която не става за нищо.

— Не трябваше да го казвам — прошепна тя смутено.

Той я погледна.

— И двамата казахме някои неща, които не мислехме. Какво излезе от пътуването до Ню Йорк?

— Нищо не излезе. Казах им, че не мога да патентовам.

— Защо?

Тя прехапа устни. Въпреки притискащата ги от всички страни тълпа, въпреки нетърпеливите участници в залаганията, които държаха измачканите си фишове и чакаха официалните резултати, те двамата сякаш бяха сами.

— Защото ти беше прав — каза тя и погледна това красиво лице, което толкова обичаше. — Наистина бях позволила на амбицията да ме обсеби — погледна настрани. — Толкова ме е срам…

— Защо се върна?

Очите й плувнаха в сълзи.

— Защото разбрах, че всичко… всички, които обичам, са тук… точно тук, на хиподрума, който винаги толкова съм мразила. Трябваше да видя как се състезава това конче. Трябваше да се извиня на Хеди. И трябваше да ти кажа…

Но точно в този момент по трибуните се разнесе рев. Пола се обърна.

— Какво става?

Той погледна към таблото и по лицето му се разля широка усмивка.

— Първи ли е?

— Втори.

— Втори!

— Не е ли достатъчно добре?

Но тя каза:

— За мен е добре! Аз знам колко трудно е да се състезаваш.

Джон-Хенри се засмя и я вдигна във въздуха.

— Тази Пола обичам! — прегърна я силно. — Хайде, ела да намерим Хеди и Отис. Те са в карантинния обор.

Тя нямаше представа какво е това карантинен обор, но гореше от нетърпение да види Хеди. И Отис, и Гордостта на Сара. Дължеше много извинения.

— Къде е това? — попита тя и тръгна след него. Стигнаха до мястото, където организаторите на състезанието държаха конете, класирани на първите три места от всяко надбягване, докато им се направи допинг контрол. Пазачът кимна на Джон-Хенри и ги пусна да влязат. Неочаквано към тях се затича Хеди:

— Пола! Ти все пак дойде!

Пола я прегърна силно. Плачеше и се смееше едновременно.

— Не можех да не дойда, бабо. Беше чудесно състезание! Толкова се гордея с теб… и с Отис — добави тя, като видя, че дребничкият старец стои отстрани.

Отис се изчерви и промърмори:

— Винаги съм казвал, че няма клепоух кон, който да не може да бяга.

— И си бил прав. Той е чудесен! Толкова беше вълнуващо!

— Видя ли цялото надбягване? — светнаха очите на Хеди.

— От началото до края.

— Но нали беше в Ню Йорк?

Пола се усмихна, все още обляна в сълзи. Погледна зад гърба на Хеди, където стоеше Джон-Хенри.

— Върнах се у дома, бабо — но всъщност говореше на него. — Където ми е мястото.

— Радвам се, миличка — прегърна я отново Хеди. После я погледна в очите и намигна: — Но аз си знаех, че ще се върнеш.

— О, бабо, ще ми простиш ли някога?

— Вече съм ти простила. Пък и няма нищо за прощаване. Ти трябваше да си намериш мястото.

— Е, сега го намерих — каза Пола, без да сваля очи от Джон-Хенри.

Хеди проследи погледа й, усмихна се и леко я побутна.

— Сега върви. С Отис и Фернандо трябва да заведем коня в обора. Вие ще дойдете по-късно. Ще направим угощение. Гордостта на Сара ще получи всичко, което иска — за добре свършената работа.

Пола се поколеба:

— Нямаш ли нещо против, че беше втори?

— Не бих имала нищо против, ако цял живот е втори — засмя се Хеди. — Защото бяга, колкото душа има. Какво повече може да иска човек? Важно е старанието, не състезанието. Не съм ли те учила?

Пола погледна това обично лице и от очите й отново избликнаха сълзи.

— Да, бабо, учила си ме — прошепна тя и я целуна. — Само че гордостта на Сара се е научил по-бързо от мен.

— Важното е, че в края на краищата си го разбрала — потупа я тя просълзена. — Сега вървете. И да не забравите за празненството.

— Не бихме го пропуснали за нищо на света! — отговори Пола и се приближи до коня. Нямаше право да го докосне, преди да го избършат, но като го погледна, в гърлото й заседна буца. Той все още дишаше тежко, с разширени ноздри, облян в пот. Как е могла някога да си мисли, че е грозен? В момента й се струваше най-красивият кон на света.

— Ще изпека специална фурна за теб — прошепна тя. — От любимия ти вид, с моркови. Какво ще кажеш?

Конят кимна, сякаш я разбра. Пола се засмя и се обърна към Джон-Хенри.

— Аз… — започна тя, но той поклати глава и се усмихна.

— Ще имаме достатъчно време. Целият живот е пред нас. Но сега искам да знам само едно нещо.

— Какво?

— Че не съжаляваш.

— Съжалявам само за едно — отговори тя и се усмихна, като видя тревогата в очите му. — Че ми трябваше толкова много време, за да разбера кое е истински важно за мен.

Джон-Хенри пое въздух. Сега можеше да повярва в това, за което смееше само да се надява. Въпреки нежеланието си бе оставил Пола да си отиде, а тя се върна. Виждаше чувствата, преливащи в тези красиви изразителни очи. Писано било, помисли той и разтвори ръце.

Пола не се колеба нито миг. Хвърли се в прегръдката му. Той се засмя щастливо.

За всички празникът едва започваше.