Риса Кърк
Гордостта на Сара (1)

Първа глава

Пола Трент спря стария си малък фолксваген на паркинга пред внушителното здание на Хенеси Банк в Оклахома. Бе подранила. Знаеше, че първото впечатление е много важно, особено ако молиш за пари, затова не искаше да закъснее нито минута. Сега обаче разполагаше с цели десет минути, за да се притесни, да забрави старателно подготвената си реч и да се почувства още по-нервна, ако това изобщо бе възможно. Ами ако банката откаже?

Няма, каза си тя, и разтърка вледенените си длани. Наведе глава и погледна към извисяващата се пред нея тухлена сграда.

Но ако все пак отговорът е не?

Искаше й се да има дъвка, хапче за кашлица или каквото и да е, за да преглътне надигащата се в гърлото й буца страх.

Може би трябваше да запали колата, да потегли и да се преструва, че никога не е идвала. Сега, когато вече бе тук, й се струваше пълна глупост, че си е уредила среща в инвестиционната банка. Ако само видът на зданието караше сърцето й да се свива от страх, как ли би се чувствала лице в лице със самия шеф на банката?

Изведнъж се отчая. Преди време бе решила, че е добра идея да си изкарва хляба, като продава сладки. Сега обаче това изглеждаше нелепо и смешно — все едно беше дете, излязло пред къщи в събота сутрин с дървена табла и надпис: „Домашни сладки, само по десет цента.“

Пола се сепна. Ако продължаваше по този начин, щеше да се побърка. Вече сто пъти бе премисляла всичко и знаеше, че няма изход. Трябваше да се стегне, да влезе в банката и да го направи.

„Лесно е да се каже“, промърмори тя и отново разтърка ръцете си. Пръстите й бяха ледени. Времето в Оклахома бе много променливо, но Пола се надяваше, че ще се задържи топло за по-дълго време. Ако всичко вървеше по план, щяха да й трябват колкото може повече топли дни. Това отново й напомни защо е тук. Хвърли поглед към огледалото в колата. Видя колко е бледа и колко уплашени изглеждат тъмните й очи, въпреки всичките усилия да се гримира сутринта. Ако останеше още малко в колата, нямаше да събере смелост да влезе.

Е, трябваше да влезе, край на отлагането. Независимо колко уплашена се чувстваше, тя не можеше просто да си отиде. Твърде много бе заложила. Само трябваше да си припомни данните. Ако човекът й се изсмее в лицето и каже, че никой не може да живее от търговия със сладки, ще му напомни за Меги Рудкин от фермата Пепъридж. А ако й каже, че е една глупава домакиня, която от скука измисля какви ли не щуротии, ще го постави на мястото му.

Пола стисна решително устни. О, тя можеше да каже това-онова на господин банкера. Първо, не беше скучаеща домакиня. Ренди я изостави миналата година, точно след осем години семеен живот. Оттогава не беше никаква домакиня. Освен това никога не бе скучала. Имаше работа… Е, допреди няколко месеца, когато се закри агенцията за недвижими имоти, в която работеше. Учеше вечерно, за да получи диплома, но не успя да завърши. Без работа и без съпруг, който да й помага да си плаща сметките, не можеше да си го позволи. И всичко, защото Ренди се чувствал… как беше… А, да, ограничаван.

Е, сега той беше неограничаван в Калифорния или поне така бе чула от адвоката си. Замина да търси щастие, но нещата май се бяха оказали по-различни. За голяма негова изненада улиците в Калифорния също не били пълни с пари, а с други безработни…

Не можеше да му съчувства. И тя търсеше работа. Когато разбра, че Ренди е отмъкнал всичките им пари, не се паникьоса. Разбира се, беше бясна, но не уплашена — в края на краищата имаше работа. После я загуби, но пак не се разтревожи. Беше млада… на тридесет и две години, но това не беше много, нали? И не се страхуваше от никаква работа. Беше сигурна, че все ще намери нещо.

Обаче не намери нищо. А търсеше… търсеше… търсеше… Когато от обявите не се получи нищо, отиде в Бюрото по труда. Там пък, каквото и място да се появеше, образованието й все беше или по-високо, или по-ниско от необходимото. Последната възможност бе да стане сервитьорка в някаква мръсна закусвалня, при това с минимална заплата. Без да се замисля, хукна към заведението в ужас, че някой може да я изпревари. И така се оказа. Тя имаше нужда от тази работа, за да може да си плаща сметките. Момичето, което я получи, искаше да си купи модни джинси, но пък беше племенница на собственика. Той съжаляваше, но семейството си е семейство. Нали така? Тогава Пола изпадна в паника.

— Не се тревожи, скъпа моя — каза баба й Хеди. — Все нещо ще се нареди.

Пола обичаше баба си. Тя бе толкова мъдра и за всичко беше права. Но точно в момента не й се слушаха старомодни проповеди. Положението й ставаше безнадеждно. Не бе успяла да спести достатъчно, преди да закрият агенцията, а от помощта за безработни не бе останало почти нищо. Хеди, макар и много здрава, все пак беше на осемдесет и две години.

Потръпна при спомена за пристъпа й на бронхит миналата година. Тогава баба й оздравя, но Пола и досега виждаше в кошмарите си призрака на фатална пневмония. Какво щеше да прави, ако се бе наложило да я изпрати в болница? Хеди имаше социална осигуровка, но нищо друго. Пола се чувстваше отговорна за баба си, защото и двете нямаха никакви други роднини. Родителите й бяха умрели преди пет години, и двамата в разстояние на един месец, а единственият й брат бе убит от един пиян шофьор в деня, в който навърши двадесет и една години. Нямаше кой друг да се грижи за баба й. Без работа и почти без перспектива, въпреки всички усилия, бъдещето й изглеждаше наистина мрачно.

Тогава реши да продава сладки. Всички познати се възхищаваха от майсторството й. Често я молеха да направи по една-две тави за някое събиране и тя винаги с удоволствие се съгласяваше. Отначало идеята да печели пари от сладкарство й се стори унизителна, но след два месеца безработица се оказа, че гордостта е прекалено скъп лукс. Все си мислеше как ще се чувства, ако се случи нещо ужасно и Хеди трябва да отиде в старчески дом.

Неспокойна и отчаяна, започна отново да кръстосва по цяла нощ стаята си. Не можеше да спи и преди, когато Ренди я напусна, защото се опитваше да разбере какво и кога се е объркало и дали вината е у него, или у нея, и изобщо има ли някой виновен. Размишленията й не доведоха до нищо, особено след като разбра, че той иска развод. Реши да му го даде — явно не можеше да го върне. Никога нямаше да му прости, че я напусна, но след всички тези безплодни терзания разводът бе почти облекчение.

Започна да спи нормално, но тогава загуби работата си. Още не бе свикнала с факта, че бракът й се е разпаднал, а вече трябваше да мисли дали ще загуби и къщата си, как ще плаща застраховката за колата, с какво ще купува храна и още хиляди неща.

Хеди предложи да помогне, доколкото може. Но тя самата нямаше много пари, а и Пола никога не би взела от баба си. Тя трябваше да се грижи за нея, а не обратното. В края на краищата бе по-млада, по-силна и по-изобретателна. Беше нейно задължение да измисли нещо.

И тя измисли. Идеята за сладките й хрумна през една от онези дълги безсънни нощи. Обмисли подробностите и накрая разказа на баба си за плана.

— Чудесна идея! — вдъхнови се Хеди. — Ти правиш най-хубавите сладки на света, а освен това имаш глава на раменете си. Сигурна съм, че ще успееш.

Пола не беше толкова сигурна.

— Не знам, бабо — каза тя тъжно. — С брака си не успях, нали?

Хеди присви устни.

— Грешката не беше твоя. Ако този Ренди имаше поне малко ум в главата, нямаше да постъпи така. Ти не можеше да оправиш нещата, след като не знаеше какво не е наред!

Пола не отговори, а стана да сложи вода за чай. Двете с Хеди седяха в малката кухня до олющената маса на столовете, които имаха нужда от боядисване. Ренди не беше най-сръчният мъж на света и мразеше къщната работа. Пола го караше насила да окоси тревата.

— Не знам, бабо — повтори Пола. — Може би е трябвало да усетя, че нещо става.

— Ами ти усещаше, нали помня — възрази Хеди. — Колко пъти го моли да поговорите? Той все не искаше.

— Вярно, винаги казваше, че всичко е наред.

— Тогава престани да се обвиняваш! И Ренди носи някаква отговорност. Ти го питаше, а ако той не ти е казал, вината не е твоя.

— Да, но…

— Няма „но“! — прекъсна я Хеди и скръсти войнствено ръце. — Казвала съм ти и пак ще повторя, ти можеш да правиш много неща. Но, доколкото знам, още не си се научила да четеш мисли. Какво очакваше той?

Хеди изглеждаше толкова обидена, че Пола се усмихна. Остави чайника на масата и бързо я прегърна. Баба й винаги я поддържаше, сякаш бе най-добрата й приятелка.

— Мисля, че си пристрастна — измърмори тя.

— И какво, ако е така? Аз съм на осемдесет и две години. Имам право на собствено мнение. А сега ми разкажи за твоя бизнес.

Пола бе ходила в библиотеката да се рови из книгите за малкия бизнес и бързо бе разбрала, че не може да разчита на собствената си кухня. Ако искаше да успее, трябваше да има магазин с професионални фурни и сладкарски витрини.

— Но за това трябват пари — замислено отбеляза Хеди. — Имаш ли толкова?

— Не, но ще поискам заем.

— От банка ли?!

Баба й така се ужаси, че Пола се разсмя.

— Разбира се, че от банка. Откъде другаде?

Хеди бе от старата школа и вярваше единствено на плащането в брой. Така и не можеше да разбере как може да се купува на кредит или защо хората вярват на някакви пластмасови картончета… Пола бе възпитана в същия дух. Тя винаги си плащаше сметките и никога не бе вземала и десет цента назаем. Но това беше различно. Трябваше да получи заем. Колкото и да мислеше, не виждаше друг начин.

— Ти… ходи ли вече в банката? — попита баба й.

— Не още — Пола взе от масата една папка и извади от нея изрезка от вестник. — Но имам уговорена среща с този човек.

— Джон-Хенри Хенеси, от Хенеси Банк, Оклахома — прочете Хеди. — Откъде взе това?

— От една статия в „Дейли“. Там пише, че Хенеси Банк е инвестиционна банка.

— Това пък какво значи?

И Пола не знаеше, преди да провери в библиотеката.

— Това е банка, която влага пари в идеи на други хора.

— И ще инвестира в твоята идея? — усъмни се Хеди.

— Надявам се — отговори Пола и отново погледна изрезката. Не й се вярваше, че късметът й е проработил. Обикновено не четеше финансовия раздел на вестника, но кой знае защо, този път го погледна и снимката на Джон-Хенри веднага привлече вниманието й. В статията се казваше, че през последните години много банки в Оклахома са фалирали поради падането на цените, а Хенеси Банк, една от оцелелите, обсъжда нови инвестиции, с цел да стимулира икономиката на щата. Макар че статията не бе много подробна, информацията й стигаше, за да реши, че всичко, което й трябва, е среща с Джон-Хенри Хенеси. Макар снимката във вестника да не бе много ясна, Пола изпита чувството, че към този човек може да се обърне за заем. Хареса й името му, лицето му… изобщо всичко. Наистина, от една снимка не можеше да се разбере кой знае какво, но човек с име Джон-Хенри трябваше да е сериозен, нали? И макар да бе ужасно красив, с тъмна вълниста коса и лека трапчинка на мъжествената брадичка, тя беше сигурна, че поне ще я изслуша. В края на краищата във вестника пишеше, че той се интересува от нови начинания, а тя определено го търсеше точно за това.

За нейна изненада всичко се уреди много лесно. Намери номера на банката и два дни събира смелост, преди да позвъни. Едва не затвори, когато се обади един страшно делови женски глас, но успя без заекване да каже, че иска да се срещне с президента. Секретарката я помоли да почака. Стори й се, че мина безкрайно много време, но накрая жената, сякаш самата тя учудена, отново се обади.

— Господин Хенеси може да ви приеме във вторник в единадесет часа — замълча за момент. — Надявам се, че ще ви бъде удобно.

Дали ще й е удобно! Пола би приела, дори ако й бяха казали, че може да я приеме само за две минути в пет часа сутринта на Капитолийския хълм.

— Прекрасно — успя тя да отговори учтиво, затвори телефона и извика от радост.

Сега обаче бе единадесет без пет във вторник и Пола нямаше никакво желание да вика. Облиза пресъхналите си устни, погледна още веднъж към сградата и излезе от колата.

Вятърът развя кремавото й палто. Отдолу се мярна новата вълнена зелена рокля, купена специално за случая. Не й се искаше да харчи пари, но знаеше колко е важно първото впечатление. Този ден обърна специално внимание и на грима. Обикновено използваше само аркансил и червило, но днес си сложи пудра, руж и сенки. Не че много й помогна, с това бледо лице…

Реши още веднъж да провери как изглежда и хвърли последен поглед към страничното огледало на колата. За нейно облекчение вятърът бе по-зачервил страните й. Ако успееше да влезе, преди да се е разрошила, всичко щеше да е наред. Тъй като нямаше пари за фризьор, бе оставила косата си да пада на вълни. Надяваше се, че така изглежда по-изискана.

Загърна палтото, стисна здраво чантичката под мишница и влезе в банката, за да се срещне с господин Джон-Хенри Хенеси.

 

 

По това време господин Джон-Хенри Хенеси, президентът на инвестиционната банка, стоеше до прозореца на кабинета си и гледаше разсеяно към улицата пет етажа под него. Изглеждаше по-висок от метър и осемдесет, а понеже бе и слаб, дрехите му стояха много добре. В този град и изобщо в този щат със силно западно и индианско влияние облеклото му бе по-скоро странно. Не носеше каубойски ботуши със сребърни шпори, нито тясна вратовръзка с полиран ахат или тюркоаз, а коланът му бе от обикновена кожа. Въпреки това не едно женско сърце трепваше, когато влизаше в банката всяка сутрин точно в девет и тридесет. Той обаче рядко забелязваше възхитените погледи, които го изпращаха. С черната си коса и тъмносини очи приличаше повече на филмова звезда, отколкото на президент на инвестиционна банка. Неведнъж му се бе случвало да получава предложения за главни роли, но дори на младини ги посрещаше със смях.

Тази сутрин обаче не му бе до смях. Потънал в мислите си, той погледна мрачно към улицата и видя как една жена в кремаво палто слиза от стар фолксваген. Беше прекалено далеч, за да различи чертите й, но забеляза как се спря да провери нещо в страничното огледало на колата, обърна се и изчезна под навеса, който скриваше от очите му входа на банката. Сигурно някоя секретарка, помисли той и се отдръпна от прозореца с тежка въздишка. Днес навършваше четиридесет години, което би трябвало да е важна дата в живота на един мъж. Майка му Хенриета организира малко тържество, въпреки молбата му да не отбелязва юбилея. Изкушаваше се изобщо да не се появи. Но това би било необмислено. Майка му щеше да се обиди и разсърди. Бяха поканени всички банкови чиновници, а освен това кметът и още няколко важни личности. Не, трябваше да отиде.

А бе отегчен до смърт. Така живееше вече пет години, откакто Камила умря. Доскоро бе напълно доволен от решението си да дойде в банката и да се рови в сухите дебри на инвестициите. Хенеси Банк, известна в целия щат с консервативния си стил на работа, се оказа идеалното убежище за него.

Убежище? Той се намръщи. Каква странна дума! Какво ставаше с него тази сутрин? Все още се чудеше, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

— Да?

— Искахте да ви напомня за срещата с госпожица Трент — рече секретарката му госпожа Адамс.

Джон-Хенри се намръщи. Не си спомняше за никого с име Трент. Но напоследък паметта често му изневеряваше. Тези няколко месеца умът му бе далеч от бизнеса. В усилията си да следи подробностите се чувстваше безкрайно уморен. Дали беше само заради рождения му ден, или имаше и нещо друго? Може би му трябваше почивка. Не бе вземал отпуск след смъртта на Камила.

Без предупреждение, както понякога му се случваше, образът на красивата Камила изплува пред него. Смееше се с отметната назад глава и с изпъкнали по лебедовата шия нежни вени.

С труд се овладя и тръсна глава. Обикновено успяваше да не мисли за нея, но кой знае защо, смехът й често го спохождаше.

Погледна ядосано часовника в ъгъла на изискания кабинет. Добре. Почти бе време за срещата с госпожица Трент, която и да е тя. Поне ще го разсее, помисли той и седна на бюрото си, но веднага рязко се изправи. Да посрещаш хората седнал приличаше на демонстрация на сила.

— Използвай силата мъдро, Джон-Хенри, иначе тя ще те използва. Да не я използваш, е толкова лошо, колкото да злоупотребяваш с нея. И запомни, един ден Хенеси Банк ще бъде в твоите ръце.

Спомняше си колко пъти Клод, вторият му баща, го бе съветвал в този дух. По красивото лице на Джон-Хенри премина усмивка, но бързо угасна. В онези дни не обръщаше много внимание. Защо не можеше да разбере колко важни са някои неща, преди да е станало твърде късно? Клод бе едно от тези неща.

Джон-Хенри не познаваше истинския си баща, но никога не бе страдал от това, защото Клод го обичаше като собствен син. Майка му се омъжи за него, когато беше на двадесет и три години, а Клод над шестдесет, но въпреки разликата във възрастта те се разбираха чудесно. Клод отдавна вече го нямаше, но Джон-Хенри все още си го спомняше съвсем ясно. Той бе винаги внимателен и великодушен, а когато бе нужно, много строг. Но строгостта не му беше нужна. Имаше нещо у Клод, което предразполагаше към подчинение. При спомена за щастливите детски дни и за бащата, който обичаше безумно и него, и майка му, Джон-Хенри се усмихна нежно. Винаги се чувстваше толкова горд и голям, когато Клод го вземаше със себе си за няколко часа в банката, преди да отидат да обядват в клуба. Първите му впечатления от банката бяха от седемгодишна възраст, когато чакаше Клод пред големия кабинет, броеше черните и бели плочки на пода и ако никой не го гледаше, се пързаляше по мраморните перила. Още тогава зданието бе вече старо, почти колкото баща му.

Джон-Хенри помръкна. Добре, че Клод не доживя да види женитбата му с Камила. Знаеше колко би се разочаровал от него… Знаеше, защото самият той бе много разочарован от себе си.

Но не искаше да си спомня за онова време и за това, което се случи после. За да се разсее, погледна отново към часовника. Срещата с госпожица Трент нямаше да продължи дълго и щеше да има време да обядва в клуба. Бе обещал да се срещне с приятеля си Чарлс Расмусен на корта и се радваше, че се договориха да изиграят няколко сета, преди да обядват. Имаше нужда от една изтощителна тренировка, за да отпусне нервите си преди следобедните срещи.

Но дали тенисът щеше да му помогне? Напоследък ту се мяташе неспокойно, ту се хвърляше в някоя авантюра — като в онова интервю за „Дейли“, в което обяви, че банката има възможност за нови инвестиции. Разбира се, и майка му, и служителите му биха се ужасили, ако знаеха за какво всъщност мисли тези дни. Хенриета би приела това за сигурен знак, че той се връща към „стария път“, както тя го наричаше.

Джон-Хенри въздъхна. Това бе една от причините да не променя нищо, колкото и да го дразнеше сегашното положение. В миналото бе причинил достатъчно мъка на майка си и след смъртта на Камила си бе обещал, че няма да се отклонява от пътя си. Тъкмо сядаше, когато секретарката му позвъни.

— Госпожица Трент е тук, господин Хенеси.

— Благодаря — отговори той, спокоен, както винаги, без следа от току-що преживяния душевен смут. — Моля, поканете я.

 

 

На няколко километра от Хенеси Банк, в Ремингтон Парк, на най-големия хиподрум в града, Отис Уингфилд с ръце в джобовете се разхождаше напред-назад. Не го интересуваше, че обувките му са с протрити пети, нито че е далеч от скъпите конюшни до пистата за конни надбягвания.

— Е, какво ще кажеш, момичето ми? — усмихна се той. — Не е ли красавец?

Хеди Баскомб намести очилата си и погледна коня, който Фернандо разхождаше пред нея. Както винаги, носеше рокля на цветя под палтото и притискаше чантичката към закръгления си корем. Две години по-възрастна от Отис, тя го наричаше „младеж“. Той беше нисък и закръглен като нея, и също така с остър ум.

— Ами не знам, Отис — отвърна тя. — Май задният му десен крак не е съвсем добре.

Отис присви очи.

— Разбира се, че не е добре — тросна се той.

— Затова е толкова евтин. Мислиш ли, че щяха да го продават, ако беше здрав?

Хеди също можеше да мисли. Като се опитваше да не си представя какво би казала Пола, ако знаеше какво прави баба й в момента, тя направи знак на коняря да се обърне и да мине отново пред нея.

— Не съм глупава, Отис. Знам защо го продават. Само не знам дали съм готова да го купя. Ами ако го оправим, а той пак не може да бяга?

Отис се изопна и погледна Хеди право в очите. Навремето се бе занимавал с езда — когато килограмите и годините му бяха с тридесетина по-малко. После бе решил да тренира състезателни коне, вместо да ги язди.

— Ако аз съм казал, че ще бяга, значи ще бяга — заяви той решително.

Хеди все още се съмняваше.

— Нали каза, че и сухожилието му е разтегнато?

Отис се огледа, сякаш се страхуваше, че някой може да го чуе. Всъщност бяха съвсем сами, но Хеди послушно се наведе и той прошепна:

— Мисля, че проблемът не е в сухожилието. Според мен е камъче.

— Камъче?!

— Шшт! — трепна Отис и разтревожено допря пръст до устните си. — Да не искаш всички да чуят?

— Слушай, на километри няма никой, освен Фернандо, а той почти не говори английски. За какво камъче говориш?

Той отново й даде знак да се приближи. Хеди въздъхна тежко, но се подчини.

— Просто едно малко камъче — обясни той и се огледа, — което се е забило в копитото и причинява болка.

— А не може ли да се извади?

— Трябва само да излезе.

— А какво ще стане дотогава? — присви очи тя. — Ще седим и ще чакаме ли? Колко дълго? Ами ние може да умрем и да ни погребат, преди този кон да започне да бяга.

— Ама, Хеди… — започна Отис обидено.

— Никакво „Ама, Хеди“! И аз чета състезателния бюлетин и знам, че този кон е печелил само един път.

— За общо три състезания това не е толкова лошо — възрази той. — Тъкмо започна да усеща пистата и пострада. Хайде, любов моя, толкова ли не ми вярваш?

Не че не му вярваше. Ако Отис й бе казал, че конят ще победи с вързани очи и неподкован на разкаляна писта, тя без колебание би заложила на него. Но да купи състезателен кон не беше като само да заложи. Представяше си какво би казала Пола.

— Ами не знам — погледна тя към коня. Това без съмнение беше едно от най-грозните животни, които бе виждала — мършав, куц, с перде на очите и отгоре на всичко с клепнали уши. Имаше ужасен сив цвят, изобщо не можеше да се говори за грива, а опашката му приличаше на проскубана четка. Но Хеди знаеше, че това са само външни дефекти. Най-невзрачните коне на света бяха най-добрите бегачи — например прочутият Екстърминейтър, който беше толкова кльощав и жилест, че го наричаха „Майстора“ или „Препускаща стрела“. Да, но той не куцаше с десния заден крак, помисли тя и се намръщи.

Не се съмняваше, че Отис може да стегне коня така, че той да може отново да бяга. Преди години приятелят й беше един от най-добрите треньори в страната. Дори и днешните нахакани младоци го признаваха. Но да притежаваш кон бе нещо сериозно — особено състезателен кон. Особено ако той не е най-хубавият кон! О, Боже, какво би казала Пола?

Е, значи трябваше да го пази в тайна. Такива възможности не се появяваха всеки ден. Ако конят беше здрав, те с Отис никога не биха могли да си го позволят. Цената и сега бе доста висока.

Погледна отново замечтано към сивушкото. Може би това бе последната й възможност. Въпреки че се чувстваше добре, от това не ставаше по-млада… Миналата година се разболя от този проклет бронхит и едва се справи с болестта. Знаеше, че Пола се тревожи да не я повтори.

Пола напоследък прекалено много се тревожеше. Откакто Ренди я напусна, ударите следваха един след друг. Опитваше се да се прави на смела и да се преструва, че всичко е наред, но Хеди знаеше колко й струва това. Пола трябваше да мисли за себе си и за собственото си бъдеще, а не как да се грижи за досадната си стара баба. Последното, което би искала Хеди, бе да напусне малката си къща и да отиде в старчески дом, но ако се наложи, би го направила. Не искаше да е в тежест на Пола, независимо по какъв начин. Пола заслужаваше своя шанс в живота, Хеди го бе имала.

А може би животът още не бе свършил? Замислено погледна към коня, който търпеливият коняр все още разхождаше. Никога не се бе оставяла на съдбата. Винаги се опитваше да държи нещата в собствените си ръце. Нищо не можеше да направи със старостта, но трябваше сама да реши как да я прекара. Дали Пола няма да се изненада, когато й връчат чек за нейната част от печалбата? Идваше й да се засмее на глас от удоволствие.

— Сигурен ли си, че този кон ще може да бяга? — попита тя.

— Толкова сигурен, колкото че стоя пред теб. Ако искаш, може да питаш някой от ония лъскави хлапаци, ама…

— Не, не, вярвам ти — прекъсна го бързо Хеди, като разбра, че го е засегнала. — Само дето е много скъп…

Отис пъхна палци в тирантите си и й намигна.

— Но помисли за печалбата от състезанията!

— Първо да го стегнем, за да може да бяга, а после ще мислим какво да правим с печалбата.

Отис се закова на място.

— Това значи ли, че…

— Да! — реши Хеди. Вече нямаше път назад. — Мисля, че току-що си купихме един състезателен кон.

Отис я зяпна недоверчиво, след това каза на момчето да прибере коня, грабна я и я завъртя в танц.

— Уха! Няма да съжаляваш! — извика той. — Ще видиш!

Хеди се дръпна и си оправи роклята.

— Знаеш ли, Отис, ти се държиш като глупак — каза тя строго, но очите й блестяха и двамата се усмихнаха.

Отис изтри челото си.

— Хей, много се радвам, че това се нареди! — възкликна той разпалено. — Ще кажеш ли на Пола?

— Не, засега няма. Пола е много заета с идеята си за магазин за сладки. Мисля, че засега ще трябва да се оправяме сами. Какво ще кажеш?

— Мисля, че когато твоята Пола разбере, ще има фойерверки. Но ти си знаеш. Сигурна ли си?

— Толкова сигурна, колкото че конят отново ще бяга.

— Никакви съжаления? — попита Отис с блеснали очи.

— Само едно — усмихна се тя.

— Тогава да вървим да го купим.

Отис я поведе към канцеларията. Когато излязоха оттам с документите в ръка, Хеди Баскомб и Отис Уингфилд бяха гордите собственици на един стар, болен, чистокръвен състезателен кон, съвсем удачно наречен… Гордостта на Сара.