Риса Кърк
Гордостта на Сара (8)

Осма глава

Когато майка му влезе, Джон-Хенри седеше на бюрото си, зареял поглед в празното пространство. Веднага стана.

— Здравей, мамо. Какво правиш тук?

Хенриета, облечена в розов копринен костюм, с перлена огърлица, ръкавици и модна шапка, се учуди на въпроса.

— Днес е вторник, нали? Доколкото си спомням, щяхме да обядваме заедно преди заседанието на Управителния съвет. Да не си забравил?

— Не, разбира се — отговори той веднага, макар, честно казано, да не помнеше нито за обяда, нито за заседанието. Взе сакото от облегалката на стола и се направи, че не забелязва вдигнатите вежди на майка си. Обикновено в службата беше много официален, но днес седеше по риза. Напоследък бе позанемарил външния си вид, както и много други неща, но се опитваше да не мисли защо.

— Ти наистина беше забравил, нали? — Хенриета майчински го потупа по рамото.

— Не, аз… Извинявай. Напоследък толкова неща са ми на главата.

— Знам — усмихна се тя. — Чух.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо да не поговорим за това, докато обядваме?

Качиха се на кадилака на Хенриета, вместо на ягуара, защото тя се чувстваше по-удобно в големи коли. Щом обаче се настаниха на масата в елегантния „Парк Авеню“, Джон-Хенри примирено каза:

— Добре. Този път кой е — Джеферсън или някой друг?

Със зле прикрита усмивка Хенриета свали ръкавиците си.

— Този път очевидно си успял да разбуниш целия Управителен съвет. Щеше ли да ми разкажеш или имаше намерение да ме изненадаш на заседанието следобед?

Джон-Хенри въздъхна. Трябваше да се сети, че ще стане така, когато реши да започне програма за подпомагане на хора като Пола.

— Откъде разбра? — попита той. — Управителният съвет се събира чак днес следобед.

— Не забравяй за телефона, скъпи. Тази малка кутийка напоследък звъни като обезумяла. Струва ми се, че всички членове на Управителния съвет ми се обадиха, за да обсъдят твоята нова политика — тя замълча. — Освен теб, разбира се.

— Ако знаех, че ще предизвика такава врява, щях да те предупредя. Но това е само една малка експериментална програма и не мислех, че има нужда да те занимавам с подробностите.

— Може би сега ще ми обясниш как стоят нещата.

— Като на председател на банка ли?

— Не, като на твоя майка.

— Първо ми кажи какво си чула.

— Само това, че през последните седмици взимаш доста ексцентрични решения.

— Ексцентрични! — той се ядоса. — Какво ексцентрично има в това да се привлече „Диджитрон Оптикс“ или да се преговаря с „Обединени приборостроители“?

— Разбира се, че нищо, скъпи — отговори тя спокойно. — Но ние не говорим за това, нали?

— Да — съгласи се той мрачно. — Права си. Но не разбирам защо решението ми да отделя малка част от инвестиционния капитал за развитие на дребния бизнес трябва да бъде причина за тревога. Нашата работа не е ли да подпомагаме новосъздадените предприятия? За Бога, какво правим в тази банка според Джеферсън и антуража му?

— Е, трябва да признаеш, че това е отклонение от обичайния начин, по който досега работеше „Хенеси“.

— Досега щатът беше в по-добро икономическо положение — възрази той.

Хенриета го погледна внимателно.

— Няма нужда да се ядосваш, скъпи. Не забравяй, че аз съм на твоя страна.

— Извинявай — усмихна се той и отново се намръщи. — Понякога търпението ми се изчерпва с хора като Джеферсън Евърс, които не виждат по-далеч от носа си или от отчета за баланса.

— Знам. Но ти пък би трябвало да знаеш, че решението ти да намалиш лихвите по заемите за развитие на малкия бизнес ще разтревожи по-консервативните ни служители. Страх ме е, че някои от тях приемат тази идея като прекалено… революционна. Да не говорим, че това е прецедент. Представи си, че „Диджитрон Оптикс“ поиска същите облекчения. Какво ще направиш?

— Не виждам защо това трябва да безпокои някого. Компании като „Диджитрон“ имат достатъчно капитали, а малките фирми, които сега започват, нямат нищо. Всичко е много просто.

— Страхувам се, че някои от нашите служители не разглеждат нещата по този начин.

— А ти?

— Аз съм съгласна, че е нужно да стимулираме развитието на икономиката, и че един от начините е подпомагане на частния сектор. Но трябва да признаеш, че това е нещо ново за Управителния съвет. В края на краищата „Хенеси“ никога не се е занимавала с отпускане на заеми. Оставяме това на другите банки.

— Не беше така, когато Клод основа банката — напомни й Джон-Хенри. — По онова време на дребното частно предприемачество се отделяше същото внимание, както на големите корпорации.

Изражението на Хенриета се промени при мисълта за съпруга й.

— Прав си — съгласи се тя и тъжно поклати глава. — Но това беше много отдавна. Сега условията са други.

— Условията са такива, каквито ние ги направим.

— Така е — тя докосна леко ръката му и се усмихна: — Аз съм с теб, скъпи. Пък и винаги можеш да се защитиш, като посочиш първия си успех.

— За какво говориш?

— За „Сладко изкушение“, разбира се.

Понякога му се струваше, че майка му никога няма да спре да го изненадва.

— За това пък откъде знаеш? — попита той и вдигна ръце. — Твоята мрежа се разпростира из целия щат. Всички знаят, че навсякъде има твои очи и уши.

— Е, дочух нещо за една поръчка за… зидари.

— Това беше само жест на добра воля — ядоса се, че такова дребно нещо е отбелязано и докладвано — тръсна сърдито глава: — Този Джеферсън няма ли друга работа, освен да тича при теб за щяло и нещяло?

— Бих предпочела да поканиш Пола Трент на чай в събота — спокойно каза Хенриета.

— Моля? — замръзна той.

— Казах, че бих желала да поканя госпожица Трент на чай в събота. Разбира се, ще й изпратя писмена покана, но може би ще ти е приятно лично да я помолиш от мое име.

Той не знаеше какво да отговори.

— Откъде познаваш Пола Трент? — попита с подозрение.

— Не я познавам. Но тъй като ти си толкова… свързан с нея, бих искала да се запознаем.

— Не съм свързан с Пола!

— В такъв случай значи ли това, че имаш нещо против да я поканя на чай?

— Разбира се, че не — намръщи се той. — Просто не разбирам внезапния ти интерес към някой, когото никога не си виждала.

— Но, скъпи, тя е наша клиентка. Банката е вложила в нейната фирма. Освен това искам да видя жената, заради която възникват толкова много проблеми.

— С Джеферсън ли?

— Не, моето момче. С теб.

 

 

Вечерта Пола погледна към календара и не можа да повярва, че магазинът е открит само преди един месец. Струваше й се, че е минала цяла вечност. Работата вървеше, а тя си бе създала навик: ставаше в шест, най-късно в седем бе в магазина, за да зареди първата фурна, след това кратка почивка, през която хапваше един сандвич, докато се занимаваше с отчетните документи, правеше ревизия или звънеше за поръчки, после подготвяше тестото за следобедната фурна.

Родни работеше с нея през целия ден. Търговията вървеше толкова добре, че едва успяваха да задоволят търсенето. Скоро се наложи да наемат една гимназистка, която да помага следобед. При този непрекъснат поток от клиенти Родни не успяваше да се оправя сам в магазина, а Пола бързо разбра, че не може да притичва между фурните и щанда.

Всичко се нареждаше. Вече можеше да се усмихне при спомена за онези първи кошмарни часове в деня на откриването, вместо да ги сънува нощ след нощ. Толкова нерви за нищо! Имаше толкова клиенти, че въпреки допълнителната помощ през деня нямаше време да разработва нови рецепти и трябваше да остава след затварянето на магазина.

Не че се оплакваше. Сладките й се бяха прочули и разни клубове и организации започнаха да поръчват големи количества. Такива поръчки рядко можеха да се изпълнят през деня, така че все едно трябваше да стои до късно.

— Дай да ти помогна — предложи Родни преди няколко дни. — Нямам нищо против да поостана, честна дума. А ти се преуморяваш. Кога за последен път си почивала?

— Говориш като баба ми — отвърна тя, но не се разсърди. Беше благодарна за това предложение, но трябваше да откаже. Родни бе много натоварен през деня и повече от нея имаше нужда от почивка. Пък и в края на краищата магазинът бе неин. Не можеше да иска от работниците да му посвещават цялото си свободно време. Освен това не искаше Родни да се уплаши и да напусне. Не знаеше как би се оправила без него. Но това означаваше да остане и тази нощ сама. За утре имаше голяма поръчка от Женското благотворително дружество. Бе доволна, че славата й се носи. Онзи ден получи заявка от Тулса и една чак от Салисоу. Тази вечер обаче не се радваше. Денят бе тежък. Търговците от безистена бяха организирали разпродажба по тротоарите пред магазините и имаше повече хора от обикновено. Въпреки че бяха тримата — тя, Родни и Лайза, пак не успяха да произведат толкова, колкото биха продали. Имаше чувството, че цял ден е бъркала тесто. А сега отново трябваше да пали фурните.

Седна до голямата маса да допие студения си чай. Нямаше сили дори да стопли вода. Родни бе прав. Наистина се преуморяваше. Цялото тяло я болеше и й се струваше, че не може да погледне шоколад. За щастие това не се налагаше. Дамите бяха поръчали обикновени сладки и овесени със стафиди. Пола отмести чашата и с въздишка се изправи. Ако започнеше веднага, можеше да свърши до десет… или най-много до единадесет. Хвана се за работа, опитвайки се да не мисли колко добре би й дошла една гореща вана.

След петнадесет минути вече бе разбила маслото с яйцата, захарта и ванилията и започна да добавя брашното. Изведнъж големият миксер изръмжа подозрително. Сигурно бъркачките се бяха замърсили. Тя остави брашното и изстърга полепналото тесто. Включи отново. За нейно облекчение този път се чу равномерно бръмчене. Но когато изсипа всичкото брашно, миксерът изпращя. Звукът бе още по-зловещ от преди. Пола погледна точно навреме, за да види ужасена как бъркачките се въртят бясно и цялата машина се люлее.

Заслепена от хвърчащото брашно, тя посегна да изключи миксера. Междувременно моторът зави пронизително. Вече бе сигурна, че миксерът всеки момент ще избухне и от страх забрави къде е ключът. Пъхна се под масата, издърпа щепсела и вдигна ръце, за да се предпази. Моторът изпищя и замлъкна. Пола бе толкова уплашена, че си представи как миксерът се включва сам и тръгва към нея като във филм на ужасите. Погледна предпазливо. Брашното бавно се стелеше върху пода в дълбока тишина.

Изправи се, потърка ударения си в бързината лакът и отиде до щанда. Ами сега? Прехапа устни и се огледа. Явно трябваше да започне отначало, но след като почисти. Всичко бе покрито с брашно. Трябваше да избърше витрините. Доплака й се. Минаваше девет. Още не бе ясно дали миксерът ще заработи…

— Ох, защо все на мен ми се случват такива неща! — простена тя и се опита да свали бъркачките. Ключалката заяде. Отново задърпа. Вкопчи се вбесена с две ръце и затегли с всички сили. Този път победи. Пред ужасения й поглед целият миксер полетя към нея. Това бе скъпа машина и тя конвулсивно го сграбчи, загуби равновесие и се стовари под тежестта му на пода.

Това бе последният удар. Пола избухна в сълзи. Беше уморена, от глава до пети в брашно, миксерът бе развален и не знаеше дали ще може да го оправи… На всичкото отгоре до сутринта трябваше да опече повече от двеста сладки. Много й се събра. Потисна с мъка желанието си да хвърли уреда колкото може по-далеч, стисна силно очи и яростно изкрещя:

— По дяволите този проклет миксер! По дяволите всички сладки.

— Виждам, че моментът не е подходящ за посещения — каза един глас зад нея.

Пола се обърна и видя Джон-Хенри на вратата. Пак ли бе забравила да заключи? Родни я беше предупреждавал поне десет пъти, но напоследък имаше толкова работа, че не се сещаше да провери.

Всеки може да влезе, казваше Родни и беше прав. Ето кой бе влязъл сега!

— Какво правиш тук? — извика тя. — И защо винаги трябва да се промъкваш незабелязано!

— Не се промъквам — каза Джон-Хенри кротко. — Вратата беше отворена…

Тя още бе ядосана. Защо трябваше винаги да я вижда в такъв окаян вид? Тази мисъл я нервира още повече.

— Как така влезе? — възмути се тя.

— Ами така — отговори той спокойно. — Почуках. Но ти вдигаше такъв шум…

Това й напомни за миксера. Безуспешно се опита да го вдигне.

— Дай да ти помогна.

— Не!

— Моля те! — промърмори той и вдигна миксера като перце. — Къде да го сложа?

Пола не знаеше дали да вика, или да плаче. Имаше чувството, че ще се взриви, а той бе съвсем спокоен. Искаше да грабне развалината от ръцете му, но от опит бе разбрала, че е прекалено тежка за нея. Посочи към масата. Мразеше и миксера, и Джон-Хенри, и цялото това глупаво положение. От желание да го изгони по-бързо добави, без да се замисля:

— Не че има голяма полза. Това проклето нещо не работи.

— Искаш ли да го оправя?

— Ти?! — тя погледна изразително към добре огладените му панталони и блестящата му от чистота бяла риза с навити до лактите ръкави. Досега не бе забелязвала, че ръцете му са загорели. Как ли го постигаше, като по цял ден седеше в кабинета?

Той изглеждаше развеселен от недоверието й.

— Е, може поне да опитам. Имаш ли някаква кърпа да го изчистя?

Нямаше да му позволи да се доближи. Единственото, което искаше от него, бе да си отиде и да я остави на мира.

— Сама ще си го оправя! — заяви тя сърдито.

Той сякаш искаше да каже нещо, но отстъпи крачка назад и вдигна ръце.

— Добре. Само исках да ти помогна.

— Не ми трябва твоята помощ! — сопна се тя и взе кърпата.

— Виждам… Извинявай. Не исках да те обидя.

— Обаче успя!

Ударът изглежда бе помогнал. Успя да освободи бъркачките, избърса внимателно всичко и със затаен дъх разгледа детайлите. За нейно облекчение металните части не бяха изкривени и можеха да се използват — ако, разбира се, можеше да накара миксера да заработи. Дотук добре, а сега? Взе кутията с инструменти и извади една отвертка.

— На твое място още не бих развивал — посъветва я Джон-Хенри.

Макар че мислеше да развие всеки винт, който види, с надеждата да оправи нещо, Пола веднага хвърли отвертката на масата.

— Изобщо не съм имала такова намерение — тросна се тя. — Само я приготвях в случай, че ми потрябва.

— Добре, добре — каза той примирително. — Не исках да те ядосвам.

— Не съм ядосана! — изкрещя тя, профуча край него и посегна към щепсела. — Между другото, за какво си дошъл? По някаква работа или просто да се посмееш?

— Не се смея — отговори той сериозно, въпреки че скри една усмивка, когато тя раздразнено отметна един набрашнен кичур от очите си. — От два дни ти звъня у вас, но никой не отговаря. Майка ми би искала да те покани на чай на петнадесети.

— Какво?! — не можеше да повярва на ушите си.

Той изглеждаше малко смутен.

— Знам, че звучи старомодно, но майка ми е такава. Тя каза, че ти е изпратила писмо, но тъй като не си отговорила, ме помоли да ти предам поканата й. Не си ли го получила?

Сега бе неин ред да се смути. Когато най-после успяваше да се довлече до къщи, бе толкова уморена, че дни наред не поглеждаше пощата. Последната седмица на масата в кухнята се беше натрупала цяла купчина пликове, но нямаше сили да ги отвори. Пък и никога не получаваше нищо, освен сметки.

— Не знам — отговори тя, избягвайки очите му. — Напоследък… не съм отваряла пощата.

— Това обяснява всичко — той се поколеба. — Ще дойдеш ли?

Предложението бе толкова неочаквано!

— Ох, ами аз… — започна тя и разсеяно понечи да включи щепсела.

— Аз не бих правил такова нещо… — опита се да я спре Джон-Хенри.

Но беше късно. Пола бе забравила да изключи миксера от ключа. Той оживя и започна да бълва брашно. Чу се пронизителен вой и пред ужасения й поглед миксерът се впусна в дивашки танц по масата. Двамата едновременно се хвърлиха към него.

— Аз ще го хвана…

— Чакай, аз…

Той стигна пръв и изтръгна шнура. Оглушителният писък рязко спря, но обтегнатите докрай нерви на Пола не издържаха.

— Ох, това е вече много! — извика тя и избухна в сълзи. — Сега никога няма да свърша тази поръчка!

Джон-Хенри веднага остави машината на масата и привлече Пола към себе си.

— Всичко е наред — прошепна той и я погали по главата. — Всичко е наред.

— Не е! — проплака тя и скри набрашненото си лице в ослепителнобялата му риза. — Трябва да направя двеста сладки. Никога няма да успея на ръка!

— Не плачи — каза той. — Ще го оправя.

Тя преглътна сълзите си и вдигна очи към него. Внезапно осъзна в какво положение се намира. Не помнеше кога за последен път се е чувствала толкова спокойна, сигурна и защитена. О, как копнееше да се отпусне и да остави всичко на него. Бе уморена, толкова уморена…

— Никой не може да го оправи — каза тя.

— Аз мога — отговори той и преди да й позволи да се осъзнае, я целуна по устата.

Не бе подготвена за това, за неговата близост, за целувката. Не знаеше какво да каже.

— Значи… можеш…

— Мога — усмихна се той. — Не съм ли ти казвал, че не съм бил цял живот банкер?

Тогава отново я целуна. Това нямаше нищо общо с неуловимото докосване предишния път. В целувката нямаше никакво колебание, никаква свенливост. Притисна я силно до себе си. През нея сякаш премина ток. Без да мисли, обви ръце около врата му. Той тихо въздъхна и я целуна още по-настойчиво. Обзе я непреодолимо желание. Усети как по цялото й тяло се разлива топлина…

— Не мога — изохка тя, събра всичката воля, която й бе останала, и се отдръпна.

Джон-Хенри я погледна неразбиращо. Тя все още бе в прегръдките му и можеше да зарови пръсти в косата му, да привлече устните му към своите за една последна целувка. Но знаеше какво ще последва, затова опря ръце на гърдите му.

— Съжалявам — прошепна тя. Чувстваше се като опустошена. Отстъпи две крачки назад и, вече от безопасно разстояние, се насили да го погледне. — Аз… не биваше да допускам… това да се случи.

— Защо? — изненада се той.

Пола не знаеше какво да отговори. Мълчанието ставаше тягостно. Трябваше все пак да каже нещо.

— Виж какво — започна тя с треперещ глас, опитвайки се да не мисли за изпепеляващата целувка. — Нямам време за сериозна връзка. Нито сега, нито в близко бъдеще. Трябва да разработя магазина. Това ще отнеме всичките ми сили. Няма да е честно да се преструвам, че не е така. Не трябваше да позволявам нещата да отиват прекалено далеч.

— Така ли мислиш? Че нещата са отишли прекалено далеч?

— Не знам какво да мисля — каза тя безпомощно. — Имам толкова задължения, толкова…

Изражението му я накара да замълчи. Той каза тихо:

— Ти имаш задължения и към себе си, Пола. Ще отречеш ли, че между нас има нещо?

— Не, това би било лъжа — призна тя неохотно. — Изпитвам някакво чувство… Може би прекалено силно. Но не мога да му се поддам.

— Защото мъжът ти те е оставил ли?

Тя почти бе забравила за Ренди.

— О, не — поклати глава. — Няма значение. Не, това няма нищо общо с него, освен че когато си отиде, аз изведнъж усетих колко… безпомощни сме двете с баба ми. Казах ли ти за баба си…

— Да — гласът му прозвуча особено. — Но…

Тя искаше да го накара да разбере.

— Чувствам се отговорна за нея. Тя е на осемдесет и две години и си няма никого, освен мен. Няма да мога да понеса, ако нещо й се случи, а аз не мога да й помогна. За мен тя е всичко. Няма нищо, което не бих направила за нея.

— Включително да пожертваш собственото си щастие? Мислиш ли, че Хеди, че баба ти иска това?

Очите на Пола отново плувнаха в сълзи.

— Не ми говори така! Не е честно!

Някакъв дявол го караше да продължава.

— Но аз бих могъл да ти помогна…

Веднага усети, че е сбъркал.

— Ти вече ми помогна. Не мога да искам нищо повече от теб.

— Нямах това предвид — отговори той припряно. — Исках да кажа…

— Защо се държиш така с мен?! — извика тя. — Защото през целия ти живот никой нищо не ти е отказвал? Казах ти, че нямам време да се обвързвам.

— Аз мога да почакам.

— Не искам да чакаш!

— Това не зависи от теб.

Пола неочаквано се ядоса.

— Не зависи и от теб! — изкрещя тя. — Ти никога няма да ме разбереш! Не можеш да си представиш какво е да се безпокоиш за парите, да не знаеш с какво ще си купиш храна и дали ще имаш покрив над главата, защото къщата ти е ипотекирана!

Пред очите му изплува образът на едно малко момченце, което си играеше в запустял, обрасъл с бурени, двор. Беше лято и детето не носеше единствените си обувки, защото трябваше да ги пази за училище. Играчките му бяха една стара консервена кутия и няколко гладки камъчета, от които строеше крепости за въображаемия си приятел.

— Това не е вярно — каза той тихо и се отърси от спомените. — Казвал съм ти, че съм израснал в богато семейство, но невинаги е било така. Когато бях много малък, майка ми трябваше да пести от всеки залък. Всъщност…

Тя го изгледа презрително.

— Казвал си ми. Но това не е продължило дълго, нали? Откакто майка ти се е омъжила за онзи Клод, си се чувствал беден само ако си имал не двадесет, а шест коня в обора.

Джон-Хенри си представи един жилест състезателен кон. Но сега не искаше да говори за коне.

— Ако по този начин се опитваш да ме изгониш — каза той, — няма да успееш. Ще чакам. Аз имам много време.

Преди да може да му отговори, взе отвертката от масата и започна да разглобява големия миксер.

— Няма нужда да го правиш! — сопна се тя. Искаше единствено той да си отиде.

— Вече е направено — отговори той и го включи. Чу се мощно равномерно бръмчене.

— Оправи го — забеляза Пола. Чувстваше се все по-глупаво. — Благодаря.

— Можеш да ми благодариш, като дойдеш на чай в събота.

— Не мога.

— Разбирам. Лично ли ще откажеш на майка ми, или искаш аз да те извиня?

Тъкмо щеше да отговори, че тя ще се обади, но нещо в тона му я спря. Предизвикваше ли я? Вирна глава.

— Нито едното, нито другото. Утре ще се обадя, за да й кажа, че приемам.

— Добре. Ще се видим на петнадесети.

Той си тръгна, преди да успее да го пита какво му е толкова смешно. Стори й се, че видя как се усмихва. Обърна се към миксера. Може и да съжаляваше за прибързаното си решение, но сладките отново я чакаха…