Риса Кърк
Гордостта на Сара (4)

Четвърта глава

Джон-Хенри работеше вече три часа. Снощи от „Диджитрон“ му бяха съобщили, че компанията търси подходящи помещения за представителството си в Оклахома. Но колкото да бе щастлив от успеха, имаше да върши и друга работа.

Падането на цените на петрола в началото на осемдесетте години доведе до закриването на много банки. Голямата Пен Скуеър Банк в Оклахома фалира през юли 1982, повратна дата в съвременната история на щата. Още по-лошото бе, че през следващите четири години фалираха общо тридесет и осем банки. Икономическите перспективи дотолкова се влошиха, че местната власт разреши на външни организации да закупят банките в Оклахома, за да ги стабилизират. Джон-Хенри трябваше да признае, че така могат да се привлекат нови капитали, но това съвсем не означаваше, че идеята му харесва. Когато пое ръководството на Хенеси, бе убеден, че местните банки трябва да направят всичко, за да подобрят икономическото състояние на щата. Вярваше, че ако работят заедно, няма да имат нужда от външна помощ.

След като се върна от задграничните пътувания с Камила, с изненада установи, че е започнал да мисли много провинциално. Реши обаче, че така и трябва. Тук бе неговият дом. Още преди много години, когато живееше на другия край на града, се бе заклел, че някой ден ще спечели достатъчно пари, та майка му никога вече да не плаче. Клод ги измъкна от тежкия живот, но Джон-Хенри не забравяше онези години. Понякога му се струваше, че детските спомени влияят върху решенията, които взема в банката. Отдавна бе решил, че за да започне Оклахома отново да процъфтява, бе жизнено необходимо да се привлече нов капитал, но не банков, а промишлен. Надяваше се, че успехът му с „Диджитрон“ е само началото.

Затова сега бе разгърнал на бюрото си справките за „Милуоки-Уокеша“, приборостроителна компания, както и на още десетина други фирми от цялата страна. Погълнат от финансовите анализи и баланси, той вдигна изненадано глава, като чу секретарката си да вика. Нещо се бе случило. Не помнеше госпожа Адамс някога да е повишавала глас.

Вратата се разтвори с трясък. На прага застана дребна, закръглена, белокоса жена, възмутено стиснала чантата си, сякаш секретарката се канеше да й я измъкне.

— Вие ли сте Джон-Хенри Хенеси? — попита строго жената.

Джон-Хенри беше толкова изненадан, че успя само да кимне. Никога не я бе виждал. Какво ли искаше от него?

— Съжалявам, господин Хенеси — проплака госпожа Адамс зад гърба й. — Опитах се да й кажа, но…

Посетителката й хвърли един изпепеляващ поглед и отново се обърна към него:

— Опита се да ми каже, че трябва да имам уговорена среща! — с негодувание съобщи тя, сякаш за пръв път в живота си чуваше нещо толкова нелепо.

— Е, обикновено е така… — не довърши изречението си и спря поглед на старицата. Тя намести шапката си и гордо влезе, сякаш нищо не бе чула, наведе се над бюрото му и го огледа изпитателно.

— Аз пък й казах, че човек, който е способен да управлява цяла банка, сигурно може сам да реши с кого иска да се срещне. Права ли съм?

Секретарката следваше старата дама по петите.

— Господин Хенеси… — започна тя.

— Всичко е наред, госпожо Адамс — прекъсна я Джон-Хенри, с мъка сдържайки смеха си.

Посетителката се обърна тържествуващо към нея.

— Виждате ли? — усмихна се тя мило. — Нали ви казах, че всичко ще е наред? Боже, Боже, толкова шум за нищо!

Госпожа Адамс погледна въпросително към него, но Джон-Хенри, стиснал устни от усилието да не се усмихне, й направи знак, че ще се справи с положението. Секретарката намръщено се оттегли и затвори вратата зад себе си.

Джон-Хенри посочи към стола пред бюрото. Старицата царствено му кимна и седна. Развеселен, той се настани на мястото си.

— Извинете ме, но аз… не помня да сме се срещали.

Посетителката внимателно намести чантата в скута си.

— Не сме! — заяви тя твърдо и протегна пухкавата си ръчичка. — Аз съм Хеди Баскомб.

Джон-Хенри реши, че не е необходимо да се представя. Изправи се сериозно и се наведе през бюрото с протегната ръка.

— Много ми е приятно — каза той и осъзна, че това е вярно. Която и да бе, поне щеше да е различна от хората, с които имаше работа всеки ден. Внезапно си спомни, че същото си бе помислил и за Пола Трент. Защо се сети за Пола? Отново погледна към Хеди. Дали си въобразяваше, или наистина имаше прилика между Пола и забавната му посетителка? Сигурно бе съвпадение. Напоследък май всичко му напомняше за Пола.

Хеди се наведе доверително към него:

— Дойдох, защото имам предложение, на което бизнесмен като вас не би устоял.

Отново се опита да потисне смеха си. Предложение ли? Не знаеше какво да каже.

— Разбирам… — произнесе накрая неуверено.

— Не, не разбирате! — отсече тя. — Но скоро ще разберете. Знам, че сте възпитан човек и че имате усет към изгодните сделки.

— И откъде знаете това?

— Имам си начини. Но не искам да ви влияя.

Заинтригуван, той се облегна назад. Коя беше тази стара дама? Не вярваше ей така да е излязла от къщи и да се е загубила — изглеждаше съвсем с ума си. Не приличаше и на онези тъжни недоверчиви жени, които внезапно решават, че в края на краищата е по-безопасно да внесат парите, крити години наред в дюшека. Какво ли беше това предложение…

— Благодаря за комплимента… — започна той, но Хеди властно махна с ръка.

— Това не е никакъв комплимент. Аз съм прекалено стара, за да губя време да правя вятър на хората. Пък и никога не съм виждала никаква полза от празни ласкателства. Не, говоря истината, както я виждам и както ви казах, знам, че сте възпитан човек. Мисля, че поне бихте ме изслушали.

— В такъв случай няма да ви разочаровам — вече наистина беше заинтригуван. — Какво е вашето предложение?

За пръв път тя се почувства неуверена, но бързо се овладя. Наведе се отново напред и сините й очи блеснаха зад очилата.

— Аз притежавам великолепен състезателен кон. И съм готова да ви отстъпя половината — разбира се, при определени условия. Това е.

Джон-Хенри едва не избухна в смях, но навреме усети, че тя говори сериозно, а не искаше да я обиди. Но все пак състезателен кон…

— Да… Разбирам — повтори той и се изкашля, за да прикрие усмивката си. — Може би трябва да ми разкажете нещо повече.

— С удоволствие — отвърна тя, сякаш бе очаквала той да пита за подробностите. — Знам, че разбирате от коне…

Сега вече наистина се изненада.

— Това пък откъде го знаете?

— Проверих във вестниците — смънка тя сконфузено. — Нали в библиотеката имат…

— Сведения? — подсказа й той развеселен.

— Да. Там пазят всички стари броеве на вестниците, нали знаете? И като казах на библиотекарката какво искам, тя веднага ми го показа черно на бяло — на страниците за светска хроника.

— Тогава бях по-млад — намръщи се той. — Много по-млад.

Хеди се усмихна съзаклятнически.

— Не ви е приятно да си спомняте за това, а? Е, трябва да ви кажа, че на оная снимка имате страхотна фигура.

— Благодаря — не беше сигурен дали трябва да се чувства поласкан от комплимента. Не обичаше да си спомня за онези луди времена. Но винаги, когато решеше, че това безвъзвратно е останало в миналото, се случваше нещо такова. Сега реши да разсее всички илюзии от тези често преувеличени, макар и не много, вестникарски клюки.

— Знаете ли, вестниците показват само част от истината.

— О, да не се опитвате да обясните на една жена на възрастта на баба ви, че не трябва да вярва на всичко, което чете? — изсмя се тя и го погледна лукаво. — Или искате да кажете, че не разбирате от коне?

Хвана го натясно. Той вдигна ръце и се предаде с усмивка.

— Трябва да призная, че имам някакъв опит с конете, но с коне за лов, не състезателни — той замълча и я погледна право в очите. — Освен това са ми казвали, че конните състезания са глупаво нещо.

— Вярно е — отговори тя язвително. — Но само ако си глупак да започнеш — погледна го накриво: — Аз не съм глупачка, а мисля, че и вие не сте. Но това значи ли, че отговорът е не?

Сигурно трябваше в този момент да приключи разговора, да й каже, че съжалява, но това не го интересува. Всъщност бе заинтригуван. Ала толкова много неща му висяха на главата, че нямаше време за нищо друго.

Той обаче дори не бе изслушал докрай предложението й. Не трябваше ли поне да я остави да се изкаже?

— Не отказвам… засега. Но…

— Добре! Знам, че сте зает човек и няма да ви губя времето — усмихна му се лъчезарно и той помисли, че сигурно на млади години е била красавица. Но защо му напомняше за някого? И за кого? Преди обаче да реши, тя отново стана сериозна: — И така, с моя съдружник сме обмислили всички подробности. Ето какво предлагаме: Отстъпваме ви половината права върху Гордостта на Сара…

— Гордостта на Сара ли?

— Конят! Така се казва.

— Да, да — кимна той и отново скри усмивката си. — Добре. Да не съжалявате после…

— Не, няма. И вие няма да съжалявате, ако станете наш съдружник.

— А какъв интерес имам от това?

— Ние с Отис — моят съдружник — ви предлагаме изгодна сделка. Този кон може да бяга, господин Хенеси — подчерта тя и добави неохотно: — Всъщност ще може, когато се оправи. Но Отис казва…

Джон-Хенри вдигна ръка. Очевидно бяха стигнали до развръзката.

— Мога ли да попитам — започна той внимателно, — какво точно му има на коня?

— Казала ли съм, че му има нещо?

— Казахте „като се оправи“. Това ме навежда на мисълта, че в момента… не е съвсем… във форма.

Страните й леко порозовяха.

— Ама вие нищо не пропускате! — промърмори тя и се намести неспокойно на стола. Погледна го право в очите. — Господин Хенеси, ще бъда откровена с вас. Трябва да призная, че в момента конят… малко куца. Но, уверявам ви, това е временно — добави тя припряно. — Отис казва, че щом се оправи разтегнатото сухожилие и като излезе онова камъче, Гордостта на Сара ще бъде като нов.

Джон-Хенри се облегна назад. Значи му предлагаха кон не с един, а с два недъга. Наистина ли искаше да се забърка в тази история? Сякаш четеше мислите му, Хеди каза:

— Знам как ви звучи, но преди да решите, защо не дойдете да видите коня? Поговорете с Отис или с ветеринарния лекар.

— Как да ви кажа…

Хеди внезапно посърна. Устните й леко затрепериха.

— Ние не ви насилваме, господин Хенеси. Честна дума. Само…

Тя спря, за да се овладее. Джон-Хенри бе трогнат. Очевидно това значеше много за нея, но въпреки това не си позволяваше да го моли. Изчака я да възвърне самоуверения си вид.

— Това е предложението — заключи тя. — Ние с Отис сме готови да отстъпим петдесет процента от собствеността върху коня и половината от бъдещите печалби, ако вие в замяна поемете всички разходи. Не можете да искате по-добра сделка.

Като виждаше отчаяната й смелост, гордостта й, която болезнено му напомняше за една друга жена, дошла в кабинета преди няколко седмици, Джон-Хенри разбра, че е обречен да купи този кон, който вероятно никога нямаше да може да бяга, независимо от всички грижи. Но от горчив опит бе научил, че на света има по-важни неща от възвръщане на капиталовложенията. Как можеше да откаже на тази решителна старица?

След като стигна до неизбежното решение, той разбра, че ако веднага приеме предложението й, ще я накара да се усъмни и ще нарани гордостта й. Затова се престори, че обмисля въпроса.

— Камъчето не ме безпокои — каза той. — Но колко е сериозно това разтягане на сухожилието?

Хеди го погледна за момент, после отметна глава и се засмя щастливо като малко момиченце.

— Знаех си, знаех си! — извика тя. — Вие сте не само умен бизнесмен, но и обичате конете! О, внучката ми беше права!

— Внучката ви?

Но Хеди нямаше търпение да му обясни състоянието на коня.

— Отис мисли, че проблемът изобщо не е в сухожилието. Всичко е от тази дребна песъчинка в копитото. Щом излезе, конят ще е като нов.

Тя отвори чантата си, извади поизмачкан лист хартия и го остави на бюрото.

— Това е договорът, който написахме с Отис — съобщи тя гордо, нежно приглади ръба на листа и изтръска някакво боклуче. Тогава вдигна очи и видя изражението на Джон-Хенри. — О, знам, че не е като тези изискани документи, дето ги пишат скъпите адвокати, но си е съвсем законно. А когато става дума за законност, няма значение дали договорът е писан върху бала слама, или върху бюро, нали така? Има значение само за какво сме се договорили. Не е ли вярно?

— Вярно е — отговори той сериозно, макар че вътрешно се засмя при мисълта какво биха казали неговите банкови служители, ако видят такъв документ.

— Ние с Отис вече сме подписали — изтъкна тя. Явно нямаше търпение да го накара да сложи подписа си, преди да е размислил.

— Значи е мой ред — той посегна към писалката, но спря. За него всъщност нямаше значение, но знаеше, че ще събуди подозрението й, ако не попита. Затова каза замислено: — Може би, преди да станем съдружници, все пак трябва да обсъдим колко ще струва всичко това.

— Знаех, че ще питате — отбеляза тя със задоволство. Измъкна от чантата още един измачкан лист и му го подаде. Там педантично бяха изброени всички възможни разходи. Изненадан, Джон-Хенри прочете като последна точка „Сладки“.

— Сладки ли?

Хеди отново се изчерви.

— А, това ли? Опитах се да обясня на този стар глупак Отис, че животните не трябва да ядат сладко, но той открил, че конят много обича сладките на внучката ми. Казва, че ще ги използва при тренировките и настоя да ги включим в списъка.

— Внучката ви прави сладки?

Хеди го погледна учудено.

— Ами разбира се, че прави. Вие трябва да знаете. Нали вие й дадохте заем да си направи магазинчето.

— Пола Трент е ваша внучка?! — възкликна той и от изненада едва не изпусна писалката, с която току-що се бе подписал. Ето защо Хеди му се струваше толкова позната! Въпреки разликата от почти петдесет години, те много си приличаха.

— Ами да — Хеди се смути. — Не ви ли казах?

— Не — засмя се той. Сега вече истински се развесели. — Затова ли бяхте толкова сигурна, че ще приема предложението?

— Въобще не бях сигурна! — възрази тя, но видя недоверчивия му поглед. — Е, не бях съвсем сигурна… Но това наистина няма нищо общо с Пола. Убеди ме вашето име.

— Моето име?

— Да. Човек е име като вашето не може да не се интересува от коне.

— С име като моето… — повтори той. Изведнъж се сети и отново се засмя. Отдавна не се бе занимавал с конни надбягвания, но сега си спомни. — Да не говорите за онзи състезателен кон Джон-Хенри? С него ли ме сравнявате?

— Джон-Хенри три пъти беше кон на годината, господин Хенеси — назидателно каза тя и се изправи. — Три пъти! И единия път на единадесетгодишна възраст. Дори след като го скопиха, пак беше непобедим. А когато решиха да го пенсионират, толкова страдаше, че трябваше да го върнат. Това беше кон, роден да бяга. Роден да побеждава! Истински шампион. Не можете да мечтаете да ви сравняват с някой по-добър.

Беше поставен на мястото си.

— Вие сте напълно права. Трябва да призная, че не съм мислил за това по този начин.

Хеди кимна енергично, сякаш искаше да каже, че е трябвало да мисли точно така. Той стана и отиде с нея до вратата.

— Сега, когато съм вече ваш съдружник, дали ще мога да видя Гордостта на Сара? Признавам, че ми е любопитно да видя състезателен кон, който обича сладки. Какво мисли внучката ви? От това би се получила добра реклама.

— О, Пола не знае нищо!

— Така ли? Защо, тайна ли е?

— Не, не, просто е изненада — изчерви се силно. — Пола не… Искам да кажа, не се интересува от коне, и… е толкова заета с магазина си, че аз… не искам да я безпокоя. Искам да е изненада, нали разбирате?

Той не разбираше.

— Ами…

— Обещайте ми, че нищо няма да й кажете — разтревожи се Хеди. — Да не развалите изненадата!

Той се поколеба.

— Но вие нали ще й кажете?

— Да, да, разбира се — отговори тя, като избягваше погледа му. — Ще й кажем, когато му дойде времето и когато тя… не е толкова заета — отново го погледна: — Обещайте ми! Пола обича изненадите.

Джон-Хенри помисли, че за Пола наистина ще е голяма изненада, като разбере, че баба й притежава състезателен кон. Но все пак обеща. Не виждаше какво лошо има в това, пък и в момента повече го интересуваха други неща.

— Как е Пола? — попита той, уж между другото.

— О, много е добре — Хеди си отдъхна, че не обсъждат повече изненадата. — Всъщност вече нае магазин в новия безистен. Нали го знаете, на няколко преки оттук.

— Толкова близо! — каза той. — Мисля, че мястото е добро.

— Да, да.

Джон-Хенри не беше сигурен, че погледът й му харесва. Въпреки краткото им запознанство, вече бе научил, че бабата на Пола вижда доста неща със сините си очи.

— Как мислите, кога ще е готова да отвори магазина?

— О, не знам. Казва, че има още много работа. Откакто го нае, по цял ден обикаля да търси оборудване. А това е само началото — тя замълча и го погледна невинно: — Не ви ли се е обаждала?

— Не, пък и не съм очаквал да се обади. Но не мога да не се интересувам.

— Естествено.

— Знам, че е много трудно да се започне нов бизнес.

— Така е.

— Когато й дадох заема, не съм искал да ми съобщава какво е направила.

— Разбира се.

— Но когато я видите… можете между другото да й предложите да ми се обади да каже как вървят нещата.

— Добре.

Той реши, че е време да приключат с този странен диалог.

— Опитвам се да следя състоянието на всичките си клиенти.

Тя изведнъж стана сериозна.

— Знам, че Пола е много благодарна за помощта ви. Ние с Отис също. Моля ви, елате да видите Гордостта на Сара — тя се огледа и се усмихна. — Може да нямаме такъв луксозен кабинет, но кафето е винаги на печката — усмивката й стана закачлива. — И обикновено имаме по една-две сладки.

Тя си тръгна и Джон-Хенри отиде до прозореца. Хеди му бе благодарила за помощта, но му се струваше, че всъщност той трябва да е благодарен. Без никакви усилия и изглежда, дори без да го осъзнават, Хеди Баскомб и внучката й вече бяха променили живота му. Защо ли? Седна на бюрото и се върна към работата си. Но колкото и да гледаше документите, не можеше да се съсредоточи върху финансовите анализи и проекти. Мислеше за един състезателен кон… И за една млада жена, която прави вкусни сладки.

 

 

В този момент младата жена бе потънала до гуша в мръсотия, грес, паяжини и прах в един огромен склад извън град Тулса. Навсякъде бяха натрупани захвърлени части от машини. Помещението бе толкова претъпкано, че тя се чувстваше като в склад за вторични суровини. Въздъхна и избърса потта от челото си. Бе прочела във вестника обява, че се разпродава оборудване за ресторанти, и дойде с надеждата да намери една-две печки за магазина си. Но всичко тук — котлони, тенджери, тигани, изглеждаше поне на сто години. Никога ли нямаше да си намери фурна?

Най-сетне забеляза една печка — или поне нещо, което приличаше на печка. Нещото беше пъхнато в един тъмен ъгъл. Отгоре имаше въже, дебело почти колкото ръката й, един голям синджир и нещо като електронни лампи от старо радио. Печката не изглеждаше никак добре, но Пола се покатери върху една купчина, отмести куп пожълтели вестници, и тъкмо когато щеше да се добере до целта, вестниците се разпиляха върху нея. Веднага се вдигна гъст облак прах. Тя започна да киха. Но най-накрая бе намерила печка и вече нищо не можеше да я спре. Затова закри устата си с ръка и се гмурна в облака.

Сега печката бе близо до нея. Но как да се добере до нея? Протегна ръка и леко дръпна синджира. Чу се зловещо дрънчене, което би трябвало да й послужи за предупреждение, но тя бе уморена и изнервена и не искаше да си тръгне с празни ръце. Започна да дърпа. Нищо. Дръпна по-силно. Този път бе възнаградена с ужасен стържещ звук — печката се премести няколко сантиметра по олющения дървен под. Пола се намръщи, хвана дръжката, прехапа устни и задърпа с всички сили. Внезапно дръжката се отскубна и Пола загуби равновесие, политна назад, удари се в нещо твърдо и падна върху купчината вестници. Изохка, опита се да стане, но се подхлъзна и отново падна.

— Извинете — чу се глас. — Имате ли нужда от помощ?

Мислеше, че е сама. Стресната, опита да се изправи, но предателските вестници отново се размърдаха и пак щеше да се удари, ако една ръка не я бе задържала.

— Благодаря — изпъшка тя и видя две тъмни очи.

— Удоволствието е изцяло мое — отговори младежът с къса коса, който я държеше за лакътя. — Казвам се Родни Куин.

— Пола Трент.

— Доколкото разбирам, искате да стигнете до онази печка.

— Да — Пола погледна натам. — Но вече започвам да се чудя дали си струва.

Той хвърли бегъл поглед.

— Не си струва. Тя е пълна развалина.

— Разбирате ли от печки?

— Малко — вдигна той рамене. — Откакто се уволних от казармата преди три месеца, обикалям по такива разпродажби, събирам боклуци, оправям ги и ги продавам — огледа се и въздъхна: — Но рядко намирам нещо, с което си струва да се занимавам. Май трябва да си търся друга работа.

— Какъв бяхте в казармата?

— Няма да ми повярвате, но бях хлебар — той се усмихна замечтано: — Ама там имаше фурни! Печи и пей! Смешното е, че ми липсват. Но откъде да намеря такава работа? Сигурно щях да съм по-добре, ако бях танкист…

— Не знам, не знам — произнесе замислено Пола. Не можеше да повярва на късмета си. — Ако наистина си търсите работа, може пък да се сещам за нещо.

— Така ли? Толкова време търся, че вече не ме интересува с какво ще се хвана. Ако ми предложите нещо, целият съм ваш.

 

 

През следващите две седмици Пола видя повече неща в Оклахома, отколкото бе видяла през целия си живот. Научи повече за печки и промишлени пекарни, отколкото мислеше, че е възможно. Родни наложи лудо темпо на обикаляне по фалирали ресторанти, търгове и разпродажби. В края на този трескав период Пола имаше не само оборудване, но и приятел, и ценен работник. Бе наела Родни да й помага при покупките, но когато приключиха с тази задача, той реши да остане. А и не би го пуснала за нищо на света. Беше готова да му плаща колкото поиска. Той бе станал нейната дясна ръка.

Но колкото и скъп да й беше Родни, не това бе лицето, което я преследваше нощем, когато най-после се довличаше до леглото. Въпреки добрите си намерения да не мисли за Джон-Хенри Хенеси, не можеше да го забрави. Всяка нощ го сънуваше.