Риса Кърк
Гордостта на Сара (7)

Седма глава

Джон-Хенри отново се оказа прав. Колкото и да не й се искаше, Пола трябваше да признае, че с помощта на изпратените от него майстори изпревари с няколко седмици графика — време, което много й трябваше, за да преработи рецептите за промишлено производство.

От самото начало бе решила, че ще използва само висококачествени продукти. Затова беше неприятно изненадана, когато установи, че макар да купуваше най-доброто брашно, захар и шоколад, в крайна сметка нищо не се получаваше. Тя наистина правеше хубави сладки — или поне така мислеше, докато печеше по няколко десетки. Сега обаче прекарваше нощ след нощ в магазина и се опитваше да пече стотици. Продължаваше да прави скъпо струващи грешки — от промяната на една или друга съставка сладките ставаха или прекалено сладки, или много твърди…

Когато за пръв път възникна идеята за магазина, тя се посъветва с професионалисти. Всички й казваха, че е луда, ако използва масло вместо мас. Смееха се на наивното й решение да купува само от най-хубавия шоколад. Предупреждаваха я, че по този начин ще се разори за по-малко от месец. Тогава не вярваше, но сега започваше да се чуди дали това предсказание няма да се сбъдне. Харчеше толкова пари само за изпробване на рецептите, че понякога с отчаяние се чудеше дали ще има с какво да открие магазина. Но всеки път, когато й се искаше да се предаде, на помощ идваше инатът й. „Трябва да успея!“, казваше си тя. „Иначе няма за какво изобщо да се занимавам с този магазин“. Твърдо решена да постигне най-доброто възможно качество, работеше сама нощ след нощ, дълго след като дори преданият Родни си отиваше. Понякога бе толкова изморена, че не можеше да гледа, какво остава да вярва на усилията си.

— Никога няма да го направя! — проплака тя една нощ, докато приготвяше поредния пакет със сладки. Не можеше да хвърля толкова много храна, затова ги носеше в един приют. От това обаче не й ставаше по-добре — мислеше, че ако дава нещо, то трябва да е добро на вкус.

Тъкмо започваше да мери захарта и брашното за следващата фурна, когато чу, че някой тропа на задната врата.

Оказа се, че й е провървяло повече, отколкото бе предполагала, когато наемаше помещението. Можеше да излиза, без да безпокои охраната, а двамата нощни пазачи знаеха, че често остава до късно и понякога се отбиваха да видят как е или да питат дали няма излишни сладки, за да се почерпят. Сигурно бе някой от тях. Избърса ръце в престилката и отиде да отвори.

— Кой е? — попита тя. Никога не отключваше, без да знае кой звъни.

— Джон-Хенри.

„Какво прави той тук?“, стресна се тя. Огледа се. Както винаги бе с джинси и пуловер, цялата набрашнена. Ох, защо винаги трябваше да изглежда пред него така неугледно! Въздъхна примирено и отвори вратата.

— Здрасти — каза тя, но не се отмести. Без сама да разбира защо, нямаше желание да го покани.

— Здрасти. Минавах оттук, видях, че свети и реших да се отбия да видя дали нямаш нужда от помощ.

Стори й се по-различен от обикновено. Ами разбира се! Тази вечер не беше с костюм, а с джинси, спортна риза и кожено яке. Дрехите променяха целия му вид. Усещаше, че се е вторачила в него, но не можеше да отмести очи. Така облечен, изобщо не приличаше на банкер. Изглеждаше по-млад, по-обикновен и… почти момче. Дори косата му бе по-различна — разрошена от вятъра, вълниста, с падащи на челото кичури.

— Много мило от твоя страна, но… — започна тя, ала в този момент се чу звънецът на една от фурните. Поредната порция сладки бе готова. Не можеше да го остави на вратата, докато ги извади.

— Извинявай, но трябва да изключа фурната. Ще влезеш ли?

— Благодаря — отговори той и старателно заключи зад себе си. Тръгна след нея. — Хубаво миришат.

— Надявам се и на вкус да са хубави — кръстоса суеверно пръсти, извади тавата и я сложи на щанда. Но докато преместваше сладките в охладителя, ги огледа професионално и се намръщи. И тези не бяха станали.

— Какво има? — попита Джон-Хенри.

Искаше й се да изрита тавата. Толкова се бе трудила над тази порция!

— Погледни! Май ще трябва да ги хвърля.

Той бе потресен.

— Да ги хвърлиш, без дори да си опитала?

— Мога да разбера кога не струват.

— Как?

— Как ли? Приличат ли ти на сладки, за които хората ще се редят на опашка?

Доплака й се. Бе уморена. Имаше чувството, че безкрайно се е мъчила с тези горещи фурни. И не стига, че отново нищо не се бе получило, а трябваше и Джон-Хенри да присъства на провала й. Защо изобщо се бе захванала с това? По-добре да продаваше картички или пластмасови легени.

— На мен ми изглеждат съвсем добре — каза Джон-Хенри.

— Да не си посмял да ме успокояваш! — погледна го тя сърдито.

— Не съм си и помислял. Говоря сериозно. Може ли да си взема една?

— Не може! Нали ти казах, че ще ги хвърля!

— Не преди да опитам. Гладен съм, не съм вечерял.

— Добре, но не можеш да си вземеш от тези! — заяви тя и посегна да премести тавата.

Беше много късно. Той успя да грабне две и бързо ги лапна.

— Хей! — възкликна с пълна уста. — Страшни са!

— Шегуваш се…

— Не, честна дума — посегна за още. — Не знам за какво се тревожиш. Никога не съм ял нещо по-вкусно.

— Само така приказваш — възрази тя колебливо.

— Не те лъжа — поклати той глава, без да спира да дъвче.

— Наистина ли така мислиш, или просто не искаш да ме обидиш? — намръщи се тя. — Защото, кълна се…

Той отново се засмя и взе още една шепа.

— Щях ли да ям така, ако не бяха хубави? Виж, омел съм половината тава.

Това беше така, но тя още се съмняваше.

— Нали каза, че си гладен?

— Бях — той взе една сладка и я погледна срещу светлината, сякаш беше скъпо вино. След това я пъхна в устата си и намигна: — Тези са като чипс. Не можеш да си вземеш само една. Прекалено вкусни са.

— Въобще не приличат на чипс — възрази тя, все пак поласкана.

— Да знаеш, че са като сладко изкушение.

— Не знаех, че си толкова поетичен — каза тя и изведнъж възкликна: — Това ще бъде!

— Кое?

— Името им! От толкова време се опитвам да измисля подходящо име за магазина, а ти току-що ми го каза. „Сладко изкушение“!

Джон-Хенри кимна.

— Звучи добре — съгласи се той, очевидно доволен от себе си. — Това трябва да се отпразнува. Ще си взема още една сладка.

Пола беше толкова радостна, че му подаде цялата тава.

— Заповядай! Заслужи си ги. Вече мислех, че никога няма да измисля име, а на теб ти падна направо от небето. Как мога да ти се отблагодаря?

— Например като дойдеш с мен на вечеря.

— Сега? — помръкна тя.

— Не мога да се сетя за по-добър момент. Ще го полеем с шампанско. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ще се поболееш — очевидно се опитваше да печели време. — Току-що изяде почти цяла тава със сладки.

— Вечеряла ли си?

Беше хапнала един сандвич преди около шест часа.

— Не е там въпросът. Няма нужда…

— Аз обаче искам да вечеряме.

— Но не е необходимо.

Защо ли не искаше да излезе с него? Дали изобщо знаеше причината? Да, помисли тя. Просто Джон-Хенри не беше от нейната черга. Въпреки че тази вечер бе облечен съвсем обикновено, тя не можеше да забрави как изглежда в банката. Не можеше да забрави, че той управлява банката. Не знаеше къде живее, но само като си помислеше каква кола кара, разбираше, че за него бе съвсем естествен разкошния живот, за който тя само мечтаеше.

С Джон-Хенри нямаше да се чувства в свои води. Нямаха нищо общо — независимо от намеците му, че невинаги е живял толкова богато, истината бе, че сега живееше така. Можеха да опитат, но накрая различията между тях щяха да станат непреодолими. Тя щеше да получи още един удар. И за какво? Единственият резултат щеше да бъде, че се е отклонила от целта си, а това не можеше да си позволи. Нямаше право. Бе решила, че бизнесът ще е най-важното нещо за нея. Как да изостави мечтите си само защото… Защото Джон-Хенри Хенеси има хубава усмивка?

— Знам, че не е необходимо — прекъсна Джон-Хенри мислите й. — Не е ли това достатъчна причина да го направим?

Пола усети, че погледът на тези тъмносини очи започва да я разколебава. Какво, като управляваше банка? Какво, като караше луксозна кола? В момента бе с нея, при това съвсем доброволно. А това значеше нещо, нали?

„Не!“, помисли тя и каза на глас:

— Не мога. Наистина трябва да остана тук, за да си свърша работата — видя от изражението му, че ще се опита да я разубеди и добави бързо: — Но като открия магазина, ще имам повече време. Тогава ще можем да го отпразнуваме — усмихна се, като си спомни как тази вечер й помогна за името. — Аз черпя. Трябва да ти се отблагодаря.

При такъв любезен отказ и обещание за покана в бъдеще Джон-Хенри едва ли можеше да продължи да упорства.

— Значи имам право само на една вечеря? Защо да не може сега да хапнем, а по-късно наистина да го отпразнуваме?

Пола започна да се отчайва. Той бе наистина непреклонен!

— Защото трябва да работя — отговори тя.

— Ще ти помогна.

Пола се разсмя. Образът на Джон-Хенри със запретнати ръкави, заровен до лактите в брашно, наистина я развесели.

— Не, няма нужда — отговори тя и го поведе към задната врата. Рецептите ми са фирмена тайна. Откъде да знам, че не си агент на конкуренцията?

— Късно е — усмихна се той примирено. — Много съм сръчен. Докато не ме гледаше, откраднах няколко сладки. Мислех да ги изям по пътя, но може да ги продам на този, който плати най-много.

— Достатъчно е да им обясниш къде е магазинът, за да дойдат за още.

— Не е нужно. И без това нямаше да се отървеш от опашки.

— Надявам се, че си прав — помръкна тя отново.

— Знам, че съм прав — хвана без предупреждение ръцете й. — Няма да те оставя да забравиш за празненството. Ще настоявам да си изпълниш обещанието.

Пола копнееше да пристъпи към него, да се прегърнат, както веднъж вече се беше случвало, да усети докосването на устните му върху своите. Но се насили да каже безгрижно:

— Няма защо да ми напомняш. Аз съм обещала.

Той сякаш искаше да каже или да направи още нещо, но само стисна леко ръцете й, преди да ги пусне и посегна към ключа.

— Обади ми се, ако нещо ти трябва… Каквото и да е.

И си отиде.

 

 

След две седмици Пола откри магазина. Дотогава, разбира се, преживя няколко кризи. Понякога се чувстваше толкова отчаяна, че се изкушаваше да се обади на Джон-Хенри за морална подкрепа. Вместо това се оплака на Хеди, която винаги й съчувстваше, но наистина не можеше да й помогне да разреши проблемите със снабдяването.

Неприятностите започнаха, когато научи, че компанията, с която бе сключила договор за доставка на стафиди, е закрита. Представителят на фирмата се обади да й съобщи лошите новини няколко дни след посещението на Джон-Хенри в магазина. Тогава Пола се разтревожи, но веднага започна да звъни на други доставчици. Компаниите, е които се свърза, една след друга й отказваха. Неизменната причина бе, че е прекалено дребен купувач и не си струва да се занимават с нея.

— Обадете се, когато искате да поръчате поне пет тона — заяви един противен мъж. — Дотогава не ни интересувате.

Стигна до последния номер в списъка. Вече бе прекалено отчаяна, за да се интересува как ще прозвучи.

— Аз съм съвсем малка фирма — каза тя. — Не мога да купувам големи количества. Но бих искала да опитам вашите стафиди…

Човекът дойде още същия ден и донесе няколко големи плика. Казваше се Албърт и веднага поиска да опита сладките. Със свито сърце Пола му поднесе таблата и той си взе по една от всеки вид.

— Права сте, качеството им определено може да се подобри — забеляза той и едва тогава видя унилото й лице. — Но не се безпокойте. Ще ви кажа какво имам и колко струва. Знам също една малка шоколадова фабрика, ако ви интересува.

Разбира се, че я интересуваше. Той стоя още два часа, без да спре да говори, а Пола си водеше подробни бележки.

— Не знам как да ви се отблагодаря — каза тя, когато най-после свършиха.

Той й намигна.

— Изпратете ми следващите мостри и ги направете толкова хубави, че да започнете да поръчвате по двеста-триста килограма.

Следващите две седмици Пола почти не излезе от магазина. Най-после направи сладки, с които се гордееше. Опакова няколко вида и ги изпрати по куриер на Албърт. Той й позвъни същата вечер.

— Много са вкусни! Кога ще дадете следващата си поръчка?

— Надявам се, след откриването — засмя се тя поласкана.

— Кога ще е то?

— Другата седмица.

— Не се безпокойте. Ще бъде страхотно.

— Дано сладките станат още по-хубави! — каза тя и обеща да се обади колкото може по-скоро.

Откриха магазина следващия понеделник. Денят бе облачен, но на Пола й бе горещо от печките, които работиха непрекъснато четири часа. Ужасена от мисълта, че сега вече наистина започва бизнес, тя почти не спа предната нощ и дойде по тъмно, за да зареди първата фурна. Разчиташе на помощта на Родни, но когато той се довлече със зачервени очи и температура четиридесет градуса, тя го изпрати да си легне въпреки твърденията му, че може да работи. След три часа бе приготвила сладки с ядки и без ядки, овесени курабийки със стафиди и овесени с шоколад. Хеди обичаше сладките с плодов аромат, а Джон-Хенри бе похвалил шоколадовите, така че бе направила и от тях. Имаше намерение да изпече и няколко вида какаови, но не й стигна времето. В девет без пет, когато дойде санитарният инспектор, тя все още подреждаше тавите на витрините и поглеждаше нервно часовника.

— Хубав ден за сладки! — каза той и се огледа да види дали всичко е наред.

— Надявам се — отговори Пола и му предложи от сладките.

Той бе идвал тук няколко пъти през последните седмици, за да й обясни изискванията на санитарната служба и да й помогне да вземе всички разрешителни. Беше му много задължена и затова му благодари, но той само махна с ръка: „Това ми е работата.“

— Магазинът изглежда добре — забеляза той тази сутрин.

Пола също се огледа и се опита да го види през очите на клиентите. Беше чела, че топлите цветове възбуждат апетита. Входът бе откъм безистена и нямаше къде да окачи червени пердета, но червените ръбове на щандовете и лавиците се открояваха сред зелената бухнала папрат, разположена около касата, която скоро щеше да работи на пълни обороти.

„Наистина изглежда добре“, помисли тя със задоволство и внезапно й се прииска да дойде Джон-Хенри. Но преди няколко дни, когато той се отби да пита за датата на откриването, тя го помоли да не идва, защото мислеше, че ще е много заета и няма да може да му обърне внимание.

Сега съжаляваше. Искаше й се да види магазина съвсем завършен, с подредените сладки, очакващи тълпите от купувачи.

Знаеше, че нищо не може да спре Хеди. Наистина, когато санитарният инспектор си тръгна, баба й се появи в най-хубавата си рокля.

— Е, Пола, трябва да кажа, че си свършила добра работа. Всичко е чудесно — тя огледа тавите и се наведе да прочете табелките пред тях. — Колко много си направила! Кога си дошла? — намръщи се. — Да не си стояла пак цяла нощ?

— Не, бабо, дойдох в шест часа — засмя се Пола и й подаде една сладка. — Заповядай. Направих от любимия ти вид. Реших, че това ще ми донесе късмет.

— Не ти трябва късмет, миличка — целуна я Хеди по бузата. — Знам, че ще успееш. Сигурна ли си, че не искаш да остана да ти помагам?

Но Пола вече веднъж бе отказала. Не искаше баба й да стои толкова дълго права и каза, че Родни ще е тук и заедно ще се справят. Сега, когато Родни лежеше болен, наистина имаше нужда от помощ, но поклати глава.

— Не, бабо, благодаря. Ще се оправя. Довечера ще ти се обадя да ти кажа как върви. Ще ходиш ли днес до Клуба? Искаш ли да вземеш малко сладки?

— До Клуба ли?… — Хеди за момент се смути. — Не, днес там ще минат и без твоите сладки. Толкова си се трудила. По-добре ги продай. Но си запазвам правото за друг път.

Хеди тръгна и Пола си спомни, че и Джон-Хенри си бе запазил правото за друг път. Отново съжали, че му е казала да не идва. Огледа за последен път магазина и с разтуптяно сърце разтвори широко вратите. Беше точно девет часа.

Мина един час. Пола се чувстваше все по-притеснена. Безистенът започна да се изпълва с народ. Хората, очевидно привлечени от голямата табела, спираха, поглеждаха, усмихваха се… и си отиваха.

„Не купуват, защото е много рано“, окуражаваше се Пола. Защо отвори в девет часа! Кой ще иска да яде толкова рано?

В единадесет още не бе продала нищо и не можеше повече да се успокоява, че е рано. С нарастващо отчаяние се чудеше защо обявите, които бе разлепила из целия безистен, не помагаха и дали някой е прочел рекламите във вестника. Защо хората, които спираха, не купуваха нищо? Какво не беше наред?

До обед не продаде нито една сладка и едва се сдържаше да не заплаче. Бе се провалила, преди да е започнала. Ако продължаваше така, трябваше да затвори магазина, да се качи на първия автобус, да напусне града и никога да не се върне. О, какво щеше да прави?

Тогава някой влезе — едно момченце, което не искаше да купува, а бе загубило майка си. То беше много малко и много уплашено и Пола, след като се обади в полицията, му подаде една сладка.

— Вземи — каза тя. — Това ще те успокои, докато мама дойде.

Детето я погледна с големите си кафяви очи, протегна мръсната си ръчичка, остави сладката и прошепна:

— Много ви благодаря, госпожо, но мама не ми дава да ям сладко.

Значи не можеше дори да подарява сладки! Ако не можеше да продаде нищо, защо да не предложи на хората да опитат? Може би не искаха да купуват, защото магазинът бе съвсем нов… Напълни бързо една табла, пое дълбоко въздух и излезе пред магазина.

— Заповядайте, вземете си — каза тя на един минувач и поднесе таблата.

С усмивка канеше всеки, който минаваше. Някои си взимаха, други бързо отминаваха. Чувстваше се като глупак, но продължаваше.

— Тези сладки са от „Сладко изкушение“. Моля, опитайте. Безплатни са. Днес е тържественото ни откриване, правим специално намаление — тринадесет броя на цената на дванадесет…

След още три часа, пресипнала и схваната от усилието непрекъснато да се усмихва, тя имаше в касата само двадесет и два долара, а витрините бяха пълни. Една от идеите й, когато замисляше магазина, бе да раздава безплатно сладките, непродадени през деня. Само днешна стока в „Сладко изкушение“, фантазираше тя, и изобщо не можеше да си представи, че ще останат толкова много сладки. Сега тези планове й изглеждаха връх на глупостта и високомерието.

Примирена с мисълта, че ще продължи да се унижава, докато продаде поне няколко табли, погледът й бе привлечен от новодошлия клиент. Но какво правеше той тук?

В момента, в който пристъпи прага на „Сладко изкушение“, Джон-Хенри разбра, че е направил ужасна грешка. Макар да бе обещал на Пола, че няма да идва в деня на тържественото откриване, към три часа вече не го свърташе в кабинета. Трябваше да види какво става. Един поглед му бе достатъчен. В никакъв случай обаче не трябваше да се издава, че е разбрал какво е положението, затова се насили да се усмихне и весело каза:

— Здрасти!

— Здравей!

Той реши, че е най-добре да се прави, че не забелязва изражението й.

— Обещах да не идвам, но не мога да не почета такъв важен ден. Надявам се, че не се сърдиш.

Тя не се сърдеше, а бе готова да избухне в сълзи. От това Джон-Хенри се почувства съвсем безпомощен и се ядоса на целия свят. Какво ставаше с всички тези хора? Защо не се трупаха в магазина? Не разбираха ли какво губят?

Пола бе прекалено горда, за да покаже огорчението си.

Опита да се усмихне:

— Единственото, което може да ми помогне, е да купиш всичко — погледна към витрините, където пълните тави чакаха купувачи. — Както виждаш, търговията не кипи.

Джон-Хенри не смееше да се доближи до нея. Тя изглеждаше толкова нещастна, че му се искаше да я прегърне и да й обещае, че ще купи целия магазин. Но добре знаеше, че тя не би се съгласила.

— В първите дни никога не върви.

— Не върви ли? — Пола погледна към подноса, който държеше. — Ако знаех… — тя млъкна и се изчерви. — Не бива да ти говоря така. Ти ще си искаш заема.

Заемът бе последното нещо, за което можеше да мисли. Не се бе сещал за него, откакто подписа документите. Всъщност нямаше изобщо да си прави този труд, ако не бе усетил колко е горда. От пръв поглед й повярва и беше готов да й даде личен чек. Не, парите не го интересуваха. Единственото, което го вълнуваше, бе Пола. Внезапно му хрумна една идея.

— Всяко ново предприятие има нужда от време, за да тръгне — каза той. — Трябва само да имаш търпение.

— Колко? Започвам да мисля, че търпението струва колкото гордостта.

— Но за разлика от гордостта се възнаграждава. Ще видиш.

— Вярваш ли, че това ще стане, преди да се разоря?

„Моята храбра Пола!“, помисли той. Дори се опитваше да се шегува.

— Сигурен съм, че ще тръгне — бръкна за портмонето си. — Всъщност аз дойдох да си купя малко сладки. Би ли ми завила по десет от всеки вид?

Въпреки очевидното си нещастие Пола се усмихна.

— Вече си доказал, че ядеш много сладки, но толкова много няма да можеш.

— Недей да бъдеш сигурна — усмихна се той. — Предстои ми дълъг ден.

Не трябваше да го казва. Усмивката й се стопи.

— На мен също — каза тя тъжно.

 

 

Джон-Хенри се втурна в банката, натоварен с пликове. Асансьорът никога не му се бе струвал толкова бавен и той едва не разби вратата, когато най-после допълзя до неговия етаж. Нахълта в кабинета. Госпожа Адамс вдигна изненадано очи, но той не й обърна внимание.

— Елате с мен!

Стовари багажа на бюрото. Секретарката послушно го следваше с молив и бележник в ръка.

— Да, господин Хенеси?

Той спря за миг, за да събере мислите си.

— Пуснете… молба до всички отдели. Незабавно! В безистена наблизо има магазин за сладки. Казва се „Сладко изкушение“. Искам всички да направят по една малка почивка — не едновременно, разбира се, и да си купят сладки. Няма значение по колко — по една или по десет. Искам обаче всички служители да донесат поне по една мостра. Парите им ще бъдат възстановени.

По средата на кратката му реч моливът на госпожа Адамс трепна и спря. Тя го погледна с нескрито учудване.

— Да, какво има? — попита той нетърпеливо. Знаеше, че тази жена можеше да пише по двеста думи в минута.

— Сладки ли, господине?

— От „Сладко изкушение“ — повтори той и я погледна право в очите.

Тя сведе поглед, но Джон-Хенри можеше да се закълне, че в ъглите на устните й трепна усмивка.

— Да, господине, веднага ще предам.

— Благодаря ви — секретарката стана и той добави: — Но искам всички да разберат, че това е молба, а не заповед.

— Да, господине — отново тази усмивчица. — Разбирам.

— Добре — промърмори той под нос, когато вратата на кабинета се затвори зад гърба й. След това, доволен от себе си, взе шепа сладки, захапа една и доволно кимна.

 

 

Пола се смая, когато късно следобед започнаха да пристигат тълпи от хора. Вече бе загубила всякаква надежда, а се оказа, че трябва да тича напред-назад, продаде всичко, което бе направила, и опече още няколко фурни. Два часа опашката пред магазина не свърши. Минувачите се спираха да видят какво става, влизаха и също купуваха. Към края на работното време Пола имаше чувството, че е минала през месомелачка. Цялото тяло я болеше. Но когато погледна препълненото чекмедже на касата, въздъхна от удоволствие. Не разбираше какво стана, но нямаше търпение да каже на Хеди, че е успяла.

Замаяна от умора, точно когато прибираше последната тава, тя усети, че не е сама. Обърна се и видя Джон-Хенри, подпрян на вратата. От вълнение бе забравила да заключи. Браво, помисли тя. Друг път трябваше да внимава.

— Нали ти казах, че ще тръгне — усмихна се той. — Ще дойдеш ли сега с мен на вечеря, за да го отпразнуваме?

Колкото и да бе изтощена, забеляза нещо подозрително в погледа му.

— Откъде знаеш, че е тръгнало?

— Не е ли очевидно? — посочи той към празните витрини.

— Може да съм ги прибрала — възрази тя.

— Но не си.

Пола се поколеба, но бе прекалено щастлива и нямаше желание да спори.

— Вярно е. Продадох всичко — погледна го внимателно. Не можеше да се отърси от това странно чувство. — Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с това?

— Кой, аз?! — изглеждаше искрено изненадан. — Знаеш колко сладки купих, но за останалите нямам никаква заслуга.

Тя обаче все още не бе убедена, макар да не знаеше защо. Може би заради пламъчето в очите му. Може би защото едва се държеше на краката си. Предната нощ почти не спа, а през целия ден трепереше от нерви. Мята се от големите надежди до отчаянието и след неочаквания успех се чувстваше опустошена.

— Не мога да дойда — каза тя. — Утре сутринта трябва да съм тук в шест часа, за да започна да пека.

— Но нали Родни ще ти помогне?

— Родни е болен. Не знам кога ще се вдигне от леглото — всъщност обаче съвсем не мислеше за Родни. Сега вече бе сигурна, че ще успее и ентусиазмът отново я завладя. Започна да прави планове — о, какви планове! Обърна се със светнали очи към Джон-Хенри. Искаше да сподели с него въодушевлението си: — Сега, като знам, че обичайните ми сладки ще се продават, мога вече да експериментирам. Не знам дали съм ти казвала, но имам идея да опитам още десетина вида. Досега нямах време, но утре ще направя сладки с фъстъчено масло. Не са толкова прости, колкото изглеждат. Качеството на фъстъченото масло трябва да бъде супер! — внезапно млъкна и се засмя. — Но ти не ме слушаш!

— Не, не, много ми е интересно — възрази той. Но бе очевидно, че не може да става и дума за вечеря, освен във вид на сладки. Помисли дали неволно не я е превърнал в чудовище. Може би не трябваше толкова да се мъчи да й помогне. Пола почувства колко е разочарован, приближи се и сложи ръка на рамото му.

— Запазваме си правото да го отпразнуваме, нали?

Вместо да отговори, Джон-Хенри я привлече към себе си и бързо я целуна. Това не беше нищо повече от леко докосване, но цялото й тяло затрептя. Пола пое дълбоко въздух и го погледна изненадано.

— Да не си помислиш нещо! — каза той и посрещна погледа й. — Това е поздравление за успеха ти.

— Аз… Разбира се…

Джон-Хенри сякаш искаше да каже още нещо. Протегна ръка към лицето й:

— Ще ти напомня за празненството — обеща той и си тръгна.

Тя дълго не помръдна от вратата. Устните й горяха от кратката целувка, цялото й тяло копнееше за нещо повече от една припряна прегръдка. Започна да подрежда, но, все още замаяна, непрекъснато поглеждаше към вратата с надеждата, че той ще се върне. После се ядоса на себе си, прибра и загаси лампата.

Следващата сутрин точно в шест беше отново пред фурните. Поздравителните целувки са едно, а работата — друго, нали… Сладките я чакаха.