Марго Далтън
Коледен подарък (14)

Четиринадесета глава

Когато доктор Маклелан най-сетне позволи на Сара да стане от леглото, зимата беше отстъпила на пролетта. Въздухът беше напоен със слънце, макар още да пазеше острата зимна свежест, и цялата земя миришеше на влага, на нов живот, на напъпили обещания.

Сара се взираше навън през прозореца на колата, зачервена от щастие. Най-сетне беше облякла дрехи за бременна — меки избелели джинси със специална платка отпред, бял пуловер с висока яка, а върху него широко джинсово горнище, което открояваше красиво сивите й лъчисти очи.

— Вчера получих писмо от Мод — обади се тя внезапно. — Не ти ли казах?

— Спомена нещо — каза Джим, — но в този момент звънна телефонът и ти така и не се доизказа.

— Ами пише, че толкова добре си прекарва в Сиатъл, че смята да остане още една седмица, а после да прекара още две във Ванкувър.

— И Кларънс ли е с нея?

— Разбира се — усмихна се широко Сара. — Той не се отделя на крачка от нея.

— Ами работата му?

— Нали си има пенсия от предишната служба. Беше поискал да е портиер при вас само за да се занимава с нещо, а не че има належаща нужда от пари. Колкото да не скучае. А с Мод човек никога не може да скучае.

— Значи — започна Джим, като внимаваше какво говори, — Мод няма да се върне още дълго време. Няма ли да се грижи повече за децата?

Сара му хвърли един бърз поглед и веднага го отклони, за да се загледа напред в дантелените облачета над планините.

— Нали ти казах, Джим. Децата ще останат там, където са. Чувстват се много добре.

— Виж какво, може би и аз имам право на мнение по въпроса — рязко започна Джим. — В края на краищата, тези деца са… — в този момент видя как тя бързо се извърна и смени тона си. — Просто много ми липсват. Искам да ми кажеш къде живеят. Трябва да ги видя, Сара.

— Знам — каза тя неопределено. — И те изгарят от нетърпение да се видят с теб. Все за теб говорят, особено Ели. Но исках да бъда с теб, когато се видите, затова трябваше да изчакаме докторът да ми позволи да напусна леглото.

— Но ще отидем веднага при тях, нали? — настоя Джим. — Какво ще кажеш за още утре?

— Обещавам. При първа възможност. Ох! Джим! — изпъшка тя и притисна ръка към корема си.

Джим закова спирачки и се обърна към нея с пребледняло лице.

— Какво има? Пак ли те заболя?

— Бебето — прошепна тя. — Усетих го, че помръдна. Джим, това е за първи път!

Лицето му разцъфна в доволна усмивка.

— Наистина? Какво беше усещането?

— Ами като… крилца на пеперуди, но още по-нежно… Ох! Ето пак! Тя взе ръката му и нежно я положи върху джинсовото горнище.

Той се наведе напред, но след малко поклати глава.

— Нищо не усещам.

Сара се усмихна.

— Ще усетиш. След месец-два ще започне да играе футбол там вътре.

Джим също се усмихна и повдигна кичур от косата й, за да я целуне по ухото.

— Нали не съжаляваш, че ги накарахме да ни кажат момче ли ще бъде или момиче?

— Да съжалявам, че е момче? Доволна съм, че знам предварително. Все си мислех, че ще е момиче. Така ще имам време да свикна с мисълта.

— Аз няма да свиквам с никакви мисли. Просто ще го обичам. Но искам да имаме и момиче. И да прилича на теб.

— Джим — прошепна Сара. — Много ли е трудно за теб? Имам предвид да се срещнеш с баща си.

— Трудно ми е — призна той. — Най-трудното нещо, което съм вършил. Страх ме е, Сара.

— Страх ли? Че защо? Какво ще ти направи?

— Не че ще ми направи нещо. Просто… Ами ако не мога да го понасям? Ако опитам да общувам с него, доколкото мога, но се окаже, че старите чувства са прекалено силни и аз не съм в състояние да бъда в една стая с него? Тогава какво? Ще те изгубя ли?

Сара се обърна да погледне изящния му аристократичен профил, после пак се загледа напред.

— Ще видим, когато стигнем дотам — каза спокойно. — Ето че пристигнахме.

Джим се вкопчи в кормилото. Повече от десет години не беше минавал с колата си този участък от пътя. Всичко му беше едновременно познато и чуждо, като част от друг живот.

Паркира до гаража и слезе да отвори вратата на Сара. Връхлетяха го познати стари миризми на влажна почва, животни и влажна люцерна. Сара го стисна за ръката и отвори вратата с непринудена фамилиарност, която го учуди. Влязоха в преддверието. Джим премигна и се заоглежда наоколо, поразен от завръщането си в тази къща, която толкова бе обичал, където бе прекарал първите години от своя живот. Стаите като че ли бяха претъпкани от спомени и призраци, а това впечатление внезапно бе подсилено от далечния звън на детски глъч и смях.

Джим се стресна и се ослуша. Не очакваше да чуе детски шум в тази разкошна и винаги притихнала къща. Знаеше, че въображението му играе номера и че това са само спомени от детството, когато обичаше да събира тук приятели. Сара го улови за ръката и леко я стисна, после отвори вратата на библиотеката и влезе вътре. Джим пое дълбоко въздух, последва я и изведнъж се спря на прага, крайно объркан.

Джеймсън Флеминг се беше разположил в голям дъбов стол в единия край на стаята и усмихнато обясняваше нещо на Били, седнал до него и взиращ се напрегнато в цифрите върху компютърен екран. Джим стоеше и явно отказваше да повярва на очите си.

— Здравей, Сара — поздрави Джеймсън с много обич в гласа. — Радвам се да те видя пак на крака, скъпа. Здравей, сине — обърна се и към Джим с такъв тон, сякаш синът му имаше навика да се отбива всеки ден за обяд.

Джим бе спасен от необходимостта да отговори нещо от Били, който го погледна през рамо с весела усмивка. Тънкото му луничаво лице грееше от щастие.

— Здравей, Сара! Здравей, Джим. Радвам се да те видя.

Джим го гледаше, а гърлото му се беше свило от наплива на чувства. Били изглеждаше тъй променен, тъй успокоен. Джим изведнъж осъзна, че момчето за пръв път му се усмихва истински. Освен това за пръв път беше облечен в нови дрехи — избелели почти до бяло-сини джинси с хубав кожен колан с голяма тока, чиста бяла риза и скъпи велурени мокасини. Джим разбра, че някой най-сетне бе убедил момчето да подмени гардероба си и то просто, като си беше дал труда да проучи какви дрехи иска да носи малкият.

Едната му ръка беше превързана и той я държеше отпусната в скута си. Другата непрекъснато се разхождаше по клавиатурата на компютъра.

— Това момче е истинско чудо — гордо се обърна Джеймсън към Сара. — Истински математик. Още няколко основни урока по счетоводство и ще мога спокойно да му прехвърля целия си бизнес.

Джим беше като замаян от всичко, което се случваше около него и най-вече от присъствието на Били. Той си прочисти гърлото и се опита да се усмихне на момчето.

— Мислех, че не си падаш по ученето — каза той.

— Така е — потвърди Били. — Мразя да пиша съчинения и разни други тъпотии. А това — махна той към екрана с блеснали очи — е направо страхотно!

— Сара — обърна се Джим към нея, като все още се опитваше да проумее. — Защо не ми каза, че са тук?

— Не можех, Джим. Всички се страхувахме, че ако ти кажем при завръщането от Париж, ти ще нахълташ тук и ще искаш да ги отведеш. А това би било ужасно.

Той мълчеше и мислеше.

— Може и да си права — каза и се усмихна тъжно. — По всяка вероятност точно така щях да постъпя, като се има предвид какви чувства ме бяха обзели. Откога са тук?

— От момента, в който ги намерихме — тихо поясни Сара. — Те бяха в ужасно състояние и известно време някой трябваше да полага непрестанни грижи за тях. Затова ги доведохме тук. Старата ти бавачка Кларис се погрижи добре за пръстите на Били и вече няма болки и ще се оправи напълно.

— Артър също — обади се момчето. — Намаза му дупето с някакъв мехлем, дето се беше изринал целия, и той веднага спря да пищи. Горкичкият — додаде той, явно припомнил си какво е изстрадало бебето.

Сякаш в отговор на споменатото име на вратата се появи Морийн с Артър на ръце. Той беше чист и пухкав, доста пораснал, издокаран във великолепен зелен гащеризон от кадифе и карирана риза, а кръглото му лице грееше от възбуда.

— Та! — кресна той, щом зърна Джим. — Та! Та! Та!

— Чуйте го само! — умили се Джим и се ухили глупаво. — Артър ми вика „тати“.

— Нищо подобно — каза Били, — това е единствената дума, която владее глупчото. На всичко вика „тата“.

Артър взе да се гърчи в ръцете на Морийн, за да го пусне на пода, но тя го стискаше здраво и само целуваше лицето и вратлето му.

— Виж го сега — гордо обяви тя, сложи го да стъпи на пода и леко го придържаше да не падне. После внимателно дръпна ръцете си. Артър направи три колебливи стъпки с широко отворени от собствената си дързост очи. После залитна напред право в ръцете на Джим, който го грабна и го вдигна засмяно нагоре, взе да го целува, а Артър непрекъснато го потупваше по бузите с длани и доволно се смееше.

Джим се обърна към баща си с бебето на ръце. Всичко в стаята притихнаха.

— Докога ще останат тук? — попита той с разтреперан глас.

— В какъв смисъл?

— В смисъл какво смяташ да правиш с тях? Колко време ще останат тук при теб?

— Това е техният дом — тихо отвърна Джеймсън. — Те живеят тук.

И докато Джим го гледаше в пълно недоумение, сенаторът се обърна към Сара.

— Направих както ме посъветва. Използвах най-безочливо политическото си влияние, за да ускоря нещата. Документите за законното попечителство пристигнаха вчера по куриер. Сега започнахме процедурата по осиновяването.

Джим стискаше Артър, отворил широко очи, с пребледняло лице.

— Ще осиновиш децата? И трите?

— Е, много се надяваме — каза Джеймсън, докато Морийн се усмихваше замечтано. — Само че преди това искахме да поговорим с теб.

Джим погледна изумено баща си. Имаше чувството, че старият човек искаше неговата благословия. После се обърна към леля си.

— А къде е Ели?

— Където най-обича да стои — в кухнята при Елоиз — обясни Морийн. — Днес сама сготви второто ястие за предстоящия обяд. И ако чуя някой да не го хвали до небесата, ще си има работа лично с мен! Дай ми сега този разбойник и да сядаме на масата. Били, ела да ми помогнеш.

Били й се усмихна с много топлота и обич и я последва вън от стаята. А Джим имаше чувството, че му се вие свят. Донякъде беше бесен на всичко, което се беше случило, от развоя на събитията, които някак се бяха изплъзнали от неговия контрол. Тези хора около него сега командваха положението. Но в същото време насред целия си гняв той си спомни топлото доволство в очите на леля си, която винаги бе обичал и която никога преди не беше виждал толкова щастлива. Спомни си за сигурността и удовлетворението, излъчвани от Били, от грейналото личице на Артър и си помисли какъв прекрасен живот биха водили тези деца в тази огромна удобна къща вън от града. Но най-вече си мислеше за баща си, за любовта, от която го беше лишавал през всички тези години и която сега, колкото и невероятно да звучеше, той би могъл да му даде.

Прекалено много е, мислеше той с болка. Знаеше с разума си, че най-доброто решение за всички е да остави децата тук, но сърцето му се късаше. Все още не беше сигурен дали има чувства към баща си, дали ще може да има нещо общо с него в бъдеще. Ами ако си тръгне от тази къща, без да се сдобри, и после не може да се върне, за да вижда децата? Колко ще се наложи да пожертва, за да поправи злото, сторено в миналото?

Гърдите му се стегнаха от притеснение, но намери сили да се обърне към Сара.

— Би ли ни оставила насаме за малко? Моля те. Искам да поговоря с баща си.

 

 

Сара седеше с другите в дневната и се усмихваше машинално на глъчката около себе си. Беше напрегната и нервна, а очите й все шареха по посока на затворената врата на библиотеката. Тя щеше да знае съдбата на собственото си бъдеще, едва когато вратата се отвори и тя зърне лицето на Джим. Не би могла да живее с мъж, който храни в гърдите си озлоблението, което Джим бе таил в продължение на дълги години. Сара знаеше много добре, че хора, изпитвали подобни чувства и неспособни да прощават, рано или късно вгорчават живота на всички около себе си. Но същевременно мисълта да живее без този мъж беше за нея непоносима, направо немислима.

Тя въздъхна неволно и обгърна с ръка раменете на Ели. В другия край на стаята Морийн и Били седяха един срещу друг пред шахматна дъска и се взираха съсредоточено в нея.

— Тази партия продължава вече трети ден — прошепна Ели. — С часове не могат да се решат какъв ход да направят.

Сара й се усмихна. От всички деца Ели като че ли беше най-променена. Досега тя винаги беше майката на малкото си семейство, притесняваща се за всички и всичко, грижеща се за братята си, стремяща се да бъдат щастливи. Но тук, в тази топла къща, заобиколена от хора, които я обичаха и които тя обичаше, къща, която никога вече нямаше да й се наложи да напуска, Ели беше разцъфнала.

В този миг вратата на библиотеката се отвори и на прага се появиха двамата мъже. Всички вдигнаха към тях разтревожени очи.

Само Артър не разбра колко е напрегната атмосферата в стаята. Той изгука при вида на Джеймсън, обърна се на четири крака, вирна нагоре дупе, отблъсна се и стана. С предпазливи несигурни стъпки прекоси пода, сграбчи възрастния мъж за крачола на панталона и го задърпа заповедно — искаше да го вземат на ръце.

Джеймсън се усмихна и го вдигна, а после погледна Сара, изкашля се неловко и като докосна леко ръката на Джим, каза:

— Сара, мисля, че синът ми иска да ти каже нещо.

Сара погледна Джим и още щом зърна лицето му разбра, че може би никога няма да научи какво точно се е случило зад затворената врата. Но това вече нямаше значение.

Джим имаше спокоен, умиротворен вид, а по хубавото му лице се четеше неописуемо облекчение, което Сара никога не беше виждала у него по-рано. Той срещна погледа й и каза тихо, без да отмества очи:

— Обичам те, Сара. Ще се омъжиш ли за мен?

Сара бавно се изправи и отиде при него. Той я притисна към себе си и двамата останаха известно време прегърнати, окъпани от обедното слънце. Устните им се срещнаха и топлият сладък огън на целувката изпълни Сара с небивала радост, с една невероятна увереност, че всички загубени и злочести години най-после са загърбени от всички.

Нейният любим мъж беше намерил пътеката към дома си.