Риса Кърк
Гордостта на Сара (11)

Единадесета глава

Пола и Джон-Хенри не бяха предвидили колко променливо може да бъде времето в Оклахома. Когато излязоха от безистена и тръгнаха към колата, денят бе слънчев и подухваше лек ветрец, но много преди да стигнат до целта си, небето се покри с черни облаци и започна да вали.

— Не мисля, че денят е подходящ за екскурзии — обади се тя, загледана в чистачките.

Той се наведе и се взря в небето. Бе захладняло. Включи отоплението.

— Не разбирам защо говориш така. На мен ми се струва, че всеки момент ще се разчисти.

— Така ли мислиш?

Той я погледна.

— Искаш да се връщаме ли?

— Не изпитвам никакви съжаления. А ти?

В изражението му се появи нещо странно.

— И аз.

Защо трябваше да се чуди какво значи изражението му? Колкото и да е странно, щом се съгласи да тръгне с него, забрави за всичките си задължения. Дори не изпитваше вина, че е изоставила работата си. Всъщност единственото, което чувстваше, бе… облекчение. Цял следобед! Какво блаженство! Толкова отдавна не бе почивала, че не можеше да повярва на свободата си. Обичаше магазините, но като гледаше замъглените от бурята очертания на петролните кули — неотменна част от градския пейзаж — не можеше да мисли за нищо друго, освен колко е хубаво, че е заминала, дори в дъжда.

Въздъхна от удоволствие и се облегна на меката кожена седалка. Чак сега усети колко й е омръзнала приятната миризма на сладките. През последните месеци откри, че готвенето у дома е съвсем различно от промишленото печене. Понякога й се струваше, че ще се задуши, ако само види още една сладка, камо ли да я опита. Плачеше й се от тия огромни тави. Нощем, вместо да брои овце, сънуваше шоколадови сладки.

Намести се още по-удобно и изведнъж се почувства като дете във ваканция. Тогава погледна към Джон-Хенри и се замисли. Не можеше да се преструва, че не ги е имало тези няколко седмици. Ако сега не кажеше нещо, споменът за тях щеше да надвисне над главите им по-заплашително и от тъмните облаци, които се носеха по небето.

— Джон-Хенри — обади се тя тихо, — съжалявам, че се скарахме.

Той я погледна.

— Аз също.

— И съжалявам, че не ти се обадих.

— Знам, че беше много заета.

— Това не е извинение. Толкова много внимание обръщах на магазините, че не можех… Не мислех за нищо друго. Знам, че се държах много лошо с теб и съжалявам.

Той мълчаливо хвана ръката й.

— Всичко е наред. Ти си много емоционална, Пола. Ти се вживяваш.

Тя помръкна. Заемеше ли се с нещо, то я обсебваше. Това бе много силна дума, но може би в случая беше точна. Тя бе обсебена от магазините си. Хеди винаги казваше, че тази нейна емоционалност е и сила, и слабост. Пола знаеше, че баба й е права. За съжаление не знаеше дали може да се промени. Не знаеше дори дали иска да опита. Ако не беше безрезервната й всеотдайност, магазините нямаше да пожънат такъв успех. Но в подобни моменти…

— Наистина се вживявам — каза тя. — Но това не е извинение да се държа грубо с един приятел.

Стори й се, че пръстите му се свиха върху нейните.

— Това ли сме ние? Просто приятели?

Тя погледна към сплетените им ръце. Колко пъти се бе държала така за ръка с Ренди, но никога не бе усещала силата и спокойствието, което я обземаше сега с Джон-Хенри. Това не беше дори сексуално привличане, макар че кой знае — спомняше си как само едно негово докосване я разтреперваше. В момента обаче се чувстваше спокойна, сякаш той би я закрилял и би й давал от своята сила.

— Не, аз мисля, че сме повече от приятели, а ти? — отговори тя бавно, въпреки че не знаеше дали трябва да го казва.

Когато отново я погледна, очите му бяха наситено сини.

— Аз знам какво бих искал да бъдем.

Пола не можеше да издържи този поглед. Приличаше повече на милувка и тя започна да се разтреперва. „Кой е емоционален сега?“, помисли тя. Но не можеше да го попита какво иска да каже. Не още. Не беше сигурна дали е готова да чуе отговора, който вече бе прочела в очите му. И почувствала в сърцето си… Обърна се бързо към прозореца и смени темата:

— Къде отиваме?

— Ще видиш. — Той изглежда разбра, че тя не е готова да продължи този разговор.

— Много си загадъчен.

— Винаги съм бил много загадъчен.

Тя разбираше, че Джон-Хенри се опитва да разведри внезапно възникналото между тях напрежение и му беше благодарна. Всъщност никога не би го определила като „загадъчен“. Вече се виждаха само габаритите на колата пред тях.

— Мислиш ли, че ще намериш пътя в тази тъмница?

— Искаш ли да се връщаме?

— В никакъв случай! — поклати енергично глава.

— Тогава остави това на мен.

След няколко минути отбиха от шосето. Все още валеше като из ведро и тя нямаше представа нито къде отиват, нито къде са.

— Почти стигнахме — съобщи Джон-Хенри. — Надявам се, че си гладна.

— Гладна съм. Още ли имаш намерение да се разходим и да хапнем сред природата?

— Не, това беше само една малка хитрост, за да те измъкна от магазина. Имам наум нещо много по-добро.

Движеха се между високи мокри дървета, сякаш бяха насред гора.

— Знаеш ли — обърна се Пола към него, — цял живот съм живяла в този щат и никога не съм предполагала, че има толкова красиви места.

— Наистина е красиво — съгласи се той. — Моите родители идваха тук, когато искаха да излязат от града за няколко дни, а нямаха време да ходят по-далеч. В края на тази алея има една прекрасна стара къща.

— Къща ли?

— По-скоро мотел… С ресторант — добави бързо.

Преди да има време да отговори, минаха между две високи тухлени колони и порта от ковано желязо. В края на завоя се виждаше мотелът. Пола го погледна и затаи дъх. Не разбираше от архитектура, но зданието бе много красиво — боядисано в бяло дърво, със зелени ръбове, на два етажа, с широка тераса, островръх покрив и високи фронтони. Фасадата на къщата сякаш бе построена около голям прозорец във формата на полукръг над двойна врата от цветно стъкло. Заради мрачния ден стъклените фенери светеха и придаваха на цялото място приказен вид.

— Господи! — прошепна Пола с широко отворени очи. Сега разбра защо майката на Джон-Хенри е обичала да идва тук. Мотелът приличаше на стара къща от друга епоха, от друг век.

Джон-Хенри спря колата пред портала.

— Слез тук, за да не се измокриш. Аз ще паркирам и ще дойда вътре.

Пола изведнъж се сети как е облечена — с широки панталони и блуза — първото, което й попадна сутринта по тъмно. Не можеше да влезе в този вид.

— Не, струва ми се, че не съм подходящо облечена.

— Обстановката е съвсем непретенциозна, ще видиш.

— Все пак… — погледна нервно към елегантните стъклени врати.

— Аз съм с джинси — посочи той.

Е, да, това беше вярно. Ако Джон-Хенри, който обикновено изглеждаше толкова официален в костюм, можеше да влезе в този вид, сигурно и тя можеше да е с панталони. Въпреки това се чувстваше не на място. Единствената причина да влезе без него бе, че щеше да е още по-глупаво да стои под дъжда.

Вътре бе дори по-красиво. Докато се въртеше колебливо из фоайето, тя разгледа ресторанта и вестибюла на хотела. В ъгъла беше рецепцията. Дървеното гише сияеше с онзи блясък, който придобива дървото след години грижливо поддържане. Паркетът бе покрит с пъстри килими, а тук-там под високите старинни месингови лампи бяха разположени дивани и фотьойли. До украсените с миниатюрни викториански гравюри стени бяха подредени цветя в красиви саксии — фикуси и декоративни дървета. Картините в позлатени рамки изобразяваха ловни сцени и натюрморти.

Когато Джон-Хенри дойде, Пола още се опитваше да възприеме целия този разкош.

— Насам — каза той и я хвана под ръка. — Поръчах маса в солариума.

Солариумът се оказа още по-елегантен, отколкото ресторанта, през който минаха. Пола погледна нагоре. Стъкленият таван се извиваше във висок купол. Над него продължаваше да се лее дъждът. Въздухът бе топъл и влажен от цветята. Приличаше на градина.

— Тук е като в приказките! — прошепна тя, когато келнерът ги настани на масата, подаде им менюто и изчезна.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна се Джон-Хенри.

— Да ми харесва ли?! Имам чувството, че съм се събудила в друго измерение. Никога не съм вярвала, че такова нещо може да съществува, и то толкова близо до дома ми.

— И майка ми се чувстваше така, когато го откри за пръв път. Караше Клод да идват колкото могат по-често.

— Разбирам я — Пола се огледа. Масите бяха със старинни бели покривки. Върху тях бяха подредени сребърни прибори и нежни розови порцеланови съдове. През стъклото се виждаше езеро, проблясващо между дърветата. Ако по това време на годината бе толкова красиво, какво ли би било през пролетта? — Ами ти? — обърна се тя към Джон-Хенри, без да се замисля. — Често ли идваш тук?

През лицето му премина сянка и тя веднага съжали за въпроса. Но той отговори спокойно:

— По-рано идвах тук с родителите си. Но не ми се е случвало от… От няколко години.

„Откакто жена му е умряла“, помисли Пола и смутено сведе поглед. Отпи бързо от чашата с вода.

— Не е това, което мислиш. Причината да спра да идвам тук беше, че Камила не обичаше това място — усмихна се подигравателно. — Казваше, че според нея е прекалено опитомено. Да си призная, по това време и на мен ми се струваше така.

— А сега?

Той хвана ръката й и каза тихо:

— Сега отново го намирам спокойно и красиво.

— Защо? — прошепна тя едва чуто.

— Защото знаех, че ти ще го харесаш.

Когато келнерът се появи, те продължаваха да се гледат в очите.

— Решихте ли вече — попита той весело, — или ви трябва още време?

Пола дори не бе погледнала менюто, но все едно не бе в състояние да избира.

— Не съм решила. Поръчай ти.

— „Тайтинджър“ — каза Джон-Хенри, без да сваля поглед от нея.

— Шампанско? — попита сервитьорът и ги погледна с усмивка. Изглежда разбра, че се е намесил в нещо много лично. — Веднага, господине — каза той и се отдалечи.

— Шампанско? — повтори тя. — На обяд!

— Дължа ти едно празненство, не помниш ли?

— А, за това ли говориш? — спомни си за глупавото обещание да се почерпят. — Ти не ми дължиш нищо.

— Дължа ти — той отново хвана ръката й. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Пола погледна настрани, обзета от същото вълнение, което бе изпитала в колата. Преди да срещне Джон-Хенри, всичко бе толкова просто. Сега й се налагаше непрекъснато да си напомня какво трябва да прави. Когато беше с него, се изкушаваше да забрави всичките си амбиции и планове и да се отдаде на удоволствието да бъде с него. Само когато го нямаше, можеше да постави нещата на мястото им. Силното му присъствие я караше да не знае какво иска.

Не можеше да се отдаде на това чувство. Не можеше да забрави задълженията си. Имаше само една причина да работи толкова — Хеди. Тя й бе дала много! Беше време да върне дълга си.

„Но Джон-Хенри може да се грижи и за теб, и за Хеди“, внезапно помисли Пола. После се засрами. Тя не искаше Джон-Хенри да се грижи за нея, нито за баба й. Усети, че лицето й пламти. Не можеше да му признае какво мисли и каза първото, което й дойде наум:

— Извинявай. Мислех си колко ли ще хареса на баба ми тук.

Джон-Хенри се огледа.

— Да, сигурно ще й хареса.

— Откъде знаеш? — изненада се тя.

— Всъщност не знам. Така предположих, като си спомних какво си ми разказвала за нея — Пола още изглеждаше озадачена. Джон-Хенри се наведе към нея. — Искам нещо да ти кажа… — започна той.

Но точно тогава се появи келнерът с шампанското. Поднесе го с подобаваща тържественост. Когато отново останаха сами, Пола съвсем бе забравила за какво говореха. Джон-Хенри вдигна чашата си.

— За твоя успех!

— За човека, който го направи възможен! — отговори тя трогната.

Шампанското бе прекрасно допълнение към бульона и към котлетите. Но когато обядът се приближи към края си, Пола започна да се чувства нервна, без сама да знае защо. Погледна часовника.

— Господи! — възкликна тя. — Виж колко е часът?

— Какво? — Джон-Хенри вдигна очи от менюто за десертите, което току-що му бяха предложили.

— Нямах представа, че е станало толкова късно. Трябва да се връщаме!

Той остави менюто.

— Защо?

Но тя вече се оглеждаше за келнера.

— Как защо? Трябва да започвам да пека следобедната фурна. Не ме ли чу?

— Чух те — отговори той спокойно. — Само не виждам за какво е цялата тази паника.

Тя го погледна, без да го вижда. Представяше си как всичките й клиенти са се скупчили пред магазина и чакат. От деня на откриването на първия магазин голямата й гордост бе, че непрекъснато имаше пресни топли сладки.

— Казах ти, че трябва да се връщам — повтори тя. — Съжалявам. Трябваше да помисля по-рано, но ти ме изненада и не можах да съобразя.

Той все още бе спокоен.

— Не разбирам защо толкова бързаш. Не може ли някой друг да го свърши?

— Някой друг ли? Но това е мое задължение!

Търпението му започваше да се изчерпва. Той се наведе напред и каза:

— Не ти ли се струва, че трябва да дадеш на твоите хора малко повече самостоятелност? Не можеш да си непрекъснато там, за да ги надзираваш. Не можеш да вършиш всичко сама. Нали затова имаш работници?

Напълно забравила, че наскоро бе решила да намери хора, които предварително да смесват всичко, така че да й остава по-малко работа, Пола го погледна вбесена.

— Имам работници, за да помагат на щанда и да пълнят тавите. Но сладките пека аз! Винаги е било така!

Имаше вид, сякаш всеки момент ще скочи и ще избяга. Той хвана ръката й.

— Чуй ме — каза тихо. — Съсипваш се с тези магазини. Не мислиш ли, че е време да прехвърлиш част от задълженията си?

Тя бе мислила за това — особено през тези нощни часове, когато най-после успяваше да затвори магазина и да се довлече до къщи и едва имаше сили да вземе един душ.

— Така е. Но не днес.

— Защо?

— Ами защото… — спря и се опита да измисли причина, каквато и да е причина, освен единствената — че се страхува да остане насаме с него. Не се боеше, че сладките ще свършат. Всеки ден проверяваше резервните количества, които пазеше в склада. В края на краищата, никога не знаеше какво ще се случи. Можеше Хеди да се разболее или, не дай Боже, нещо по-лошо. Трябваше да е готова.

Това, за което не бе готова, бяха противоречивите й чувства към Джон-Хенри. Въпреки че успя да го скрие, през време на целия обяд се бореше да не се поддаде на неустоимия му чар. Ами ако той предложеше да останат в мотела… „Не мога“, каза си тя отново. След това нямаше да има връщане назад. Ако позволеше на чувствата си към Джон-Хенри да преодолеят здравия разум, след това нямаше да може да се преструва, че са само приятели. А нали точно такива искаше да бъдат?

Знаеше само, че един негов поглед бе достатъчен да разруши благоразумието й, а от едно негово докосване щеше да забрави всичките си задължения към магазините, към себе си, към Хеди. Джон-Хенри някак успяваше да направи така, че всичко това да изглежда маловажно. Не, тя не можеше да си го позволи. Трябваше да помни коя е и накъде е тръгнала. И, което е още по-важно, не биваше да забравя кой е той. Сто пъти си бе повтаряла, че не са от една черга.

— Пола — каза той точно в този момент, — сигурен съм, че можеш да оставиш твоите хора да се оправят поне един път сами… Поне днес.

И защото усещаше ръката му върху своята, защото прекалено силно чувстваше колко е близо и колко го желае, тя каза, без да мисли:

— Не, Джон-Хенри, не мога. Не съм готова. Много е рано.

За момент той не каза нищо. После пусна ръката й и попита:

— За едно и също ли говорим?

Усещаше погледа му, но не смееше да вдигне очи към него. Прошепна, втренчена в чинията си:

— Не знам за какво говориш ти.

Той отново се поколеба.

— Аз говорех за магазина, но имам чувството, че когато ти каза, че не си готова, имаше предвид нещо друго — той замълча и попита много тихо: — Искаш да кажеш, че не си готова за мен ли?

— Не знам — каза тя отчаяно. — Не знам какво чувствам. Толкова съм объркана винаги, когато съм с теб, че не знам какво да мисля — вдигна към него кехлибарените си очи. — Съжалявам. Но мисля… Мисля, че трябва да тръгваме — и преди да дочака отговора му, хвърли салфетката на масата и бързо излезе от ресторанта.

Стъписан, Джон-Хенри стана и извади портфейла си. Остави на масата няколко банкноти, без да ги погледне и последва Пола. Настигна я на изхода — неподвижна, свита, вторачена безмълвно в дъжда навън. Беше ядосан, но като я видя толкова нещастна, гневът му се смени с нежност. Прегърна я внимателно през раменете и обърна лицето й към себе си.

— Хайде да поговорим.

Тя не го погледна.

— Не искам да говорим за това.

— Аз искам — настоя той. Заведе я вътре, за да не препречват входа и я накара да погледне към него. — Не само ти се чувстваш объркана. И аз не знам какво чувствам. Знам само, че ако има някаква възможност, не искам да я пропускаме.

Тя се отскубна от ръцете му.

— Казах ти, че не искам никаква връзка. Особено с теб.

Той замръзна.

— Какво значи „особено с мен“?

— Няма значение — прошепна Пола смутено. — Не биваше да го казвам.

— Да, но го каза — нямаше намерение да остави това така. — Трябва да ми обясниш.

— Не искам да започваме този разговор.

— Вече го започнахме. И така, какво имаше предвид?

Тя бе на границата на търпението.

— Щом толкова искаш, добре! Проблемът е, и винаги ще бъде, че не сме от една среда. Изобщо не си приличаме!

— Е, и какво? Това няма нищо общо с…

— Има много общо! Ти си живял в онази голяма красива къща. Ти караш тази хубава скъпа кола — видя, че иска да я прекъсне и стисна юмруци. — Ти притежаваш тази проклета банка! А единственото, което аз притежавам, е една полусрутена къщурка, заложена при теб и два магазина, за които още не съм изплатила заемите. Нима не виждаш?! Ние съвсем не сме еднакви!

— Няма нужда да сме еднакви. Мисля, че това е въпросът.

— Не знам какъв е въпросът! — извика тя.

— Защо тогава се държиш така? Казваш, че не сме еднакви. Какво от това? Казваш, че излизаме от различна среда. Какво значение има?

— Има!

— Тогава може би това ще ни изравни — каза той и, преди да може да реагира, я привлече властно към себе си.

Тя се дръпна, но само в първия миг. Когато устните му докоснаха нейните, не издържа. Всички чувства, които се опитваше да потисне, избликнаха. Обви пламенно ръце около врата му и се притисна към него. Страстта й се сля с неговото желание. Когато най-после се отделиха един от друг, и двамата бяха без дъх.

Преди Джон-Хенри да се осъзнае, Пола пое дълбоко въздух.

— Не казвай нищо! Беше глупаво. Не трябваше да го правя.

Той поклати глава, все още замаян.

— Но го направи. Не можеш да го промениш.

— Мога! — устните й затрепериха. — Трябва!

— Не! — погледна я в очите. — Не можеш да промениш начина, по който се чувстваш, както не мога и аз. И аз дълго се борих, но вече не мога. За пръв път от толкова години усещам, че живея — благодарение на теб. И не искам…

— Не, не го казвай! Моля те, закарай ме обратно.

— Наистина ли така искаш?

Погледът на тези очи я разколеба. Бе го накарала да се чувства, че живее! И той й бе дал сили да живее.

— Да — прошепна тя. — Не… Ох, не знам!

— Пола! — той много нежно сложи ръка на рамото й. Тя трепна, но бе прекалено горда, за да покаже слабостта си. — Пола — повтори той, — да влезем вътре.

— Не! Не мога!

— Защо?

— Това ще промени всичко — каза Пола след дълго мълчание.

— Всичко вече се е променило — възрази той тихо и зачака.

Тя стоеше пред него и нервно потропваше с крак. Не можеше да й помогне да вземе решение — или искаше да влезе вътре с него, или не искаше. Най-накрая тя каза почти сърдито:

— Не можем повече да говорим тук. Правим театър.

— Какво предлагаш?

— Ако се върнем, това, предполагам, значи, че ще вземем стая — каза, без да го поглежда. — Така ли?

— Не, ако предпочиташ, можем да седнем във фоайето.

— Това ли искаш?

— Знаеш какво искам.

Тя погледна настрани.

— Ако вземем стая, какво ще помислят хората?

— Ще помислят, че сме влюбени. — Едва се удържа да не я грабне на ръце и да я внесе в мотела.

 

 

Освен голямата сграда, към мотела имаше и няколко вили, разпръснати около езерото. Докато Джон-Хенри уреди формалностите, Пола чакаше във фоайето и разглеждаше с голям интерес натюрморта в ъгъла. Въздъхна с облекчение, когато след няколко минути той се върна с ключовете, но отново се притесни, като се сети, че нямат никакъв багаж. Той обаче се погрижи и за това — каза на носача, че сами ще намерят вилата.

Дъждът още не беше спрял. Нямаха чадъри, затова наметнаха палтата на главите си и изтичаха по пътеката.

— Господи! — възкликна Пола и спря рязко на прага.

— Какво?

Тя хвърли палтото си в антрето.

— Всичко е толкова красиво! Такива старинни мебели… и камина!

Джон-Хенри огледа обстановката. Повече го интересуваше Пола. По миглите й блестяха капки дъжд, косата й бе накъдрена от влагата. Бе очарователна. Едва отмести очи.

— Искаш ли да запаля огън?

— Имаш ли нещо против? — попита тя изненадана.

— Не. Защо?

— А, нищо. Ренди никога не би предложил такова нещо.

— Глупак! — промърмори Джон-Хенри и клекна до камината. Подреди съчките, запали огъня и едва тогава се сети, че през цялото време Пола не продума. Обърна се със свито сърце. Тя стоеше до голямото легло и гледаше толкова отчаяно, че той едва успя да попита:

— Какво има?

Тя преглътна мъчително и поклати глава. Той скочи и я прегърна.

— Пола?

— Съжалявам — прошепна тя и скри лице в гърдите му. — Много отдавна не съм… била с мъж и не съм подготвена.

— Това ли било? — въздъхна той с облекчение. — Не се безпокой. Аз съм подготвен.

— Така ли?! — погледна го възмутено. — Толкова ли беше сигурен?

— Не, не знаех, че ще стане така, повярвай ми. Но… човешко е, нали… Исках за всеки случай да съм готов. Сърдиш ли ми се?

Пола го гледа мълчаливо няколко секунди. Той спря да диша от напрежение. Накрая тя се усмихна:

— Да ти се сърдя? Радвам се, че поне един от нас има малко ум в главата.

Джон-Хенри се засмя, грабна я, сложи я на леглото и легна до нея. Усещането за топлото й гъвкаво тяло в ръцете му бе толкова опияняващо, че загуби представа за всичко друго. Сега нейните устни търсеха неговите, нейните ръце го притискаха. Тя насочи дланта му към гърдите си.

— Толкова отдавна мечтая за това! — прошепна той и затвори очи, отпуснал глава на рамото й. — Не ми се вярва, че най-после се сбъдва.

Дъхът й пареше лицето му.

— И аз го исках. Дано само не те разочаровам.

Той вдигна глава и погледна в тъмните й очи.

— Да ме разочароваш? — притисна я по-силно към себе си. — Никога! — и я целуна.

Пола обви ръце около врата му, толкова погълната от чувствата си, че забрави всички страхове. Джон-Хенри я държеше в прегръдките си и нищо друго нямаше значение. Само за един следобед, каза си тя, и се отдаде на удоволствието, че изживява мечтата, която толкова дълго си бе забранявала. Привлече го по-близо до себе си и пое дълбоко въздух. Вдъхна упойващата смес от сапун, лек одеколон и този неповторим мъжки аромат, който не можеше да се намери в никой парфюм. Не можеха да се разделят и затова се съблякоха един друг, наслаждавайки се на телата си. Пламъците играеха в камината и изпълваха стаята с топлина и меки отблясъци. Джон-Хенри се надигна на лакът.

— Толкова си красива! — прошепна той.

Наведе се и целуна очите й, устните, пулсиращата нежна вена на врата й, гърдите. Тя простена и се изви.

Той отново вдигна глава и погледна към камината.

— Чакай малко. Веднага се връщам.

— Къде отиваш? — вкопчи се тя в него.

— Да подсиля огъня. Не искам да ти стане студено.

— Не ми е студено. Не ставай…

Но той стана. Пола не можеше да отдели поглед от прекрасното му тяло — дългите крака, широките рамене, тесните бедра, мускулите, играещи по ръцете, докато подклаждаше огъня. Бе готова да го гледа цял живот. Въздъхна и помисли, че наистина е красив мъж.

Скоро откри, че е и чудесен любовник. Бе очаквала да е опитен. За човек, толкова изискан като Джон-Хенри, това бе задължително. Но не беше подготвена за страстта, която събуди в нея с ласките и целувките си, с вниманието, което обръщаше на всяко нейно желание. Той сякаш знаеше какво иска тя, за какво винаги е копняла. Един вълшебен миг се сменяше с друг. Искаше стоновете, които чува, да са негови, а не нейни, искаше да чуе взаимен вик на екстаз.

В един миг, когато страстта ги бе понесла на вълните си към далечни брегове, той се надигна и се вгледа в лицето й. По челото му блестеше пот, а очите му бяха потъмнели.

— Не съм предполагал, че отново ще се чувствам по този начин.

— А аз не съм предполагала, че изобщо някога ще се чувствам по този начин — прошепна тя и отново потърси устните му.

Огънят в камината се разгоря по-силно и по стените затанцуваха сенки. Пола прекара пръсти по гърба му и го притисна по-близо до себе си… още по-близо… Тялото й вече не беше нейно. Бе станало въздушно, рееше се някъде високо в простора.

— Господи! — изстена Джон-Хенри и я придърпа към себе си.

Пола се върна неохотно на земята.

 

 

Събуди се изведнъж. Не знаеше къде се намира. Тогава усети, че Джон-Хенри я гледа и се усмихна:

— Защо ме остави да заспя?

— Защото беше толкова красива…

— Колко е часът? — попита тя, седна и вдигна ръце да прибере косата си. Одеялото се свлече до кръста й.

При тази красива гледка Джон-Хенри протегна ръка и я погали.

— Кой мисли за това? — промърмори той.

Пола мислеше, преди да усети докосването му.

— Ами аз… аз трябва да се връщам — успя да каже между целувките. — Сигурно е късно.

— В такъв случай трябва да наваксаме пропуснатото време.

Те отново се любиха, този път по-бавно, за да се насладят истински на страстта. Тя не вярваше, че може да има нещо по-хубаво от първото им преживяване заедно, но се оказа, че го е подценила. Когато най-после се отпуснаха в прегръдките си, Джон-Хенри въздъхна от удоволствие:

— Беше чудесно!

— Съгласна съм — отговори тя блажено.

— Може ли да ти кажа нещо?

Тя прекара пръсти през гъстата му коса.

— Всичко, което искаш.

— Умирам от глад.

Пола се засмя.

— Аз също — сгуши се до рамото му. — Но не ми се иска да ставам и да се обличам.

— На мен също — каза той и посегна към телефона.

— Не знаех, че тук има обслужване по стаите.

— Вече има.

Поръча храна за цяла рота. След това сложи още дърва в огъня и двамата се разположиха на пода пред камината. Дъждът барабанеше равномерно, топлите пламъци пращяха. След вечерята Пола имаше чувството, че не може да поеме нито хапка повече. Облегна се доволно на дивана.

— Не помня друг такъв прекрасен ден.

Тя бе с неговата риза, а той с увита около кръста хавлиена кърпа. Усмихна й се и развърза възела.

— Денят още не е свършил, мила…

Пола се събуди през нощта и в просъница помисли как ли е стигнала до леглото. Последното, което си спомняше, бе, че се любиха пред камината. Пламъците бавно загаснаха, заедно с бурната им страст. Те лежаха на килима и гледаха догарящите въглени. Главата й бе сгушена на гърдите му, ръката му бе обвита около кръста й. Сигурно бе заспала, но не помнеше да е ставала Джон-Хенри я прегърна насън и тя с въздишка се сгуши в него и затвори очи. И без друго бе прекалено късно да се прибира. Този път сладките щяха да минат без нея.